Историята има своите неочаквани начини да се налага върху настоящето.
В началото на 90-те години, когато бях на път да се присъединя към първите британски войски, изпратени на мироопазваща мисия в Босна, останах една нощ във виенски хотел. Във фоайето бяха закачени серия карти от XIX век, които показваха величието на Хабсбургската империя.
На тях бяха изписани много стари имена - Босна и Херцеговина, Хърватските земи - имена, отдавна останали в книгите по история, които през 90-те отново бяха станали тема за нощни новинарски емисии, които постепенно очертавха границите на нова трагедия за Балканите.
По-късно, когато стоях на стария турски пазар в Сараево, имах ясното усещане за присъствие в историческа гранична зона - граница между Европа и старите османски земи на изток.
Това беше напомняне, че през по-голямата част от XIX век западната дипломация се е вманиачавала по това, което е останало в историята като "Източния въпрос".
Този "въпрос" е страхът какво би могло да се случи, ако Oсманската империя - тогава приемана за "болникът на Европа" - бавно изпусне контрола си върху различните територии.
Кой би могъл да запълни настъпилата празнота? Едно от очевидните опасения тогава е - Русия. Великобритания и Франция вече са започнали кампания за подкрепа на Турция и за ограничаване на влиянието на Русия в Европа: а именно Кримската война от 1853 година.
Но нека преди да продължим, да напомним за точните мотиви на Кримската война преди повече от 150 години:
Кримската война:
• се води заради плановете на руския цар Николай I да отцепи европейската част на Турция;
• Великобритания и Франция са против руския експанзионизъм, но предпочитат дипломатическо уреждане на въпроса;
• Русия окупира Дунавските княжества (Молдавия и Влахия) през юли 1853-та, предизвиквайки военната реакция от Турция;
• Великобритания и Франция се намесват на следващата пролет, след като руснаците игнорират исканията да евакуират Дунавските княжества;
• Съюзниците водят едногодишна кампания на Кримския полуостров, включително три големи сухопътни сражения, едно от които - битката при Балаклава - завършва с британската "Атака на Леката бригада";
• В крайна сметка руснаците са принудени да евакуират ключовата си морска база в Севастопол през септември 1855 година;
• Загиват 25 000 британци, 100 000 французи и около милион руснаци, почти всичките от болести и изоставяне на ранените;
• В Парижкия договор, подписан на 30 март 1856, Русия връща южна Бесарабия и устието на Дунав на Турция. Молдавия, Влахия и Сърбия са поставени под международен контрол.
Виждате ли повтарящия се модел? Правилно: отново се чуват познати имена и теми - Крим, руско влияние в Близкия изток...
Времената се променят - но географията не, а стратегическите интереси имат толкова общо с географията, колкото и с всичко останало.
И сега Европа отново е изправена пред нещо, което може да бъде наречено "нов Източен въпрос".
Амбициозна Турция
Този път обаче проблемът не е в слабостта на Турция; по-скоро драмата е в прекалената амбиция на Анкара. Турция като че ли постигна невъзможното.
Помня как преди няколко години интервюираха тогавашния турски външен министър Ахмет Давутоглу. Начетен, бивш професор, той беше гордият автор на новата външна политика на Турция, която залагаше на нулеви проблеми с когото и да е от съседите на страната.
Сега Давутоглу е премиер. И в годините оттогава досега, Турция изглежда си е създала проблеми с почти всичките си съседи и някогашни регионални партньори - независимо дали става дума за Сирия, Израел или Русия.
Москва и Анкара се оказват от различните страни на сирийската криза; Москва подкрепя правителството на сирийския президент Башар ал Асад, а Турция е в авангарда на държавите, които изгарят от желание да видят как той се оттегля.
Хибридната война се разпали особено силно, след като Русия бомбардира сирийски опозиционни групи, подкрепяни от Турция, и насърчи кюрдските сили да се доближават още повече до турската граница.
Свалянето от Турция на руски военен самолет през ноември - самолет, който според някои документи едва за кратко е навлязъл в турското въздушно пространство - допълнително задълбочи напрежението.
Напоследък подкрепяната от Русия сирийска офанзива срещу Алепо изпрати нови вълни от бежанци към турската граница и засили опасенията на Анкара за успех на кюрдите.
Този "нов Източен въпрос" въздейства на Западна Европа по два важни начина.
Първо, Турция е членка на НАТО. Ако тя се замеси в разпра с руснаците, това може да има драстични последици за военния съюз като цяло.
Забележимо беше в края на миналата година, че много публичната подкрепа на НАТО за Турция след свалянето на руския изтребител "Сухой" беше допълнена, поне на четири очи, от учудване и опасения, че Турция е избрала да реагира толкова рязко.
Емигрантски проблем
Има обаче и друго измерение на сигурността - и то е свързано с огромната вълна от бежанци, търсещи убежище, или както щете ги наричайте, които чукат на вратата на Европа.
Те естествено идват не само от Сирия. Но кризата там и кошмарното разместване на пластовете, което тя предизвика, са важен насочващ фактор.
Турция е канал за част от това преселение на население, и това означава, че ЕС трябва да бъде предпазлив в отношенията си с Анкара.
Косвената заплаха е налице. Ако европейците не помогнат на Турция с този проблем, то Анкара може просто да отвори вратите и да изпрати силна човешка вълна на Запад.
Това може да е една от причините Западна Европа като цяло да запазва мълчание при вида на турската атака срещу собствените й кюрдски райони.
Това може и да е причината, поради която работещата за собствените цели на Турция намеса в Сирия по същия начин остава без особена критика.
Освен че отваря някои от своите въздушни бази, за да помагат в предвожданата от САЩ кампания за въздушни удари, Турция като цяло се старае да се справя с приеманата от нея за стратегическа заплаха от кюрдите, вместо да се бори активно срещу т.нар. "Ислямска държава".
Турция прави почти всичко, което е по силите й, за да дразни Москва.
Само преди няколко дни Давутоглу посети столицата на Украйна - Киев, за да обсъжда "стратегическо сътрудничество" между Турция и Украйна.
Но по-смелите турски заплахи за намеса в Сирия- стъпка, която може да изправи страната в директна конфронтация с руснаците - изглежда да остават само заплахи, поне засега.
Малцина анализатори говорят с надежда за предстоящото "прекратяване на огъня" в Сирия, което изглежда договорено от САЩ и Русия.
Надеждите са то поне да даде възможност за достигане на хуманитарна помощ до някои пострадали от войната региони.
Но ако боевете продължат; ако сирийското правителство и неговите съюзници продължат да отвоюват нови територии, Турция може да стигне до момент, в който да счете, че е нужно да действа.
С една дума "новият Източен въпрос" може да се отложи във времето, но няма да изчезне.
*Джонатан Маркус е кореспондент по дипломатическите въпроси на BBC
