Защо за някои е лесно да се научат да четат, а за други не? Това е труден въпрос с дълга история. Знаем, че причините не са само в чистата интелигентност, нито изцяло в повторението и упоритата настойчивост. Знаем също, че има някои условия, които въпреки усилията могат да пречат на децатa.
Как се научаваме да превеждаме абстрактни символи в смислени звуци, и защо някои деца са по-добри в това от другите?
Това е мистерията, към разгадаването на която се стреми Фумико Хьофт, когнитивен невропсихолог и психиатър, понастоящем работещ в Калифорнийския университет в Сан Франциско. "Знаем откъде идва цветът на очите, чертите на лицето, косата, ръстът. Може би дори характерът - аз примерно съм упорита като мама и небрежна като татко," казва Хьофт. "Но се опитваме да разберем, разглеждайки невронните мрежи и вземайки предвид всичко в средата наоколо, откъде произлизат способностите за четене."
Миналата есен Хьофт и колегите ѝ от Калифорнийския университет публикуваха резултатите от тригодишно изследване на базовата невропсихология на развитието на четенето като умение. Между 2008 и 2009, Хьофт е събрала група от 5- и 6-годишни деца. Някои са били с произход, обещаващ трудности в четенето. Други не са имали видими рискови фактори. Освен сканиране на мозъка, децата са подложени на тестове за общи когнитивни способности, както и за много други фактори, включително доколко добре могат да спазват инструкции и доколко свързано могат да се изразяват.
Всеки от родителите им също е бил анкетиран и животът у дома на всяко от децата е бил внимателно анализиран: как детето прекарва времето си у дома? Дали му се чете често? Колко време прекарва то в гледане на телевизия? Три години по-късно мозъкът на всяко от децата е бил сканиран отново, и децата са били подложени на многобройни тестове за четене и психологически тестове.
Когато Хьофт взема предвид всички обясняващи фактори, свързвани с трудности в четенето в миналото - генетичен риск, околна среда, езикови способности преди придобиване на грамотност, и цялостния когнитивен капацитет - тя установява, че има едно-единствено нещо, което предсказва надеждно колко добре детето ще се научи да чете. И това е развитието на бяло вещество в една конкретна област на мозъка - левия темпоропариетален дял. Количеството бяло вещество, с което детето е постъпило в детска градина, не влияе на това. Важна е промяната в количеството на бяло вещество между детската градина и трети клас.
Какво е бялото вещество?
Може да го считате за нещо като невронна магистрала в мозъка, свързваща различните части на кортекса и мозъчната кора. Информацията под формата на електрически сигнали преминава през бялото вещество, което позволява комуникация между различните части на мозъка: виждате нещо, придавате му смисъл и интерпретирате този смисъл. Хьофт регистрира увеличение на количеството такива нишки в левия темпоропариетален дял, който е основен за фонетичната обработка и осмисляне, говора и четенето.
Или, както казва Хьофт, "това е мястото, където вършите скучната работа по свързването на звуци и букви и начина, по който те се съотнасят помежду си." Резултатите й показват,че ако увеличаването на бялото вещество не се случи в критичния момент, децата ще се затруднят с осмислянето как да възприемат буквите и да ги превръщат в смислени думи.
Откритието на Хьофт доразвива предишни изследвания, които тя е правила върху дислексията. През 2011 г. тя установява, че въпреки че няма поведенческа черта, която да предскаже кои дислексични деца ще подобрят уменията си за четене, по-голямото активиране на невроните в предния предфронтален кортекс и разпределението на бяло вещество в мозъка биха могли да дадат такава прогноза (със 72% точност). Ако се разглежда общото активиране на мозъка, когато децата изпълняват първоначална фонетична задача, точността на прогнозата се увеличава до над 90%. Общата интелигентност и коефициентът на интелигентност са без значение; това, което е важно, е много конкретен организационен модел в мозъка.
Новите констатации на групата отиват една стъпка по-далеч. Те не само показват, че бялото вещество е важно, но и сочат решаващ етап, в който развитието на бялото вещество е определящо за способностите за четене. А развитието на бялото вещество, счита Хьофт, се дължи и на заложбите, и на средата. "Констатациите ни могат да се интерпретират като потвърждение, че има генетично влияние," казва Хьофт, отбелязвайки че съществуващите структурни разлики в мозъка може наистина да повлияят на бъдещото развитие на бялото вещество. Но, както допълва тя, "също така е вероятно развитието на дорсалното бяло вещество да представя средата, на която децата са изложени между детската градина и трети клас. Домашната среда, училищната среда, типът обучение по четене, което получават."
Целта на Хьофт обаче не е само да разбере невропсихологията на четенето
Невропсихологията е инструмент, даващ отговор на много по-мащабен въпрос: как да се извършва ранното обучение по четене? В друго изследване, тепърва изпратено за публикуване, Хьофт и колегите й се опитват да използват разбирането си на способностите за четене, за да идентифицират най-ефективните методи за обучение, които биха спомогнали за изграждането на тези способности. Обикновено децата следват много конкретен път към четенето. Първо има фундаментално фонетично осмисляне - разбиране на самите звуци. Това разбиране се изгражда във фонетика, способност за декодиране на звук до съответната буква. И те накрая се сливат в пълно, автоматично разбиране при четене. Някои децаобаче не следват този път. В някои случаи децата, които имат проблеми с базовото фонологично осмисляне, все пак овладяват фонетичното декодиране. Има и деца, които имат проблеми с декодирането, но нивото им на разбиране при четене е високо. "Искаме да използваме тези изненадващи случаи, за да разберем какво позволява на хората да бъдат устойчиви," казва Хьофт.
Тя е изследвала конкретно концепция, известна като "тайна дислексия": хора, които имат всички признаци на дислексията или други проблеми при четене, но ги преодоляват и стават отлични читатели. Самата Хьофт може би е един от тях: тя подозира, че страда от недиагностицирана дислексия. Като дете в Япония, тя е имала затруднения с фонетичното осмисляне, много подобни на тези, изпитвани от дислексиците - но по това време там не е имало такава диагноза.
Тя е имала затруднения, без да осъзнава чак до гимназията, че потенциално обяснение на нейния проблем съществува в научната литература. Чрез изследване на "тайните дислексици", Хьофт се надява да открие как да подобри обучението по четене в по-общ мащаб. Тези "тайни дислексици" са имали проблеми с четенето, но са могли същевременно да изградят високо разбиране на прочетеното.
Групата на Хьофт е открила, че "тайните дислексици" имат уникален дорсолатерален предфронтален кортекс. Това е частта от мозъка, отговаряща освен другото за управляващите функции и самоконтрола. При тайните дислексици тя изглежда особено добре развита. Това донякъде може да се дължи на генетични причини, но по думите на Хьофт може и да загатва за конкретен опит при обучение: "Ако по-висша управляваща функция помага на някои деца да се развият въпреки генетичната предразположеност към обратното, това е много добра новина, защото е нещо, което правим добре - знаем как да обучаваме управляващата функция."
Има многобройни програми и многобройни методи на обучение, изпробвани през годините, помагащи на децата да се учат на саморегулация: например KIPP училищата използват изследванията на самоконтрола на Валтер Мишел, за да учат децата да отлагат удовлетворението.
Това, което изследванията на Хьофт демонстрират, е че без значение каква е отправната точка на детето в детската градина, развитието на уменията за четене зависи до голяма степен от следващите три години - и тези три години могат да се използват за обучение на нещо, което Хьофт вече знае, че е свързано с преодоляването на трудностите при четене.
"Това може да означава, че в най-ранния етап трябва да обръщаме внимание на тази управляваща функция," казва тя. "Трябва да започваме не само като внасяме картички, букви и звуци по начина, по който го правим сега, но особено ако знаем, че някой може да има проблеми с четенето, да разглеждаме другите умения за когнитивен контрол и саморегулация." С други думи развитието на четенето в крайна сметка включва обучаване на неща, различни от самото четене.
А какъв смисъл има от всичко това? Развитието на тази част на мозъка само пречи на децата да станат добри футболисти и да печелят много пари.