Амели Нотомб е ексцентрична белгийка. Известна е с шапките си, с яркочервеното си червило и с това, че ходи облечена в черно. За нея писането е начин на живот, така че всяка сутрин тя става в четири сутринта, пие зелен чай и сяда да пише. На ръка. С химикалка.
Има силна връзка с Япония, където е родена в белгийско аристократично семейство, но след това живее и в Китай, Ню Йорк, Бангладеш, Бурма, Обединеното кралство и Лаос. По-късно се връща да работи в Япония като до голяма степен преживяванията й там я довеждат до писането. От публикуването на първия си роман „Хигиена на убиеца" през 1992 г. публикува по една книга годишно.
„Новата Нотомб" се появява през всеки септември, а самата авторка в интервю от 2006 признава, че крие в чекмеджето си още трийсетина непубликувани романа.
Докато се чудим с какво количество е нараснала бройката до днес и се възхищаваме на работливостта й, разгръщаме последното й издание на български - романът „Петрония", който излиза под шапката на нейните български издатели от „Колибри". Книгата е тънка, но това е в стила на Амели Нотомб, а тя е от авторите, при които размерът не е от значение.
Основната тема, която книгата сама задава, е алкохолът. Пиенето като изкуство, като талант, като старание. Романът е доста (но не изцяло) автобиографичен, а главният герой е Амели Нотомб (но не съвсем). Тя си търси компания за по чашка и я намира в лицето на младата Петрония, едно очарователно, доста грубо лошо момиче, което изцяло контрастира с образа на Нотомб - фин, изтънчен, крехък, на моменти леко снобски.
Това е началото на едно приятелство, което далеч не се изчерпва със „за по чашка". Връзка на един пишещ човек с друг пишещ човек. Игра между две противоположности, които ту се привличат и сякаш залепват един за друг, ту се отблъскват с трясък и грохот.
Атмосферата на тази връзка е потопена в мехурчета от шампанско, срещи с читатели, заведения и ресторанти, а действието е разтеглено в годините, откакто Амели Нотомб е още установяваща се писателка в Париж до годината на публикуване на „Петрония" (2014г.).
Безкрайно интригуващото в случая е по какво си приличат двете Амели Нотомб - тази от истинския живот и тази, която съществува само на страниците на романа. Романът започва със среща с читатели и това е една от темите, които се срещат от време на време в разказа. Чий е авторът на тези разсъждения? Чии са мислите за алкохола? Няма как да отговорим на тези въпроси, можем само да продължим да си блъскаме главата. Защото в същото време Амели Нотомб от романа става и пише в четири сутринта също като своята авторка.
Облечена е в специална японска дреха, докато прави това (също като своята авторка). Известна е с екстравагантността си (също като своята авторка).
Така една от двете същински теми на романа става въпросът по какъв начин един физически автор се претворява в свое фикционално копие. Амели Нотомб си дава ясна сметка за това. Най-малкото много умело го използва, за да обърне представите на читателя, за да му удари един здрав шамар. За да се подиграе с буквализма на времето, поради който мнозина от читателите ще си помислят, че става дума за изцяло автобиографично четиво, защото такъв е денят - повърхностен, буквален, блудкав.
По същия начин може да се каже, че темата за алкохола служи по-скоро за кукичка, за която да се закачи читателят, за да може той също като алкохола да поеме литературната субстанция на романа - добре охладена и поднесена в кофа с лед.
Интересна би ми била реакцията на редовия читател, който не познава нейното творчество. Който ще се хване на клопката, която тя с детска игривост залага, за да когато дойде моментът, читателят загуби почва под краката си.
Ако читателите снимаха видеоклипове с реакциите си, вероятно би се получил ефектът от някои сцени на Game of Thrones. За съжаление такива видеоклипове не се правят, но всеки може да поиграе с въображението си. Картинката е наистина забавна.
Втората основна тема е заложена в персонажа на Петрония. Докъде може да стигне артистът в създаването на изкуството си? Естествено, че отговорът на този въпрос варира за всеки отделен артист. Но Петрония наподобява на ранната Марина Абрамович, която се поставя като обект в пространството и оставя на зрителите да използват тялото й, както намерят за добре.
Напомня това как ранната Абрамович се блъска в стена в продължение на час и нещо, как си бие шамари с партньора си или двамата се събличат чисто голи и правят порта, през която зрителите трябва да минат, отърквайки се в тях. И всъщност до каква степен Петрония е проекция на Амели Нотомб? Дали тя пише книгите, които би искала да напише Нотомб? Или прави това, от което Нотомб се страхува? Или е просто един наистина плътен, но изцяло противоположен образ на своята авторка.
Най-важното е, че става дума за роман, в който личи майсторство, неподражаем стил. В който си личи, че неговият автор става всяка сутрин и пише по няколко часа на ден. В който става ясно, че Амели Нотомб има специално отношение към словото и е сред малцината, които имат това отношение в един все по-нелитературен, злободневен и неграмотен свят.
А това е повече от достатъчно, за да поискаме да го прочетем.
