1 януари е психологическата граница, на която често залагаме куп обещания.
От Нова година ще спортувам повече, ще спра да пуша, няма да харча за глупости, ще мина на диета... Кой не се е заричал да е чисто нов човек от 1 януари, особено седмица преди това - в пика на празничната коледна вакханалия?
За капак тържествените обещания за рестарт от следващата година обикновено са най-неспазваните. Заради чувството за вина, което ни кара да самозалъжем съвестта си, че ще променим това, което не ни харесва, често си обещаваме нещо, просто за да се успокоим.
Няма да изпушим последната цигара днес, а след 5 дни, което ни осигурява още 5 дни комфорт. А после идват постпразничната депресия, ежедневните задачи, нервите, стресът и "не е сега моментът".
Обещаваме си да се променим, защото не харесваме нещо у себе си или как живеем - в малка или голяма степен.
А защо тогава тази година не се огледаме и извън себе си?
За да живее човек добре и пълноценно, са важни както новата дограма, така и заобикалящата го среда. Огледайте се. Харесва ли ви тя - градинката през блока, улицата с боклуците, нацупените физиономии в метрото, троснатите продавачки, девиантното поведение по социалните мрежи...? Влияе ли ви зле?
Нека за тази 2022 година си обещаем нещо и за себе си, и за другите, защото всеки от нас е част от общото, независимо дали ни харесва или не. Нека опитаме поне за малко да направим общото по-добро и по-уютно. Да си обещаем, че ще се постараем да се държим като в общество, а не като в сбирщина от индивиди, които имат единствено права - както те самите си ги разбират, но не и задължения.
Да не прехвърляме вината за това, че не живеем така, както ни се иска в общото, само на държавата, на която по принцип сме поверили тази грижа. Да се опитаме да сме по-добри граждани, съседи, клиенти, колеги.
Защото държавата сме всички ние. И тя е такава, каквито са гражданите ѝ, и затова е скапана. И няма как да стане по-приятно място за живот, ако ние не се погрижим за това.
Можем да си обещаем от 1 януари да не си хвърляме боклука на улицата, а само в кошчето. Ако видим чужд боклук до кошчето да го вдигнем и преместим вътре, както бихме направили вкъщи. Защото улицата е също толкова наша, колкото и балконът у дома.
Да поздравим съседа с "добър ден" или усмивка, а не да се правим, че не го познаваме. В метрото любезно да помолим човека без маска да си я сложи, вместо да го гледаме тихо на кръв или да му се караме. Ако се чувстваме зле, да си останем вкъщи за няколко дни, вместо да се надяваме да не е коронавирус - достатъчно нещастие и разделение пося тази болест.
На пътя да не се опитваме да се пререждаме за направо от лентата за наляво, защото в нея няма колона - всички бързат и всички могат да са тарикати, но ако няма хаос и хитреци, задръстването върви по-бързо. В дните с мръсен въздух да ползваме градски транспорт, а не колата. Този въздух го дишаме всички.
Да се опитаме да се разделим с балканската солидарност в надхитрянето. У нас смятаме за недопустимо предателство и морално падение да "издадем някой на властите". И тихо си го псуваме под мустак на сигурно вкъщи. А без санкции правила не се спазват.
Ако някой направи нещо неприемливо - нека подадем сигнал, защото това е част от обществения договор - придържането към общи правила е единственият начин много хора да живеят добре заедно.
Ако търговец ви продаде стока с изтекъл срок на годност или повредена - жалвайте се, ако лекар ви иска пари - жалвайте се, ако в заведението се пуши или не проверяват сертификати - подайте сигнал, ако лелката на гишето се държи безобразно - оплачете се, ако няма улично осветление пред блока или трошката на съседа отпред стои вече 1 година - сигнализирайте.
"Отгоре" няма да направят нищо и затова няма смисъл? Ако сигналите са повече и има граждански натиск институциите да си свършат работата - има смисъл.
Ако има избори - гласувайте.
Изминалата година показа дълбоките дефицити и огромната липса на чувство за общност и солидарност сред българите.
Именно пандемията и нуждата от колективно спазване на неприятни мерки за предпазване на най-уязвимите показват доколко група хора, принудени да живеят заедно, са в състояние да формират общество. Ние доказахме, че за нас задачата е почти непосилна. И сме все по-разделени, и се мразим един друг страстно.
Нека си обещаем догодина поне да опитаме да се сещаме и за общото. Когато разберем, то също е наше, може да го заобичаме.
