Истинска случка отпреди петнадесет години.
Младо семейство сме, имаме по-голямо дете и бебе и току-що сме се нанесли в нов апартамент. Вътре всичко е в добрия „луксозен" дух от края на деветдесетте - стени в бананово, ламинат в стаите, теракот в дневната и кухнята, две бани с италиански плочки. Чистим като обезумели всеки ден, за да ни е „ново", страдаме от всяка драскотина на новата кухня, мием прозорци и перем пердета ежемесечно.
Изобщо типичната новодомска истерия на хора, прекарали първите години от брака си в дома на тъщата и по квартири.
На третия уикенд от щастливото ни новодомство на вратата се звъни. Ама така свойски се звъни, упорито, все едно някой се е облегнал на звънеца. Аз съм сама с двете деца, препускам по стълбите от втория етаж към входната врата и почти съм убедена, че някой съсед е на път да умре или в кооперацията има бомба.
Притеснено завъртам ключа, отварям вратата, а там, с цялото си достолепие, подредени в две редици като за сватбарска снимка, стоят... роднини на мъжа ми от село. Тъкмо седем на брой.
Сред тях познавам бабата и двамата братовчеди, а останалите четирима щастливо ми се усмихват насреща, като че трябва да легна възнак от радост, че са пред вратата ми. Смущението явно е резбовано на физиономията ми, защото бабата се захваща да ми припомня кой кой е.
В крайна сметка разбирам следното: казали, че ще минат да ни видят „на София" „някой ден" (и тая сутрин спонтанно този ден дошъл), метнали се на раздрънкания бус на единия от тези, дето трябваше да ги познавам (Васко, Митко, Гошко, Динко или нещо такова) и ето ги на - пристигнали да ни „изненадат", че да не се приготвяме. Демек, улеснена съм. Че и повече - решили вместо аз да се бръчкам да готвя, да ни донесат храна.
Няма лошо, викам си, домашна храна носят хората, е, не се обадили, но нищо, селска работа, не ги знаят тези неща.
Мощната селска група влиза в апартамента, аз започвам да се щурам и да ги увещавам да не се събуват, ама къде ти - след минута гостите са по бели чорапи, а пътъците им са строени в коридора и щедро „освежават" въздуха с миризма на обор и китайска обувна индустрия. Минути по-късно започва и раздаването на селските дарове.
Сред всичките погачи, тутманици, студени кюфтета, баници с праз и зеле, туршии, компоти и лютеници обаче очите ми се заковават на платнена чанта с непрекъснато променяща се форма.
Забелязала, че я гледам подозрително, бабата припряно я отваря, бърка дълбоко в нея и вади...едричък петел. Съвсем жив. Ченето ми започва да се свлича към пъпа самичко, а в очите ми явно е изписан ужас, който бабата пресича така: „Булка, така набързо го земахме тоя пущиняк. Да вземеш да го заколиш тука? Баня нали имате?"...
„Да, бе - крещи вътрешното ми аз - ей сега просто хващам петела за гушата, взимам си личното мачете и с един поривист жест скинвам главата на гадинката! И всичко това в ъгловата вана, при италианските плочки, без да ми мигне окото, щото аз ехее, колко петела съм заклала в тоя мой софийски живот!"...
Външното ми аз се усмихва и все още не може да повярва, че всичко това наистина ми се случва. В крайна сметка успявам тайно да се обадя на мъжа си, а когато му снасям актуална информация за ситуацията у дома, той притеснено ме попита „Други животни има ли?"
Е, не, бе, бика може би го бяха оставили за друг път- след като смарцафрацам петела и евентуално прасето за Коледа, пак така - в италианската баня на новия ни апартамент. Аз - градското момиче, дето пиле не може да хапне, ако съм го виждала живо!
В крайна сметка петелът се оказа най-малкият проблем. Гостите останаха вкъщи четири дни. Всичките. Спяха по всички възможни равни повърхности, навсякъде. За да ме отменят като домакиня, готвеха непрекъснато, така че масата ни беше постоянно затрупана от някакви нови и нови манджи, мивката плуваше във вода, хладилникът изнемогваше, а за тоалетните (две на брой) трябваше да си запишеш час.
Тъй като на село нямаха баня, нашите две (тия с италианските плочки) бяха употребявани, докато бойлерът се изпразни и всичко потъне в гореща пара. И в двете постоянно някой се „баняше", водата шуртеше на воля, а из коридорите притичваха хора в хавлии, които искаха ту сешоар, ту нова кърпа, ту остра гъба (!) че да си изтъркат гърбовете. За тоалетната... не искате да знаете.
Телевизорът работеше непрекъснато, а окъпаните роднини стояха вчесани и с розови бузки по диваните и фатьойлите и препускаха с дистанционното по каналите. Междувременно звъняха на цялата останала рода от село, за да й съобщят как са на гости „на София" и подробно да й опишат какво има у нас, как се ползва и как трябва да го видят с очите си.
Когато си тръгнаха след четири дни, дълго ни се извиняваха, че не могат да останат повече, нали, ама полска работа си имали и нямало как. Обаче пак щели да дойдат някой път така, да ни зарадват...
Разказвам това, защото бях убедена, че вече никой у нас не прави така. И че хората са се научили, че първо, гостуваш в дома на някого само, ако си поканен, второ, ако можеш да го избегнеш, задължително го правиш и си взимаш хотел и трето, когато си в нечий дом за повече от два часа, се опитваш всячески да оставаш невидим и полезен.
Оказва се обаче, че българинът все още си страда от изкривено разбиране за гостуване и гостоприемство. Наскоро един уж пътувал по света българин разгорещено ми обясняваше, как едва ли не не ти ли предоставят семейната си спалня, не те ли посрещнат с бъклица и заклана кокошка, не ти ли приготвят тристепенно меню за закуска и не те ли изпроводят с някъв дар (разбирай храна, местен сувенир, дребни подаръчета за жената и децата), домакините ти са едни нищо и никакви скръндзи.
Даде ми десетки примери за „уж приятели" западноевропейци, у които отсядал по време на чужбинските си пътувания, дето нито едно от горните условия не били изпълнявали. Пък като идвали у нас и преспивали при него, той само дето не ги изпровождал с духов оркестър и комплект нотариални актове от имотите си на тяхно име!
„Това бири-мири, това уискита-муискита, трапези-мрапези... най-новите чаршафи вади жена ми, закуската го чака сутрин с кафенцето... абе кво да ти разправям?!", възмущаваше се така гостоприемният ми събеседник и издухваше дима от цигарата си в лицето ми.
Не знам защо, но българската чест все още много се засяга, ако не намери „добро посрещане" у нечий дом. Някак не им е ясно на нашенци, че домът не е хан за пестящи роднини, нито фактът, че имаме кръвна връзка или добро приятелство трябва непременно да означава „настани се у нас".
Имам приятелка, която реши да приюти закъсал за квартира стар другар в апартамента си. Уговорката беше за десет дена, които скоро се превърнаха в двадесет, после в месец, след това в три, а накрая, когато след половин година тя го помоли да си тръгне, той кръвно й се обиди, че никаква приятелка не била.
Междувременно тя самата се беше превърнала в слугиня в собствения си дом - переше и гладеше чаршафите, чистеше мръсните му пепелници, готвеше манджи, които той изгълтваше тутакси и с погнуса чистеше общата тоалетна, в която винаги можеше да разбере какво, кога и колко пъти е правил.
Върхът беше обаче, когато една вечер приятелят я помоли да не се прибира изобщо, защото щял да има гадже на гости. Та тя, разревана и не на себе си, дойде да преспи на дивана в нашия хол. На следващия ден у тях отидохме цяла делегация, за да изготим дипломатично нахалника, а докато смръщени му изнасяхме нещата, той мърмореше, че приятелите не правели така, че не бил очаквал, че нали затова сме си другарували, щото то иначе на маса било лесно да си приятел...
Излишно е да казвам, че пишман гостенинът и моята приятелка отдавна не си говорят, а той продължава да радва с присъствието си разни близки и далечни познати и „гостуванията" му свършват все по един и същи начин - с делегация от други познати, които го изнасят, и с реч на тема „приятели и гостоприемство", която той им рецитира.
Да си гостенин с преспиване у някого е специален тест за възпитанието ти. Когато го предприемаш, трябва да имаш предвид, че така или иначе нарушаваш обичайния ритъм в дома, че не можеш да налагаш свои правила, че трябва да те няма колкото е възможно повече и за по-дълго и че домакините за нищо не са ти длъжни. Както и че трябва да върнеш жеста по подобаващ начин, разбира се.
А иначе онзи злополучен петел така и не беше заклан. Върна се жив и здрав на село, където откара сред кокошата компания още няколко години, ощастливявайки тях с мъжките си способности, а родата - със здравото си кукуригане. Умря от старост, тихо и кротко, в курника. Заради пътуването си до София, беше станал знаменитост в селото. Викаха му Софиянеца.
>отрепката селяндурска Не беше ли ти човекът с къщата на село и мечтата да живееш там? Някак си не върви да обиждаш на селяндур ако мечтата ти е да се превърнеш в такъв (според мен вече осъществена). А аз живея в Ню Йорк. Май се води град.
Да. Ню Йорк се води град, но ти все още се водиш селяндур. Освен това, явно не си наясно с разликата между селяндур и селянин. Огромна е. А селяндурите са най-много в градовете. Еле па в Ню Йорк. Това - само като за начало. Ако проявиш интерес, ще има и други подсказки.
А защо двамата с Деовин не си уговорите една среща, та да си ги премерите насаме? Така, пред хората... Непристойно е, някакси.
Дракон, мисля, че можеш да реагираш по-добре от първосигнално. В случая, според мен пък е някак си непристойно да ми приписваш страстите на Dear Ivan. Конкретно, погледни дали можеш да намериш конкретен мой цитат, в който "да си го вадя да го мерим" - например, да казвам какво пия, какво ям, с какви хора движа, какво работя, колко ми плащат, къде сум учил, с какви лични дела се занимавам, или пък дори каква шофьорска книжка имам. Не, наистина, погледни, или посто помисли какво знаеш за мен. Според мен не е зле да правиш разлика между отделните хора, вместо да ги смесваш заради обикновената асоциация по време/място.
Свински, За мен вече няма никакво значение какво не си казал, след като видях какви ги ръсеше вчера - особено в коментари 41 и 43. Така се разгологъзи, така яко се изложи, че .... . мина всякакви граници просто. Вече си ми ясен - показа се като абсолютен простак, независимо от великите ти претенции. Толкова ли нямаш елементарно чувство за някакви граници бе? Как може изобщо да се гавриш така с някой, независимо кой, а в тая гавра да намесваш и майка му? Ти въобще човек ли си? Не знаеш ли, че Майката е свещена бе, ей ....! Уфф! Чаай че пак се изпълних с погнуса и се ядосах. Ай сиктир!
>Майката е свещена Както винаги, двуличието ви е впечатляващо. Как точно горното обяснява цветущите и обилни псувни на майка, характерни за всички вас? И, не, същите не са характерни за мен - пробвай се да намериш дори една единствена моя псувня на майка. Какво ти си "разбрал" и какво ти е в главата не важи. Единствено конкретните мои думи имат значение, защото аз нямам никаква сила над начина, по който някакви си хора били избирали да ги интерпретират, и, съответно, не мога да поема отговорност за безумните измислици, които се раждат в главите ви.
Виж какво, самозванецо, никъде в поста ми не съществува думата "псувня", нито пък става въпрос за това. Така че какво ти си "разбрал" няма никакво значение. Значение има единствено смисълът на моите думи, който на теб явно ти убягва. Причините за това, обаче, са си твой проблем и не ме интересуват, най-малкото защото вече си ми ясен що за стока си. В подобни случаи естествената реакция е човек все пак да се заинтересува и да се опита да помогне. Помощта, обаче, има смисъл единствено за хора, които са успели да превъзмогнат егото си. При теб случаят не е такъв.
Докс Случаят може да е медицински...
бе хора,що се връзвате на Прасюгера най-нещастната отрепка. не си струва! него Господ вече го е наказал. не го ли виждате?!
Dear Ivan Когато некой те обижда това е негова болка,не твоя. deowin си е ехиден, умее да мрази.Утешава се като си мисли, че му се дава възможност да се скрие в тълпата и там никой да не го забелязва, че е никой. Прибрал се в себе си и трупа злоба.Интернет за него е възможност за мъст. Той може да излива омразата си срещу всеки и да стои прикрит зад някакъв ник. Може спокойно да ругае и дразни онези, които имат нещо, което той няма и което всячески се опитва да представи едва ли не,като най-мръсното и долно нещо от което той е свободен. И го прави с изключително задоволство. Хвърля кал и си доставя злорадо удоволствие когато ядосва някого. Както се казва – против омраза лекарство няма. Не го съжалявам. Има и друго лошо.Жалката истина,че “Webcafe.bg” също поддържат омразата ,със стотици анти български и руски статии. Не е редно да налагат ненавист към определена нация и националността ни,за да угодят на трета. Лек ден!
Десет часа по-късно виждам, че след моя коментар за ездравата ви обсесия с моята личност сте успели единствено допълнително да я илюстрирате. Прасюгера това, прасюгера онова, какъв съм бил, какъв не съм бил, каква ми била мотивацията.. Наистина ли не се усещате колко сте дребнави и жалки в усърдното блеене срещу един единствен човек? Бидейки полуанонимен, не ми дреме особено, че съм аз, но ми е тъжно, че толкова голяма част от хората избират да бъдат заети в толкова неконструктивнно безсмислено занимание като писането на стени от текст за това какво били мислили те относно нечия персона. Защото, погледнете си коментарите, вие точно и само това правите.
Прасчо каза,че бил чОВЕК
Иване, Понеже не уточняваш конкретно какви са били седемте питиета - малки или големи, аз допускам, че са били малки, които според българскта мярка /ако не бъркам, де/ са около 350 грама - 7 питиета по 50 грама - сиреч около половин бутилка уиски. Лично за мен това си е съвсем нормално, за един истински българин, какъвто смятам, че си. Разбира се, това количество може да варира, според редица фактори и в екстремни случаи може да стигне дори до цяла бутилка, но без тежки последици. Казвам това, защото според мен нащият народ е единственият в света, за който може да се каже, че има т.нар. култура на пиене. Съвсем правилно и мъдро си се насочил към супата тази сутрин. А пък ако супата /чорбата/ допуска овкусяване с чесън и лют червен пипер /ама счукан, не от тоя унгарския, дето е смлян почти като брашно/, предизвикващи обилно подсмърчане и изпотяване смятай, че още на обяд можеш пак да започнеш с малко уиски, примерно. Аз прилагам друга рецепта в подобни случаи - не ям нищо до вечерта, само вода, но по малко. Още на обяд усещам, че вече всичко си е дошло на мястото Това с чорбата, чесъна и пипера го прилагам га усетя, че ще ме хваща грип. Тогава си правя една постна супичка с малко картофки, ориз, праз, морковчета и 5-6 сухи червени чушки. След това слагам малко оцет, чесън и счукан червен пипер и ...... преди да я почна - 100-150 грама домашна джанковица, сливова или гроздова - на гладно. А след това нека ме фане грипа.
Без да претендирам за изчерпателност намерих сили да прочета тази статийка. За нея ще замълча. За коментарите ви обаче мога само да кажа, че нямате срам нито от себе си, нито от другите.