Да се качиш в кола на 13 километра е фатално секси, дори когато полагайки тялото си на шофьорската седалка, осъзнаваш, че не приличаш на Асдис Ран по нито един признак. С това усещане за напиращ сексапил, се метнах в новия Hyundai i20 Turbo Go! Edition Euro 2016, готова за най-спортния тестдрайв в живота си. i20 Go! е специална серия, създадена за феновете на европейското футболно първенство.
Първите ми впечатления от вътрешността на автомобила са за отлична комбинация между спартански интериор и усещане за лукс.
Стандартният интериор се компенсира перфектно от големия стъклен таван, оборудван с удобен и много добре измислен панел за управление (отваряне на стъкло напред /назад/, отделно на тапицирания капак - напред/назад/). Воланът и седалките имат готини видими шевове, стъклата са свръхтонирани, а въздуховодите са в същото морскосиньо, в което е и основният цвят на автомобила. Отпред стърчи нещо странно, което след малко разбирам, че е супер удобна докинг станция за смартфон.
Докато се спускам по Околовръстното шосе, превключвайки на шеста предавка, по въпросния стъклен таван започва да се изсипва майски потоп, от който дори и Ной би се затруднил да се измъкне с огромния си кораб. Да, обаче аз не съм Ной и не съм с кораб, а с i20, затова пускам автоматичните чистачки, благодарение на чиито сензори за дъжд, ангажиментът да правя шофьорска преценка за тях отпада.
Съответно спокойно си шофирам в най-лява лента, докато дъждът се разтваря на предното стъкло, преди да е замъглил погледа ми и за секунда, предотвратявайки евентуално пропускане на див мотоциклетист, който се люлее от най-лява в най-дясна лента и обратно.
Вероятно още тогава трябваше да разчета в импровизираното от софийската метеорология наводнение предзнаменование за не особено гладък тестдрайв, но както всички хора, използвам твърде малък процент от мозъка си и не разчитам нищо. Ловко се пускам по централните софийски улици, убедена, че всички околни шофьори обилно слюноотделят от завист, докато профучавам покрай тях със синия Hyundai. Автомобилът може да се похвали с много добра маневреност в града, стегнат и лесен за управление, удобен за паркиране.
Тестването на паркирането винаги се движи по ръба на риска, но с i20 успявам да се намъкна между две коли на "Шишман" успоредно, без паркирането да е извършено "опипом". По време на градско каране поведението на i20 е по-скоро като при дизелов двигател - за извличане на по-голяма мощност двигателя трябва да се държи във високи обороти.
Под 1800 оборота мощността е недостатъчна, но след установяването на тази специфика, плъзгането по градските артерии е истинско удоволствие. Отвътре i20 се усеща като голям автомобил, докато реално е с размерите на стандартна градска кола. Сините светлини създават футуристично излъчване на иначе семплото табло и уреди. И докато се нося към изхода на София, замаяна от цялата футуристичност, взимам спотанно фаталното решение да спра на пазара "Иван Вазов", за да купя плодове за из път. Съзирам вакантно паркинг място на бившия наказателен, по настоящем нормален, паркинг срещу пазара и спокойно влизам в него, когато тъпанчетата ми се взривяват от болезнен пукот с елементи на стържене.
В объркването превключвам на задна, при което пукотът се превръща в грохот, от който се обливам в пот и усещам бодлите на паника. Основателно. Закачила съм отрязано колче и в момента върху престилката на девствения Hyundai зее грозна рана.
След като отхвърлям възможността за викане на КАТ за паркинг катастрофа, за самобичуване и за връщане на тестовия автомобил преди теста, прехапвам език, извинявам се на Hyundai-я, събирам компания и отлепвам към единствените вилаети, за които прогнозата вещае нещо различно от потоп - благоевградските. По магистралата i20 се държи чудесно. Прекрасно ускорение при извънградско шофиране, спортно усещане при превключване на скоростите, завидна пъргавост, с която при добра видимост може да се разчита на безпроблемно задминаване.
Първата спирка е село Старо село, където търсим някаква илюминатска пирамида. Намираме подобие на пирамида в двора на кметството, а аз намирам и локва с тиня, в която неволно овъргалвам тестовите си кецове Converse. Бързо се мятаме обратно в колата, преди илюминатите да са ни заразили с някакъв незнаен вирус през въздуха. Малко след Усойка натискам педала на газта, докато стрелката на скоростомера се спира на 170 - i20 развива лошата скорост забележително бързо, предвид малката кубатура на двигателя.
Изключително стабилен, малкият се залепва за асфалта, гърбовете ни усещат пътя през удобните седалки и високата скорост не се чувства убийствена. Ако трябва да избера кола, с която да участвам в автомобилно преследване, определено i20 ще е сред фаворитите. Бързото ускорение е особено похвално, тъй като обикновено скоростите на 6-скоростните кутии са къси, но i20 вдига 100 на втора предавка без никакво замисляне. Предавателните числа на отделните скорости са разположени много спортно, откъдето идва бързото ускорение не само до 100, а и след 100.
За онези, за които бързата скорост е грях, по-лош от прелюбодеянието и отцеубийството взети заедно, трябва да кажа, че рязкото ускорение не е само предпоставка за вдигане на висока скорост, а и потенциално животоспасяващо качество в кризисна ситуация на пътя. Така че спокойно можем да кажем, че освен демонстриращ спортна натура в извънградски условия, i20 e и доста сигурен автомобил.
Заветната цел - Благоевградският парк Бачиново, ни посреща с внезапно слънце, черни лебеди в езерото, подранили абитуриенти и миризма на пуканки. Въпреки приповдигнатия ми дух от шофирането на Синия, всеки път, когато сляза от колата и видя грозната драскотина на предницата, самочувствието ми започва да копае дъното с упоритостта на гладна къртица. За да облекча поне за малко раздиращите душевни терзания и с беглата надежда да се пребия и така да избегна унижението да връча тестовата кола счупена, се решавам на поредната грешна стъпка и докато i20 си почива на охраняем паркинг, блеснал под единственото слънце в България на този ден, се качвам на въжения парк в близост.
Огромна грешка.
След няколко неумели стъпки по въже, нещастни опити за набиране и панически крясъци, докато по въжетата около мен фучат деца с очевиден акробатски талант, увисвам над реката между дървета, закачена за два карабинера като оставено да се суши на слънце заклано прасе.
Унижението на деня достига своя абсолютен пик, когато служителите на въжения парк организират спасителна акция по свалянето ми, носейки стълба и водейки служител по сигурността. Запътвам се обратно към i20 с наведена глава и сломен дух. Но когато се настанявам на шофьорската седалка, погалвам отзивчивия лост за скорости и леко натискам педала на газта, за да се измъкна от полезрението на сеирджиите, станали свидетели на случката със стълбата, започвам да се чувствам по-добре.
Има нещо успокояващо в тази ранена кола, която ме понася обратно към София като предан другар. Извънградският разход на малкия двигател е по-голям от очакването на лаика за 1.0L двигател, но на фона на спортната возия, това просто не означава нищо. Освен това, новият двигател разполага с шест лазерно пробити дупки за GDI инжекторите със система за подаване на гориво при високо налягане от максимум 200 бара, която осигурява чисто горене и намалени емисии, отговарящи на стандарт Евро 6.
Свивам към Стоб, за да тествам поведението на i20 Turbo по завои и вече не се изненадвам, че автомобилът се държи в завоите като истински джентълмен. Четиригодишното хлапе, което возя на задната седалка, не повръща в тила ми, което е безпрекословното доказателство за удачно поведение на колата в завои. В подножието на Стобските пирамиди улавям залеза през стъкления таван на i20 и вече окончателно съм си създала мнение за колата. На връщане забелязвам, че по седалките има туфи косми от котарака ми, отзад гореспоменатото хлапе е надробило цял пакет солети, предната броня е олющена от проклетия кол, а черният път към пирамидите е нахвърлял тонове кал по вратите.
Единственото, което липсва в Hyundai-я, за да го върна в наистина покъртителен вид, са пера от мъртъв врабец, залепени по предното стъкло и случайно попаднал забит еленов рог в задното.
Но това вече няма значение, защото моментът на раздялата така и така наближава и едно е сигурно: i20 ще ми липсва. Защото този автомобил заслужава летящ старт. Това му е най-хубавото на този спортен, малък магьосник - може да лети.
