„Хаосът е ред, който чака да бъде разгадан." - с този цитат започват романът на Жозе Сарамаго „Двойникът", публикуван през 2002 г. и филмът на Дени Вилньов „Враг" от 2013-а, който е екранизация на книгата.
В светлината на вървящия в момента „Блейд Рънър 2049" от издателство „Колибри" предвидливо ни предлагат литературния първоизточник на това, което за много ценители на киното е най-добрият филм на канадския режисьор.
В отличен превод на Илияна Чалъкова книгата запълва важна празнина в творчеството на нобеловия лауреат за литература, магьосникът на португалската проза, както името му подсказва. „Двойникът", подобно на други романи на Сарамаго, започва с аномалия, с нещо почти фантастично, а следващите 360 стр. са разследването на феномена. В случая - какво би станало, ако видиш себе си другаде.
Героят (или може би е редно да уточним - един от двамата герои), именуван Тертулиано Масимо Афонсо е отегчен от ежедневието учител по история, който един ден в скуката си приема препоръка от свой колега за неангажираща комедия, която да го разсее малко от депресията. Изненадващо за Тертулиано във филма има маловажна роля на рецепционист, която се изпълнява от актьор, споделящ плашещо много прилики с главния герой.
Тертулиано започва своето разследване и в крайна сметка се среща с човека - Антонио Кларо. Не близнак, не клонинг, а друг човек, роден половин час по-късно, който поради някаква причина е еднакъв с него.
Сърцето на романа са срещите между двамата, диалогът, който водят, трескавото бягане и последвалото наместване в обувките на другия. Сарамаго рисува богат портрет на героя си. Той е почти по Достоевски жалък и симпатичен. Самият автор го определя по следния начин:
...нашият Тертулиано Масимо Афонсо е толкова смел, колкото и страхлив, не е някой от онези непобедими герои от киното, но не е и някакъв пъзльо, от онези, дето си напикават краката, когато чуят посред нощ да скърца врата в подземията на замъка.
В „Двойникът" няма отделена с тирета пряка реч, нищо не разрушава монолитните блокове проза. Нереалното усещане, което абсурдната ситуация носи, се усилва постепенно, докато книгата се движи на ръба между фантастика, халюцинация и куриоз. Въобразява ли си Тертулиано и не е ли светът, който обитава вътрешен, психологически, през повечето време героят изглежда като проекция на самия писател.
Както пише Джон Банвил, стилово романът събира в едно Кафка, Селин и Бекет. Можем спокойно да добавим към компанията и Набоков.
Много от ироничния, оправдателен и симпатизиращ тон на Достоевски може да се открие в началото при изграждането на сложния образ на героя и дистанцията, която постепенно се напластява като стена между фикционалния свят и този на четящия.
Романът в средната си част може да отблъсне с тази дистанция. Самоопределението с Тертулиано става все по-трудно, фабулата минава в сферата на борхесовите екзистенциални главоблъсканици и парадокси. Книгата звучи като вътрешен монолог на писателя. Водопад от хипотетични страхове, които се изливат върху чувството за идентичност, докато то не изчезне напълно. Такъв е един от най-любопитните моменти в книгата, когато двамата герои спорят за половиния час, с който единият има преднина и за половиния час, който другия ще изживее по-дълго.
Пожелавам Ви да изживеете пълноценно тези трийсет и една минути на собствена самоличност, абсолютна и неповторима, защото от сега нататък други такива няма да имате
Изречението звучи почти като присъда, при това не само към героя, но и към читателите. В бъдещето, пророкувано от Анди Уорхол, всеки има своите 15 минути слава, но кошмарът са всички останали. Сарамаго иронично и в дълбочина изследва въпросите за това кои сме и създава роман, достоен за компанията на тези преди него, възползвали се от механизмите на сходната фабула. „Адът - това са другите" гласи известната реплика на Сартр. В „Двойникът" тя придобива съвсем ново значение. Адът съм аз в другия.
