„Ще бъда малко отегчителна", обявява Шери Търкъл, сядайки да пие чай в дневната на своята къща в Бостън. Тя е психолог и преподавател в Масачузетския технологичен институт, а изследователският й интерес пада върху връзката между машините и хората. Особено уместно за нашето свързано съвремие.
Скорошната й книга е под заглавие „Сами заедно. Защо очакваме повече от технологиите и по-малко един от друг?". Това е изследване върху изолиращата ни зависимост от устройствата, покровителствана именно от необходимостта за онлайн свързване и общуване. Тя не е технологичен утопист, а точно обратното - попада в категорията на скептиците.
Търкъл е критик на технологиите, но няма фобия от тях. Работи с роботи. Има няколко смартфона. Пише съобщения на дъщеря си. Изпраща ми имейли. Първото нещо, което забелязах в интериора на нейната къща, беше голяма купа, преливаща от компютърни компоненти и периферни устройства.
Докато си бъбрим, става ясно, че Търкъл не просто не е скучна - тя умее да води разговор изключително добре. Говори осъзнато и преднамерено, често прави паузи между изреченията. Смее се искрено и от сърце, което е знак по-скоро за нейната топлина, отколкото за моето остроумие. Има на разположение най-важното за добрия комуникатор - богат опит, от който да черпи.
„Не мога да се удържа да не наблюдавам как семейства общуват в ресторантите. Не мога да не наблюдавам как майки говорят на децата си в парковете. Не мога да не гледам как те изпращат съобщения, докато мънкат децата си по улиците", казва тя.
Много думи, малко смисъл
„Данните" за научната й работа са навсякъде. Две момичета, които вървят по улицата, мълчейки и пишейки на някой друг. На масата - пред първото ядене за деня - когато мимозата във вазата бледнее пред екрана на телефона. Дете в количка, което играе с таблет. Цялото море от хора, които срещаме в тази кипяща събота, изглеждат сами заедно - точно така, както ги е описала Търкъл.
В момента тя работи върху нова книга - „Възстановяване на разговора", която ще бъде продължение на „Сами заедно". Заключението, което Търкъл намира, не е, че не говорим помежду си. Напротив - настоящият свят е много по-разговорлив, отколкото когато и да било - чрез телефона или очи в очи, чрез Facebook или Twitter.
Проблемът, казва Търкъл, е, че всичко това са просто приказки за сметка на истинския разговор. Ние говорим повече един на друг, отколкото един с друг. Разговорите ни са хаотични и объркани - пълни са с паузи, прекъсванията, смяна на темите, подбрана непохватност. Нещо като танц - никога не знаеш кога ще настъпи интересната част сред цялата скука. И точно в тази обърканост на живата комуникация е шансът за истинска обмяна на думи и съдържание. За истински разговор.
Логиката на разговорите по Интернет е съвсем различна - от наблюденията в ефир - така любимите изказвания за текущи събития - до безкрайните постове на много, много selfie-та. Там се предпочитат показността и саморекламата пред истинското общуване, приливите пред отливите. Интернет винаги работи. Той те съди, наблюдава, подтиква. „Това не е разговор", изтъква Търкъл.
Тя защитава изгонването на телефони, таблети и всякакви подобни устройствата от „свещени места", като масата за вечеря. Иска да се гледаме в очите. И разговорите ни да бъдат във висша степен човешки.
Докато вървим по улицата, стигаме до магазин на Apple, където на опашка се е струпала голяма тълпа. Влизаме в магазина и забелязваме двойка на средна възраст, които разговорят по обикновен начин, издаващ от разстояние или дългосрочна близост, или липсата на такава. И двамата се взират в един таблет. Мъжът посочва нещо на екрана. Жената се усмихва. Може би се свалят, а може би са женени от 40 години. „Всеки говори", забелязва тя. И никой не говори за нищо друго, освен за машините".
