Вече близо 20 години българският национален отбор по футбол разглежда пътуванията за Европейското първенство по футбол откъм икономична гледна точка - гледа да си стои у дома и да пести всеки лев държавни средства за пътуване и престой по различните евродестинации. Похвално!
А от посещения на световни футболни финали икономисваме още и от миналия век, а и там посещенията нямаше да включват само Стария континент, та е още по-оправдано запъването ни като магаре мост - да не мърдаме много насам-натам. Пестеливи сме, спор няма, направо стиснати.
Стабилност е нужна, когато говорим за разходи в днешни времена. Стабилност, обаче, имаме и откъм резултати. Няма друга нация, която да се е вкопчила по- сериозно в устойчивото си развитие относно непостигането си на нищо във футболен аспект. И не само футболен, ако трябва да сме честни, но да се съсредоточим върху него.
Авторът Милен Василев е на 34 години.
Завършил е НСА "Васил Левски" с бакалавърски специалности "Треньор по футбол" и "Физическо възпитание".
Има и завършена магистратура със специалност "Спортен мениджмънт".
Всъщност, разходи там има и те не са никак безобидни - няма спорт, който да се слави на такава "парична атака" въпреки отчаяното си положение и липсата на перспектива.
Харчат се баснословни суми на държавно, местно, частно, клубно и изобщо всякакво ниво, свързано с най-популярния спорт. Ниво обаче май няма. И най-простата сметка показва, че за всички тези години и прахосани ресурси (не само финансови), се изгради една отлична платформа за производство на... криви дъски.
Само на територията на София има над 30 футболни клуба, които са вписани като членове на БФС. А с частните, които не членуват, може би бройката да достигне и до 50!
Освен това изникнаха и доста на брой игрища, които освен за спорт в свободното време, са арена за развитие на индивидуалния потенциал на много от футболистите в столицата, разбира се, ръководени стриктно от корифеите на българското треньорство по индивидуално футболно майсторство. Големите школи обновиха базите си значително.
Заключението е, че инфраструктурно проблем няма. Кадрово също. Обаче София не може, а и не е произвела отдавна нещо от средноевропейска класа, да не говорим за световен продукт.
За справка - Словения е колкото София, а имат един от най-добрите баскетболисти в NBA и титулярен вратар в Атлетико Мадрид, а ги водим ски нация...
Но у нас такова е положението не само в София, а и във всички големи градове.
В недотам далечното минало България произвеждаше "дъски", за които елитът от "майстори" на огради се избиваше да ги има за своите огради, и то за централни, а не периферни места. В буквален смисъл, едно дърво с нищо не е виновно, че ще попадне в ръцете на калпав дърводелец, или пък че добрият дърводелец има калпав началник, а пък още по-лошо е да се стигне до комбинацията: калпав майстор + калпав началник. Просто система на дърводобив.
В системата на футболодобива детето също не носи вина, че е попаднало на калпави (или меркантилни) хора по пътя си, а и не на последно място - и на калпави родители.
И сформирането на една такава ос: амбициозен родител - остаряла система (в НСА учебникът по футбол е от 1991-ва) - меркантилен клуб - дете, създава прекрасен фундамент, върху който да намери покой системата за неспирно произвеждане на криви дъски. В оста неслучайно детето е на последно място и то има най-малка вина, че систевата го изплюва "криво". А "майсторите" сякаш си затварят очите, че им се налага да коват криви оградки.
Проблемът не е футболен, той е социален.
В нашето общество желанието за развитие отдавна не е ценност. Потребността от спорт също я няма и за огромно съжаление материалното е издигната в култ. Спорт и футбол има и около нас. В сходни икономически, географски и демографски обстановки, но резултатите там са налице.
У нас детето няма герои, затова включва телевизора и вижда топ изпълнителите. Топ изпълнителите обаче или са топ таланти + топ характери, или са топ таланти, които имат щастието да са заобиколени от общество и система, в които желанието за успех и развитие са не просто ценност, а заемат централно място.
У нас желанието за развитие е леко объркващо и затова е достатъчно просто да погледнем средностатистическия профил на съвременните млад българин и българка. Апропо - доста ми наподобяват профила на родния футболист и съпровождащата го половинка в 99% от случаите.
Един легендарен сръбски треньор, известен и у нас, преди време беше казал, че футболът е спорт за бедните, защото е по-трудно да се мотивира млад милионер, че трябва да тича по игрището, сякаш нещата са въпрос на живот и смърт. Може и да е прав.
Но у нас бедните нямат място във футбола. Той отдавна стана платено удоволствие, което роди хитри треньори, лакоми управленци и безброй криви дъски.
