"Литъл инглиш, спик бългериън"

Не знам дали сте забелязали, но София се пълни с чужденци през уикендите. Щъкат усмихнати световни граждани и очаровано преоткриват артистичния хаос на столицата. Преди две седмици, на метростанцията при хотел Шератон, попаднах на група млади момичета от Израел, които се опитваха да намерят „дъ стрийт Витоша уид ол дъ шопс енд ресторантс".

Сигурни са, че лелката, която продава билетите, ще ги упъти. Логично - навсякъде по света хората, извършващи тази услуга, го правят. Да, но не и гордата българска лелка. Поглежда косо над очилата момичето, осмелило се да й заговори на английски, намества се авторитетно на стола и заявява „литъл инглиш, спик бългериан". Туристката обаче не разбира, че от нея се очаква да проговори на международния български език. Затова повтаря отново, по-бавно, по-отчетливо и все така на английски, че търси „стрийт Витоша".

„Литъл инглиш, бе, момиче! - контрира я лелката от метрото. Айдееее, като ше ми идвате в страната, ше се научите да говорите на български!"

И тъкмо да запречи отвора на гишето с парче картон като знак за приключване на разговора, нещо в нея се сломява и тя началнически изтриса: „Ласт стоп събуей Витоша! Файв тикетс, ейт лева"

Девойките припряно почват да ровят из раниците си и да вадят метални монети, докато аз ясно осъзнавам, че бойната служителка зад гишето е решила да отпрати цялата им група директно в мол „Парадайз", вместо да им каже просто да излязат от подлеза.

„Извинете, отпращате ги на грешното място, момичетата търсят улица Витоша, а не спирка Витоша!", необмислено влизам в диалог с билетопродавачката.

„Ма като сте толкова наясно, упътете ги вие, бе, госпожа! Аз да не съм екскурзовод?! По цел ден ми се точат нек'ви с раници и карти. Вместо да си върша работата, ше им се обяснявам кое къде е!", изригва гневът откъм килийката й.

Последва кратка, но огнена престрелка между мен и нея на тема „колко е важно късането на сини билети от ролка, сложно ли е да се посочи наляво към стълбите за изхода, трябва ли българите да говорят чужди езици и чий го дирят туристите в плашещо негостоприемна страна като нашата".

Обладана от идеята да оправя излъганото впечатление за клишето „българско гостоприемство", вгорчено от служителите на софийското метро, повеждам момичетата към Витошка. На повърхността им давам бързи указания кое къде е, провеждам кратък инструктаж относно сигурността на вещите им и доволно им пожелавам да се наслаждават на града.

Те се впускат из улиците на София, а аз се моля лелката от метрото да не се е мултиплицирала в други градски персонажи, на които клетите чуждестранни туристи могат да попаднат. Моля се, ама не би!

Петък следобед, Самоков. Клон на френска банка, разположен на ъгъл и видим още с влизането в града. Двама русоляви младежи със сандали и раници като гардероби плахо пристъпват пред вратата. Смущението им е видимо, затова спирам да ги попитам мога ли да помогна. Оказва се, че търсят как да изтеглят определена сума пари и когато съзряли логото на банката, към която са личните им сметки, логично се втурнали към офиса й в града.

После обаче се появил проблем - „дамата" вътре им говорела на български и не разбрали точно какво им казала. Затова сега стоят пред вратата и се опитват да дешифрират посланието й според оскъдните си едноседмични познания по български език. Става ми жал - няма как да знаят, че тук трябва да са доволни и на това, че не са им отвъртели по някой и друг възпитателен шамар. Затова отново решавам да се боря за имиджа на България като туристическа дестинация и усмихнато влетявам в банката.

Иззад гишето ме отстрелва девойка с униформа, силно опъната в опашка коса и гигантска сюнгероподобна уста, която абсолютно самостоятелно се движи във всички посоки, в които разтегливата розова дъвка се опита да я отведе.

Поздравът ми увисва в пространството. Така или иначе у нас рядко отговарят на „добър ден" от непознат, сякаш за всеки отговор държавата им отнема по десет лева от заплатата.

Продължавам да се усмихвам и понечвам да изясня казуса на русолявите момчета, които предвидливо стоят навън и като гаврошовци надничат зад прозорците на банката.

„Знаем какъв е случаят, госпожо, ако смятате да им адвокатствате, няма нужда!", категорична е гореописаната госпожица.

„Смятам да им помогна - казвам - не им е станало ясно защо не могат да изтеглят пари от банката тук".

„Ми щото ние не сме банков клон, където това може да стане, затова!" - тросва се девойката и важно сключва ръцете си пред гърдите.

„И защо така?", тихо любопитствам.

„Ама Вие сте много интересна - то си пише на вратата с ей такива букви, че сме само за кредити, не е ли ясно?". Банкерката вече е порядъчно изнервена от желанието ми да уточня подробностите по случая. Спокойно й обяснявам, че надписът е на български, а и нищо не пречи да обяснят на чужденците това, вместо да ги оставят да се щурат като мухи без глави пред вратата.

Тук вече сериозно настъпвам българската гордост на девойката, която ме фиксира с очи и отсича: „Аз мога да им обясня, но те не говорят български!" Явно я поглеждам доста учудено, на което тя отбранително реагира: „Все пак сме в България, нали?!"

„И все пак сте и чужда банка, нали" упорствам аз. „И някак не е редно да се гордеете, че НЕ знаете никакъв чужд език, би трябвало даже да се срамувате от това"

Ако гневът, който прочетох в очите й, можеше да се материализира, вероятно щеше да се превърне в клада, на която бавно и на шиш би ме изпекла, барабар с всички неговорещи на български чужденци, осмелили се да прекарат един уикенд на наша територия. Момчетата пред вратата също усетиха покачването във волтажа наоколо и влязоха да ме „спасят". Госпожицата взе да пръхти зад гишето си, премести шумно няколко папки, след което се хвана за телефона си и заобяснява на някакъв Добри, че всякакви луди идват в банката и направо й е писнАло на..гъ... на шапката.

„И к'во като са чужденци", я чух да разтоварва напрежението си след минута пред останалите служителки. Те, водени от чувство на изначално и принципно съгласие с шефката пък, кимаха състрадателно с глави, цъкаха с език и повтаряха „не им кОси" и „що им се връзваш".

Аз и двете момчета напуснахме банката, отидохме до банкомата две преки по-надолу и свършихме работа. Не преведох в подробности диалога си с представителката на тяхната банка - и тук ме досрамя.

Дори тайно им завидях, че не говорят български - така естествено се спасяват от цветистите пожелания и словоизлияния на гостоприемния средностатистически български служител към туристите, дошли да изхарчат някой лев в китната ни родина.

„Некст тайм уи хев то спик българиан", усмихва се едното момче с раницата.

По-добре да няма „некст тайм", мисля си аз...