Аз, добрата

Някога баща ми казваше, че трябва да съм добра.

Под това имаше предвид най-вече, че трябва да правя нещата, които се изискват от мен в иначе безотговорната предпубертетна възраст, при това с оптимтична доза ентусиазъм. Вероятно е имал предвид простички ежедневни неща - да ям, без да капризнича, да си мия чинията, да си подреждам стаята, да уча и да не създавам проблеми.

„Добротата" в онези ми години се припокриваше почти сто процента с послушанието.

А то пък се изразяваше в непоколебимо подчинение на авторитетите (майка, баща, баба, дядо и отбор учители) и следване на пътеводната траектория на добре планирания семеен баланс, в който децата са по възможност невидими.

Някак с кожата си усещах това изместване на понятията, но протестът, изразен от хлапето, не беше толериран по онова време, така че нямах опции да помисля по въпроса. Трябваше просто да бъда добра според родителските критерии.

И малките възроптавания, на които имах право, се изразяваха в умерено цупене, реване в стаята и здравословни, но не продължителни откази да споделям семейната трапеза.

С ръка на сърцето трябва да призная, че майка ми и баща ми бяха повече доброто и лошото ченге, които работеха в екип в името на моето човешко формиране, но методите им далеч не бяха силови. Баща ми държеше речи, когато стъпвах накриво, а майка ми млъкваше и се държеше като шкаф - ни звук, ни стон, само стиснати устни и поглед, който минава през теб.

Така ме научиха на нюансите в сръднята и упрека, от които и до ден днешен най-много ме боли.

Разказвам всичко това, защото и аз като всяко човешко същество имам от време на време спонтанни поетични желания всички да ме обичат и на всички да угодя. Обикновено се случва след преживяна битка, приятелско предателство, лавина безпричинен хейт за нещо си, стоварил се върху мен или работата ми, моменти на принципна равносметка от типа „Защо така този несправедлив свят хич не ме обича?!..."

Ето така, неусетно и неконтролируемо, в някоя незнайна сутрин се събуждам с едно от най-вредните желания на света - поне един ден да бъда добра. Да съм такава, каквато всички очакват и изискват от мен да бъда.

Сега нека поне си го представя.

В представите на моите деца за майчина доброта аз ставам сутрин два часа преди тях, правя два-три вида закуски и бавно и нежно започвам да ги събуждам. Когато не искат да станат, аз не се ядосвам, а охотно ги оставям да се наспят. Когато в крайна сметка стават, с усмивка приемам, че днес няма да ходят на училище, даже няколко пъти преди това лично им го предлагам.

След това с меко, майчино изражение умилително наблюдавам как закусват, като тихичко правя всичко да ги улесня - досипвам им мляко, пускам им телевизия, не ги разпитвам за нищо, не коментирам училището, не ги загащвам, за да не настинат, не напомням какво, кога и защо трябва да направят и научат. След това си събирам чиниите, защото и без това сама съм си готвила - сама трябва да си почистя.

Тъй като те така и не отиват на училище, аз щастливо се старая да не им се мотая в краката и къщи, защото разбирам от тийнейджърство и си знам, че принципно ги дразня.

За да не им се набивам на очи, прехвърлям „добротата" си върху съпруга си.

Правя и на него кафе и закуска, изглаждам му няколко ризи, за да има избор и мълчаливо споделям сутрешното му разбуждане. Естествено отстъпвам на цялото домочадие банята, в резултат на което съм на път отчайващо да закъснея за работа, но се усмихвам и продължавам да добрея.

Така добра и в крайна сметка чиста след час и половина кръжене пред вратата на банята, тръгвам за работа. Излизането от гаража на кооперацията ми коства половин час, защото някой си е паркирал на входа му, пренебрегвайки десетте огромни знака, че паркирането и спирането са забранени.

Когато шофьорът се появява от нищото, аз не само не вдигам скандал, но и усмихнато се приближавам да му благодаря, че ей сега ще се махне.

След това съвсем добронамерено спазвам всички знаци по пътя за работа, в резултат на което чакам десет минути дясностоящите коли да минат с предимство, а пешеходците да се сетят, че освен тях в градския трафик участват и МПС-та. Разбира се, въпреки добрината си получавам няколко сочни сексуални пожелания, свързани с майка ми, на които отвръщам с усмивка и добронамерено помахване.

Когато някой ме засича на пътя, аз му благодаря с помахване на ръка и широка усмивка. Ако се наложи да ползвам градския транспорт, изпускам поне три автобуса, защото помагам на цялата спирка да се натика на борда, а аз услужливо изчаквам.

В метрото пък отстъпвам мястото си на всяка лелка, въздъхнала малко по-изразително и давам последните си пари на просяците на входовете на станциите.

В офиса продължавам да правя добрини. Поемам работата на половината колеги с усмивка, съгласявам се с всяка прищявка на шефа и не оспорвам шумно нито едно негово решение.

За обяд доброволно отивам до близкото заведение, за да купя обяд за целия екип, търпеливо изчаквам всички поръчки, които понасям чрез странни акробатични методи към бюрата на колегите.

Тъй като щедростта често върви ръка за ръка със създаването на добро впечатление, ерго с имиджа на добряк, категорично отказвам да взема пари за обяда, с което съответно олеквам с четиридесет - петдесет лева.

Като журналист трябва да направя известни усилия, за да се свържа с определени хора и да направя своите проучвания. Обаче щото нали тоя ден съм добра, съм ужасно възпитана на телефона и още след първото „бихте ли били така добри да..." от другата страна вече са прекъснали връзката. Все пак някак достигам до нужната информация, но разсъдливо преценявам кого тя би наранила и как би се почувствал той, така че в крайна сметка не се осмелявам да я използвам.

Следователно подготвям незлоблив, окастрен откъм бодливи изводи материал, който в по-добрия случай не вижда бял свят, а в по-лошия - преминава незабелязан в пространството.

След края на работния ден продължавам с добрините. Минавам през досадната си стогодишна леля, чийто истории от младостта слушам за сто седемдесет и първи път, но сега реагирам, като че тепърва ги научавам - с изненада, възхищение и каквото там подобава на разказа.

Междувременно безропотно изчиствам дома й, сготвям й, гледам й на кафе, редя с нея пасианси, давам съвети на съседката от долния етаж къде да учи внучката й, викам майстори за смяна на водомерите и извършвам с ентусиазъм куп полезни за лелиния бит неща.

Гостито при леля приключвам с нова задача - да напазарувам, да платя битовите сметки и докато се прибирам към дома, ей така, небрежно, да извърша още нещо вместо някого - да гледам детето на приятелка за два часа, да намеря майстори за колата на учителката по пиано на дъщеря ми (защото по някаква причина е решила че имам връзки и само на мен ми се появяват най-качествените майстори на света), да напазарувам и приготвя домашната вечеря.

Добрината ми не може да свърши тук. За да е автентична, тя трябва да е подкрепена с лечебна доза радост и ентусиазъм. Няма ли ги тях, всичко заприличва на лек терор с елементи на мазохизъм. Точно заради това с широка усмивка сготвям това, което е любимо не всеки един около домашното огнище и не давам никакви признаци на умора.

После изслушвам всички случки от деня, не давам съвети, когато не ми ги искат, кимам с главата и като мантра повтарям, че всичко е наред и даже, че е супер.

Не, че това не ядосва домашните ми събеседници, но аз ги оставям да излеят гнева си и жадно го поемам, за да ги освободя от него. Когато споделянето приключи, пак отказвам каквато и да е помощ в почистването и оставам още час в кухнята, за да раздигам домашния хаос.

Междувременно пускам необходимите перални, изглаждам де що видя с повече от една гънка, развеждам кучето, че и то, милото, на едната ми добрина е оставено, и планирам бъдещите си добри планове.

Когато съседът се засилва да чука по стената към полунощ, понеже му е много важно точно в този миг да го направи, в никакъв случай не му правя забележка. Въобще това със забележките го забравям априори, когато ще се отдавам на добрина - никакви реплики към колеги и близки, никакви драстично изказани мнения, никакви неудобни въпроси или твърдения.

Плащам на банките предсрочно таксите по кредитите, слушам музиката, която другите харесват, ходя облечена така, както „общественото мнение" ме вижда, взимам мъдри решения, от които на никого не му е криво. Заспивам в стая, отоплена според усещането за топлина на някого другиго, в чаршафи, определени от друг за уютни, съгласявам се на всичко, което друг смята за подходящо, защото конфронтацията някак не ми се връзва с представата за добро.

Така постепенно ставам по-добра и по-добра. И по-невзрачна, по-безхарактерна и по-аморфна. Накрая добрината ми остава като следствие на моето аз, превърнало се отдавна в локва насред паважа, където отдавна са забравили как звучат стъпките ми.

Та ще ме прощават покойните ми родители, но да си добър днес не е достатъчно. Даже е вредно, когато става дума за послушание и повсеместна угодия.

Така че, хайде да не си разменяме добрината като стойност! Има полезна доза лошотия - тази, която естествено пази прага на човешкото достойнство. Във време, в което са нужни характери, тя е по-смислената ценност.