Световното първенство през 1966 е върхът в кариерите на героите на британския футбол, чудо, което още не се е повторило. Спомените от спечелването на световната титла никога няма да умрат в сърцата на английските фенове, те винаги ще са там, но това не може да се каже за отличията от онова далечно лято.
Вчера, повече от 40 години след триумфа на живота си, Ноби Стайлс стана поредният член на тима, спечелил световната титла през 1966, който обяви, че продава златния си медал от турнира. Когато това стане, само трима от титулярния състав все още ще притежават своите златни медали, удостоверяващи, че са световни шампиони - Роджър Хънт, Боби Чарлтън и Джак Чарлтън. Останалите осем (първоначално медали получават само 11-те играли на финала), заедно със Стайлс, вече са се разделили с медалите си - те са продадени на колекционери или на музеи.
Стайлс, който се захваща със съвсем обикновена работа след края на футболната му кариера, наскоро преживя сърдечен удар, заяви, че иска да продаде медала си, заедно с останалата част от колекцията му, тъй като му трябват пари за семейството му.
„Колекцията ми е много скъпа за мен, това са спомените ми от времето, когато бях дете, както и от футболната ми кариера. Винаги съм искал да оставя колекцията си на децата ми. Но имам трима синове - как мога да я разделя честно между тяп?
„Аз съм патриот, и като всеки англичанин, спомените са нещо важно за мен, но на този етап от живота ми, предпочитам да имам някакъв контрол над съдбата на колекцията ми и искам да съм сигурен, че тя ще донесе приходи на семейството ми."
Решението на Стайлс, бивш полузащитник на Манчестър Юнайтед, да разпродаде футболните си реликви илюстрира разходите в приходите на звездите от неговото поколение и парите, които днес печелят играчите във Висшата лига.
Невъзможно е да си представим, че на мултимилионери като Уейн Рууни или Франк Лампард ще им се наложи да направят нещо подобно, а вече почти всички членове на националния отбор от 1966 са разпродали трофеите си. Всички те са играли във време, когато футболистите не са получавали много пари, не са имали лични спонсори и много от тях са били принудени да се влеят в редиците на работниците и чиновниците след края на кариерата им на терена. За много от тях, възможността да превърнат в пари златния си медал от световното през 1966 - нещо, което има огромна сантиментална стойност за тях - се оказа възможност, която не трябваше да се изпуска.
През 1998 Джордж Коен стана първият член на тима, който продаде медала си. Той слага край на футболната си кариера на 29 години, след това се бори с болести и финансови проблеми. Първият търг за медала му се проваля - цената е 60 000 лири, но най-високото предложение е едва 55 000 паунда. В крайна сметка, някогашният десен бек на Англия продава медала на бившия си клуб Фулъм за 80 000 лири.
Рей Уилсън, най-възрастният член на тима през 1966 - той е на 31, а след края на футболната си кариера, става собственик на погребално бюро като се занимава с това до 1997. Предполага се, че Уилсън е продал медала си за 80 000 паунда през 2002.
Вратарят Гордън Банкс продаде своя медал на търг в Cristie's за 124 750 лири през 2001. Той заяви, че се е решил на тази стъпка, за да спести трудния избор на децата си какво да правят с медала след смъртта му.
Алън Бел спечели най-много пари от своя златен медал от 1966 - 164 800 лири, след като го продаде на търг през май 2005. Тогава Бол заяви: „Имам три деца и трима внуци и най-важното нещо за мен е те да живеят максимално добре. Спечелването на световната титла през 1966 остава завинаги в сърцето ми, но сега трябва да гледаме напред, а не в миналото."
Капитанът на Англия през 1966 Боби Муур и вкаралият хеттрик Джеф Хърст продадоха медалите си на бившия си клуб Уест Хем. Клубът плати по 150 000 лири за всеки от двата медала. Мартин Пиърс също продаде своя медал през 2001, след като имаше финансови проблеми.
Дейвид Дейвис, агентът, с когото работят много от героите на Англия от 1966 заявява следното: „За много от тези момчета, парите са много по-полезни отколкото златния медал. Те имат семейства и деца, за които трябва да се грижат. А и за играчите медалът не е най-ценното нещо, за тях по-важни са спомените, че са играли на финала и че са осъществили мечтата си."
