Всяко поколение си страда по десетилетието, в което е било младо и безотговорно.
Ние, които бяхме тийнейджъри през 80-те, обаче се оказахме последните, живели най-готините си години без високи технологии.
Сега когато гледам децата си и приятелите им, първата разлика, която виждам помежду ни, е в погледите. Техните са устремени предимно в смартфоните им.
Нашите се рееха в небето. И най-често се спираха в очите на някое разбиващо сърцето създание, в чийто поглед искахме да се отразим. Това не прави нас, децата на 80-те, по-добри или по-изобретателни от тези днес - просто хоризонтите ни се разполагат в различни равнини.
Този текст не е скимтене по отминалото време и хм... младост. Той е, за да си спомним какво беше и за малко да го преживеем отново. Всеки по своему...
През 80-те нямахме готини дрехи. Най-добре облечените бяха синовете и дъщерите на партийните шефове или на международните шофьори.
Първите си пазаруваха от Кореком (магазин, в който се купуваха западни стоки с декларирана валута), а вторите бяха истински модни икони, защото бащите им влачеха в каросериите на камионите си цялата пазарна разпродажба на Запада.
В моя клас имаше двама шофьорски синове и те бяха най-желаните момчета на света - носеха апрески, имаха уокмени, якетата им бяха в искрящи цветове и с емблеми като на международните ски състезания, каквито гледахме по телевизията.
Освен това у тях винаги се намираше по някое и друго порносписание, огромна бутилка уиски на стойка (т.нар бебета), фототапет и чаши от аркопал, течен шоколад и гондола с пеещ гондолиер и въртяща се балерина.
Разменянето на дрехи си беше всеобща практика. Като нямаш нещо готино за обличане, ставаш приятел с тези, които имат. И започваш да си чакаш реда да се разходиш с каквото и да е от гардероба им за един уикенд.
Така се сдобих с едно дънково яке с каракул, което ми беше отстъпено за два дни. Още си спомням как триумфално десет пъти минах с него на „Магура", за да могат всички да ме огледат. Мисля, че това е един от малкото моменти в живота ми, когато наистина съм се чувствала непобедима. В замяна за каракуленото яке бях дала моя зелена блуза с рисунка на момичета отпред и подплънки като на хокеист.
Върнаха ми я с дупка от цигара, което ми даде правото още два дни да съм притежател на каракуленото яке за компенсация.
Като казах „Магура"... Това беше култова сладкарница за сладоледи и мелби на бул. Витоша, отстрани на градинката на НДК, където днес има магазин на един от мобилните оператори.
Сладкарницата беше с изключително висока репутация и адски намръщени сервитьорки. Там се чакаше на опашка да влезеш, а традиционно се ядеше мелба „Дипломат" - два вида сладолед с някаква епична украска от бисквити и шоколад отгоре, която днес ми изглежда истински кулинарен компромис.
Когато „Магура" стана култово място, славата на сладоледената сладкарница беше потънала в прах, но пък народът сядаше отсреща на каменните блокове на градинката и зяпаше кой-какво-що.
Купуваха се наливни и силно разредени бири и кока-коли в половинлитрови пластмасови чаши от бистрата наоколо и се кибичеше с часове. Там се разменяха касетки с музика, продаваха се дрехи на черно, уговаряха се купони и се гъзарееше.
На „Магура" ходеха гъзетата, а пък рокаджиите и лудите глави се събираха в края на 80-те и начабото на 90-те на „Синьото".
Това беше един адски грозен конгломерат от ръждясали павилиони в синьо, струпани точно там, където днес е входът на метростанцията на стадион „Васил Левски".
Тук спокойно можеше да видиш най-желаните момчета от рок бандите - Денис от „Ахат", Емо от „Конкурент", Коцето Калки, Дони, Момчил от „Клас", Васко Гюров от „Ера" и „Ревю", Стенли от „Тангра". Радиото беше наблизо, въпреки че тяхната музика успяваше да влезе само в нощните блокове, които слушахме като спасение от полунощ до три сутринта или в класическата „Музикална стълбица" на Йордан Георгиев (известен като Данчо Стълбицата) и в „Пулсиращи ноти" на Тома Спространов.
Телефоните ни бяха градски и работеха с 5 стотинки. Звъняхме си от тях или направо се уговаряхме за среща за следващите дни. Имахме време и не закъснявахме. Вкъщи се обаждахме да кажем, че сме на мястото, за което сме предупредили родителите си.
Когато закъснявахме да се приберем, те висяха по балконите на панелните ни жилища и се взираха в тъмната пътека до автобусната спирка. Другият начин на комуникация беше с бележки. Като имахме да кажем нещо на съученик или приятел от махалата, отивахме директно до тях и звъняхме на вратата. Ако нямаше никого, оставяхме бележка, която никога не изчезваше.
Майките ни имаха пеньоари и пантофи и често надвечерно се разхождаха из апартаментите с ролки. Бащите пък имаха халати с атлазени ревери и дървени копчета.
Анцугът беше дреха за спорт и ако нечий родител се подвизаваше в такова облекло, бяхме сигурни, че е ритал „мачле" в квартала със съседи.
След работно време си беше практика мъжете от входа да седнат на по бира или ракия пред блока, а скованите им за целта мебели си бяха истински примери за рециклиране. Пред съседния блок например масата за вечерни сбирки беше направена от врата и стар радиатор, а столовете представляваха останки от полусчупени трапезарни гарнитури, всеки със свой почерк - бродирана възглавничка, изкуствено китениче, кожена седалка от Жигули, кашон, сгънат на няколко ката.
Докато мъжете се социализираха самостоятелно върху импровизираните общи външни салони, жените си ходеха на гости.
Като не им се стоеше у дома, подреждаха в една чинийка няколко парчета от току-що опечения домашен кекс и отиваха до най-любимата съседка. Въпросните чинийки циркулираха из апартаментите, защото не можеше да върнеш чинийката празна - на свой ред и ти правиш нещо сладко и тогава връщаш.
Ако пък толкова нямаш нищо приготвено за споделяне, можеше да отидеш у всеки под предлог, че ти трябва чаша брашно, един лимон или си свършил цигарите. Винаги беше удобно.
Родителите ни се събираха най-често по домовете, защото ресторантите не бяха много, а и храната беше предимно потресаваща.
Обикновено, ако у дома бащата пуши, се пушеше навсякъде. А бащите си пушеха, така че ние израстнахме сред цигарен дим, тостове, пеене на песни и тихо разказване на политически вицове. Докато големите се забавляваха в холовете или кухните, ние трябваше да забавляваме децата на гостите.
С тях, ако бяха готини, слушахме записи от монокасетофоните си. Често правехме записи и сами - от радиото, директно - с общия вграден микрофон. Молехме се през цялото време да не звънне телефонът, някой от родителите да не отвори вратата с някакво нареждане, никой да не кихне или да не му стане смешно - и от радиото да оставят парчето, колкото се може по-дълго, за да се запише до края.
Въпреки това в някои от автентичните ми записи от онова време се чува „тит - тит - тит, дванадесет часа!" или пък гласът на майка ми, който мощно се изцепва насред записа ми на „Иръпшън" с „Айде, идвайте да вечеряте, че ще изстинат кюфтенцата!".
Тези парчета и до ден днешен звучат по този начин в главата ми.
Рождени дни празнувахме най-вече вкъщи, като се надявахме родителското тяло да се изнесе от апартамента и да не се върне преди десет вечерта.
Майките ни правеха сандвичи от франзела със салам, пушено сирене и украса от кръгче червена чушка и стрък магданоз. Пиехме домашни сокове и швепс. Алкохолът се появи малко по-късно, винаги под прикритието на някоя тъмна бутилка. Изгасяхме лампата и танцувахме на тъмно с когото ни се падне, като естествено, всеки се стремеше да „улови" този, когото си харесва.
Важният момент беше в целуването и прегръщането по време на дългите блусове. Момчетата бяха потни и нестеснителни, а ние - нагласени и примерни. Играта на бутилка дойде по-късно и си беше почти сексуална задявка. Въпреки това на шестнадесет, когато се появихме след ваканцията между десети и последния единадесети клас, половината момичета от класа се бяхме разделили с девствеността си.
Майка ми разбра за тази подробност шест години по-късно, когато спонтанно се учуди, че на 22 не съм девствена. Не уточних от колко време не съм, за да не я травмирам съвсем. Нищо, че тя самата добре си беше поживяла през шейсетте и самотното моминство не е било сред приоритетите й.
През осемдесетте в секса се пазехме с „Нали ще ме пазиш?", защото не можеше току така да си купиш презервативи, а и те бяха дебели, плътни, грозни и лесно се късаха. Трудно си беше да преспиш при гаджето, защото майките не ги разрешаваха тези неща, а пък да проявяваш към момче каквато и да е нежност пред баща си, си беше голям срам.
Така че дебнехме фемилито да го няма, за да се порадваме един на друг, а когато ни изненадваха, със зачервени бузи се обличахме като за световно и неловко се правехме, че ей досега сме чели по химия заедно и „той ми обясняваше, че не го разбирам тоя урок".
Родителите ни се правеха, че ни вярват, а ние - че не лъжем.
Въпреки всичко това живеехме с усещането, че бъдещето ни принадлежи, можем да преобръщаме светове, а щастието носи нашите лични имена.
И да, от младостта беше, не от системата.
Добре- комунистическият социализъм е най-хубавото, което се е случило на българския народ. Предполагам- това е, което трябва да е.
# 65-68 Ето, това ми е много интересно. Другото горе-долу, е ясно. Да не би истината да е някъде по средата?
По-специално за леката промишленост са ми казвали хора "отвътре", че всичко е с нея е било на 6, но тежката индустрия е разваляла картината и е теглила много назад. Обаче, бивши служители от Кремиковци пък се кълнат в обратното.
Да, такива работи са ми разправяли за леката. Обаче, за принцовете- а-а, не- те са си били друга бира. Вие сте соц-ъпър-мидъл, а те са били - хай клас. Обаче, не познавам никой, който да разкаже за там. Само леки "открехвания" от случайни посетители на "7-то небе": денонощна охрана, прислуга, специални храни и доставки,домашен лукс и пр.
Драги Иван Явно е трябвало вместо парите, в края на 1980-те и през 1990-те да бъдат изнесени навън точно тези червени "аристократи"... Мой близък е работил в сферата на леката промишленост и мнението му беше подобно на Вашето, с една важна корекция- тези неща са отивали главно за износ и огромната за размерите на страната ни продукция не е излизала толкова на вътрешния пазар. Глаголът "пуснаха", който е бил нещо обикновено във всекидневния език, говори сам по себе си за това. Чужденците са се чудели, когато някой оттук им е обяснявал, че са "пуснали" нещо по магазините- от небето ли ? За платовете и конфекцията знам със сигурност, че се е работело на ишлеме за чужбина, и от време на време са пускани неща и на вътрешния пазар. Храните са били изнасяни масово- мисля, че за Големия брат, а набавянето на тромава, но здрава БГ автоматична перални и пр. бяла техника е било гордост за едно семейство, както и "скоростната" Лада. черната техника, по негови думи, също е било възможно да си набавиш, но предимно за хора , работили по арабските страни или в м/ународния транспорт, както и с долари/бонове за вездесъщия Кореком, купени " на черно". Но ,като цяло, с малко късмет и много"връзки" , е можело човек да си набави разни неща. Което си е доста корумпиращо, от друга страна... Като чета ,това, което пишете и Вие, и другите, излиза, че освен обвързаността със затъващата вече тогава икономика на СССР, принципните недомислици с тежката промишленост- главно черна металургия, но и качеството в машиностроенето също( да,има доста данни вече, че мотокарите напр. са използвани в чужбина главно като суровинен материал) са довели 50%/50% до дълговата криза, заедно с кражбите в края на периода. Т.е. отрасловият дисбаланс + зависимостта от небалансирана външна икономическа система + злоупотреби= "крахът" от 1989г.?
Сим4о Изводът, поне за мен ,е че човек и хората по принцип, не бива да правим "резки движения"- нито обществени, нито икономически, нито никакви- защото се сецваме... И после, докато се докараме до що-годе нормално състояние, минава много време. Относно църквата- да, доколкото знам, в края на въпросния период вече посещението на църква не е било такова осъдително деяние дори за по-млади хора, а на възрастните никой вече не им е обръщал внимание, дори в града. Властта просто се е чувствала вече достатъчно стабилна, предполагам. Иначе в началото гоненията на църковните служители от всякакви вероизповедания- православно, католическо, протестантско- са факт. Както и подмяната на клира със служители на ДС. Все пак, да не забравяме, че комунизмът е атеистична идеология.
...Стари рани ти отвори. Нашата любов ти отрови. Мъка ти на мен остави, някой друг сега те мами....
Наистина нета е странно място. Всеки може да изразява мнение, да пише за това как разбира нещата. Ама май никой не чета. И нещо написано, колкото по-реално е толкова по не му се вярва. Пише се за това кой какво е чул и доукрасил. Пишат се коментари по темата без да е прочетена темата, бе въобще всеки е НАЙ и неговото мнение е НАЙ. Да ама светът е това което е. Хубав или лош. Миналото също. Но докато миналото не можеш да го промениш, освен да излъжеш. То на настоящето и бъдещето може да се повлияе. Знам някои хора ще кажат ама как? От нас нищо не зависи. Да ама не. Всеки с действията си оставя по нещо, колкото и малко да е и когато сумата от позитивното стане по голяма от сумата на негативното, тогава може и света да стане по добър. Е през годините за които се пише в статията, ние младите хора тогава бяхме позитивни и се знаехме какво искаме и знаехме за какво се борим, всеки според разбиранията си и като се огледам много от нас са успели в живота, като деца на партийни функционери, така и деца от "простолюдието". Надавам се след 20 - 25 години вие младите сега да си извадите главите от задниците и да направите нещо по-добро и нещо повече от нас.
Сим4о За мотокарите излиза вече л-ра със статистика и документи. Не ми е особено важно, честно казано, но не е приятно като информация... Относно продажбата на църковна л-ра в Синодалната к-ца- точно това си спомням, беше и недоумението на потърпевшите от инцидентите като описания, защото л-рата е била набавяна точно от въпросната к-ца. В почтеността им и достоверността на описанието нямам основания да се съмнявам. Явно става дума, както вече предположих, за специално таргетирани тогава групи. ---------- Относно другия коментар- темата често се измества в процеса на дискусията. Четенето не е задължително. А за успелите деца на партията и "простолюдието"- темата е по-широка, с Ваше позволение, и засяга доста абсурдните някогашни привилегии на едните спрямо неподправената кадърност на вторите... Но с времето слава Богу всичко си идва лека-полека на естественото място...
Драги Иван Информацията е внушителна по обем. Надявам се, че и качеството на продукцията е било на ниво. Терминът "индустриална интелигенция" е много впечатляващ. Също и доста балансираната позиция на автора спрямо външните фактори. За кадрите на "Енергопроект" все още се носят легенди. Както за СМГ-то. Явно в тези и подобни среди е бил концентриран елитът на нацията. За жалост, натрупани стари вражди не са били преодолени навреме. Защото една крепост никога не пада при обсада, ако някой отвътре не отвори тайника. Също така, едно царство, разделено с/у себе си, не може да издържи. Явно за пореден път България е била лишена от интелектуалния си елит. Както преди това при византийско робство, османските нашествия, превратът на 09/09/44. Поне този път е било сравнително безкръвно- след Големия терор, 45г. по-късно е дошло време на Голямото разграбване...
Понеже тук се спори за телефоните колко стотинки били, нека се изяснят нещата, защото разни "съвременници" спорят, че бил 2 ст. Беше 2 ст., когато телефоните бяха в кабини и стотинките се пускаха отпред в един процеп отдясно. По-късно направиха едни плексигласови овални кабинки, закачени за стена и телефоните бяха по 5 ст., които се пускаха в едно гнездо отгоре. Дребна подробност, но показателна за спомените на някои хора за 80те години. През 1980-та година бях на 13 години, така че съм точно от тези тинейджъри и помня всичко много добре. За музиката не споря- който искаше можеше да си намери плочи, касетки, та даже и магнетофонни ленти с музика - това, обаче е през 80-те. Баща ми, светла му памет, за слушане на Бийтълс е бил изключен от 66-та Гимназия в София и изпратен в провинцията, където е завършил гимназия. Не съжалявам грам, че си отиде това време, защото тогава се чувствах подтисната. Защото, майка ми от страх ми шибна шамар, когато не ме приеха в комсомола и аз на улицата извиках "Е..ла съм го и комсомола - дреме ми" и защото в трети клас ме изтъпаниха на дъската пред целия клас, и класната каза: От днес никой да не разговаря с нея, тя е дете на народни врагове.", защото в нашия блок живееше един дипломатически кадър, който се скара с баща ми за паркомясто и той проучил цялото родословие и беше докладвал в работата на баща ми, майка ми и в училището, където учех. Сега ми е смешно, но представете си едно дете на 9 години, с неоформена психика, изправено пред цял клас и нарочено за враг? Това не може да се сравни с никакви дънки, касетофони, парцалки и т.н. За жалост, хората, които тогава бяха снишени, уж работеха , мълчаха с промити мозъци, но имаха за ядене - това са най-страдащите по соца. Въобще не ме грееше, че за 36 лв., т.е. 9 долара по курса на черно на Магура можеше да си купиш дънкова пола от Кореком, при положение, че майка ми, като медицински лаборант взимаше 280 лв. заплата - представете си само каква евтиния - 8 поли с една заплата - и то не кой знае колко качествени - най-евтините за онова време. А, този интелектуалеца да не ми говори, че е ходел на училище с ушити двуцветни костюми и вратовръзки - момчетата ходеха с едни отвратителни сини костюми, които след 10 обличания ставаха на топчета, светлосини ризи и червени вратовръзки. Момичетата - с едни отврат престилки с бели якички, задължително с вързани коси, без маникюр, без грим( това не беше проблем), или със син/черен панталон под престилката , или с чорапогащници, които бяха суперзле - само под колоните на Валентините можеше да си купиш свестни, но опашките бяха километрични, когато се пускаше стока.И, да не ми говори за ресторантите - вярно е, че 80-те имаше лек подем - построиха се Родина, Японеца,в парк-хотел Москва и най-общо в хотелите имаше добри ресторанти, но достъпа до тях беше с връзки. Останалите бяха, меко казано, кочини. Купуването на книги ставаше с много мъка - ако искаш нещо класика, задължително си купуваш и томовете на Тодор Живков. Спомням си за "Граф Монте Кристо", бяха я пуснали в кварталната книжарница и аз отивам с точно пари, но продавачката измуча - не може, трябва последния том на ТЖ да си купиш. Та, така
дедо Аджи Комсомолски патрули- това звучи брутално... Изобщо, идеологията е била една голяма трагикомедия и явно нож с две остриета- хем не можеш да е откажеш от нея току-така, хем не върви с напредване на времето. Да, много точно казано- религията, а не институцията "църква" е била преследвана. Религията е истинската "заплаха". Драги Иван Габровецът си е габровец- много забавно е това с въоръжаването и на двете воюващи страни. За да си търговец се иска и голяма доза хитрост. А номерът с касетките е направо рекорд на комбинаториката... Н. Райнов е бил масон, нали? А синът му- комунист. Странни превращения, но както и да е. За бохемския купон в София също се носят легенди, но от края на 1970-те насам. Казват разни инженери оттогава, че имали достатъчно пари, но нямало къде да ги харчат и- по кръчмите...но явно не за всички професии и прослойки е било така, имало е и хора с много ниски заплати, както стана дума вече. ПП На снимките към материала не само този Х.Х., всичките изглеждат зле, съжалявам. Явно по върховете е било така...
Спомням си за "Граф Монте Кристо", бяха я пуснали в кварталната книжарница и аз отивам с точно пари, но продавачката измуча - не може, трябва последния том на ТЖ да си купиш. Нямам думи. ТЖ до Дюма. Или може би- Дюма до ТЖ?!
"Може човек да е много грозен, академично погледнато, но да изглежда много хубав. Как? Ами много просто - с приятно, добро и духовно излъчване. Онези не са такива. " Да, вярно е това. И за дискретния чар на буржоазията-също. Познавам и някои хора от такива среди- били са на "прослушване" в милицията всеки месец. Заради роднински връзки зад граница и евентуална вражеска подривна дейност. Много фини хора. Математици с буржоазен произход и съответно-няма БАН , само работа като преподаватели в средното образование. Не в университет, и не позицията на Я. Такева дори или нещо в МОН. Също заклети бохеми, много освободени като присъствие. И който закачил от това, което те са носили, закачил.Но не могат всички да са такива, съгласете се. После, такива хора са били в сянка- ако ги познават близки, колеги, съседи, това е. Не са могли да служат като модел или база за сравнение на много от останалите. И стандартът на обществено "видимите"е бил доста нисък - хора с Рабфак и пр. на ръководни позиции. Добре, че са били приютените "в сянка" от другия вид, да вършат безшумно съществената работа. Изобщо, обръщането на обществената тъкан с хастара нагоре не се е отразило никак добре на обществото като цяло. Вие и те просто сте приели позицията, че системата заслужава да бъде манипулирана, но не всеки е разбирал това или е могъл да го прави в "необходимата" степен. Страхът от първите две десетилетия е останал у много хора много дълго.Особено в средите на избити офицери, изявени монархисти, политици и пр., но и сред "обикновените" хора, на които местната партийна организация е можела доволно да вгорчи живота, по желание. За разузнаването- да, друга голяма и много болезнена тема. Външното-ок, но тези, дето са следили собствените си съседи, колеги, близки- това е мерзост. Разбира се, някои са го правили доброволно, други са били принуждавани. И за какво- за една идеология на насилието, която много бързо е отживяла времето си. За религията и И.Х. - Според мен, това е едно от основните поражения на същата тази идеология- атеизмът. Положителното е, че човек може да погледне на религията с "окото на разума" отвъд брътвежите на дядо поп. Смятам обаче,че в Библията- и не само- има много интересни неща, които могат да се разглеждат от съвременен ъгъл. И нима оплождането ин витро не е "непорочно"? И защо Вселената да не е плод на космически разум? Всичко в природата е така добре разчетено и направено- като от художник-математик.
дедо Аджи