Истинска случка отпреди петнадесет години.
Младо семейство сме, имаме по-голямо дете и бебе и току-що сме се нанесли в нов апартамент. Вътре всичко е в добрия „луксозен" дух от края на деветдесетте - стени в бананово, ламинат в стаите, теракот в дневната и кухнята, две бани с италиански плочки. Чистим като обезумели всеки ден, за да ни е „ново", страдаме от всяка драскотина на новата кухня, мием прозорци и перем пердета ежемесечно.
Изобщо типичната новодомска истерия на хора, прекарали първите години от брака си в дома на тъщата и по квартири.
На третия уикенд от щастливото ни новодомство на вратата се звъни. Ама така свойски се звъни, упорито, все едно някой се е облегнал на звънеца. Аз съм сама с двете деца, препускам по стълбите от втория етаж към входната врата и почти съм убедена, че някой съсед е на път да умре или в кооперацията има бомба.
Притеснено завъртам ключа, отварям вратата, а там, с цялото си достолепие, подредени в две редици като за сватбарска снимка, стоят... роднини на мъжа ми от село. Тъкмо седем на брой.
Сред тях познавам бабата и двамата братовчеди, а останалите четирима щастливо ми се усмихват насреща, като че трябва да легна възнак от радост, че са пред вратата ми. Смущението явно е резбовано на физиономията ми, защото бабата се захваща да ми припомня кой кой е.
В крайна сметка разбирам следното: казали, че ще минат да ни видят „на София" „някой ден" (и тая сутрин спонтанно този ден дошъл), метнали се на раздрънкания бус на единия от тези, дето трябваше да ги познавам (Васко, Митко, Гошко, Динко или нещо такова) и ето ги на - пристигнали да ни „изненадат", че да не се приготвяме. Демек, улеснена съм. Че и повече - решили вместо аз да се бръчкам да готвя, да ни донесат храна.
Няма лошо, викам си, домашна храна носят хората, е, не се обадили, но нищо, селска работа, не ги знаят тези неща.
Мощната селска група влиза в апартамента, аз започвам да се щурам и да ги увещавам да не се събуват, ама къде ти - след минута гостите са по бели чорапи, а пътъците им са строени в коридора и щедро „освежават" въздуха с миризма на обор и китайска обувна индустрия. Минути по-късно започва и раздаването на селските дарове.
Сред всичките погачи, тутманици, студени кюфтета, баници с праз и зеле, туршии, компоти и лютеници обаче очите ми се заковават на платнена чанта с непрекъснато променяща се форма.
Забелязала, че я гледам подозрително, бабата припряно я отваря, бърка дълбоко в нея и вади...едричък петел. Съвсем жив. Ченето ми започва да се свлича към пъпа самичко, а в очите ми явно е изписан ужас, който бабата пресича така: „Булка, така набързо го земахме тоя пущиняк. Да вземеш да го заколиш тука? Баня нали имате?"...
„Да, бе - крещи вътрешното ми аз - ей сега просто хващам петела за гушата, взимам си личното мачете и с един поривист жест скинвам главата на гадинката! И всичко това в ъгловата вана, при италианските плочки, без да ми мигне окото, щото аз ехее, колко петела съм заклала в тоя мой софийски живот!"...
Външното ми аз се усмихва и все още не може да повярва, че всичко това наистина ми се случва. В крайна сметка успявам тайно да се обадя на мъжа си, а когато му снасям актуална информация за ситуацията у дома, той притеснено ме попита „Други животни има ли?"
Е, не, бе, бика може би го бяха оставили за друг път- след като смарцафрацам петела и евентуално прасето за Коледа, пак така - в италианската баня на новия ни апартамент. Аз - градското момиче, дето пиле не може да хапне, ако съм го виждала живо!
В крайна сметка петелът се оказа най-малкият проблем. Гостите останаха вкъщи четири дни. Всичките. Спяха по всички възможни равни повърхности, навсякъде. За да ме отменят като домакиня, готвеха непрекъснато, така че масата ни беше постоянно затрупана от някакви нови и нови манджи, мивката плуваше във вода, хладилникът изнемогваше, а за тоалетните (две на брой) трябваше да си запишеш час.
Тъй като на село нямаха баня, нашите две (тия с италианските плочки) бяха употребявани, докато бойлерът се изпразни и всичко потъне в гореща пара. И в двете постоянно някой се „баняше", водата шуртеше на воля, а из коридорите притичваха хора в хавлии, които искаха ту сешоар, ту нова кърпа, ту остра гъба (!) че да си изтъркат гърбовете. За тоалетната... не искате да знаете.
Телевизорът работеше непрекъснато, а окъпаните роднини стояха вчесани и с розови бузки по диваните и фатьойлите и препускаха с дистанционното по каналите. Междувременно звъняха на цялата останала рода от село, за да й съобщят как са на гости „на София" и подробно да й опишат какво има у нас, как се ползва и как трябва да го видят с очите си.
Когато си тръгнаха след четири дни, дълго ни се извиняваха, че не могат да останат повече, нали, ама полска работа си имали и нямало как. Обаче пак щели да дойдат някой път така, да ни зарадват...
Разказвам това, защото бях убедена, че вече никой у нас не прави така. И че хората са се научили, че първо, гостуваш в дома на някого само, ако си поканен, второ, ако можеш да го избегнеш, задължително го правиш и си взимаш хотел и трето, когато си в нечий дом за повече от два часа, се опитваш всячески да оставаш невидим и полезен.
Оказва се обаче, че българинът все още си страда от изкривено разбиране за гостуване и гостоприемство. Наскоро един уж пътувал по света българин разгорещено ми обясняваше, как едва ли не не ти ли предоставят семейната си спалня, не те ли посрещнат с бъклица и заклана кокошка, не ти ли приготвят тристепенно меню за закуска и не те ли изпроводят с някъв дар (разбирай храна, местен сувенир, дребни подаръчета за жената и децата), домакините ти са едни нищо и никакви скръндзи.
Даде ми десетки примери за „уж приятели" западноевропейци, у които отсядал по време на чужбинските си пътувания, дето нито едно от горните условия не били изпълнявали. Пък като идвали у нас и преспивали при него, той само дето не ги изпровождал с духов оркестър и комплект нотариални актове от имотите си на тяхно име!
„Това бири-мири, това уискита-муискита, трапези-мрапези... най-новите чаршафи вади жена ми, закуската го чака сутрин с кафенцето... абе кво да ти разправям?!", възмущаваше се така гостоприемният ми събеседник и издухваше дима от цигарата си в лицето ми.
Не знам защо, но българската чест все още много се засяга, ако не намери „добро посрещане" у нечий дом. Някак не им е ясно на нашенци, че домът не е хан за пестящи роднини, нито фактът, че имаме кръвна връзка или добро приятелство трябва непременно да означава „настани се у нас".
Имам приятелка, която реши да приюти закъсал за квартира стар другар в апартамента си. Уговорката беше за десет дена, които скоро се превърнаха в двадесет, после в месец, след това в три, а накрая, когато след половин година тя го помоли да си тръгне, той кръвно й се обиди, че никаква приятелка не била.
Междувременно тя самата се беше превърнала в слугиня в собствения си дом - переше и гладеше чаршафите, чистеше мръсните му пепелници, готвеше манджи, които той изгълтваше тутакси и с погнуса чистеше общата тоалетна, в която винаги можеше да разбере какво, кога и колко пъти е правил.
Върхът беше обаче, когато една вечер приятелят я помоли да не се прибира изобщо, защото щял да има гадже на гости. Та тя, разревана и не на себе си, дойде да преспи на дивана в нашия хол. На следващия ден у тях отидохме цяла делегация, за да изготим дипломатично нахалника, а докато смръщени му изнасяхме нещата, той мърмореше, че приятелите не правели така, че не бил очаквал, че нали затова сме си другарували, щото то иначе на маса било лесно да си приятел...
Излишно е да казвам, че пишман гостенинът и моята приятелка отдавна не си говорят, а той продължава да радва с присъствието си разни близки и далечни познати и „гостуванията" му свършват все по един и същи начин - с делегация от други познати, които го изнасят, и с реч на тема „приятели и гостоприемство", която той им рецитира.
Да си гостенин с преспиване у някого е специален тест за възпитанието ти. Когато го предприемаш, трябва да имаш предвид, че така или иначе нарушаваш обичайния ритъм в дома, че не можеш да налагаш свои правила, че трябва да те няма колкото е възможно повече и за по-дълго и че домакините за нищо не са ти длъжни. Както и че трябва да върнеш жеста по подобаващ начин, разбира се.
А иначе онзи злополучен петел така и не беше заклан. Върна се жив и здрав на село, където откара сред кокошата компания още няколко години, ощастливявайки тях с мъжките си способности, а родата - със здравото си кукуригане. Умря от старост, тихо и кротко, в курника. Заради пътуването си до София, беше станал знаменитост в селото. Викаха му Софиянеца.
