Руса жена в изрязан еластичен потник вдига ковашки чук над главата си, след което го стоварва с глухо кънтене върху гигантската гума пред нея. Зад нея друга жена вдига чука си дори още по-високо, правейки гримаса и пъшкайки от усилието. Лицата им са зачервени и потни. 9:45 часа е, температурата е 30 градуса, а слънцето се отразява от асфалта на паркинга, където жените се трудят. "Вдигай по-високо, над рамото!" им крещи друга дама, докато поемат дълбоко дъх с всяко вдигане на чука, и с всяко отпускане надолу.
Гледката е странна - ковашка тренировка, блъскане с чукове пред женски фитнес-център, само на няколко метра от магазин за цигари и фризьорски салон. Изглежда изтощително, и в немалка степен опасно. (Ами ако чукът се изплъзне от ръцете на някоя от жените и разбие черепа на друга?) И освен това е тотално безплодно - защо не се присъединят към бригада за ремонт на покриви за няколко часа примерно? Със сигурност някъде има нужда да се прокопае тунел, или поне да бъде излят някъде асфалт.
Но да плащаш, за да симулираш изтощителен труд под строгия поглед на взискателен ръководител, изглежда масово желание в наши дни
Когато в САЩ напишете "чук" в Google, първото предложение е "тренировка с чук" ("sledgehammer workout") - и при избора му се показват десетина ентусиазирани спортно-театрални въплъщения на живота на ковачите. На български също има не малко предложения от различни фитнес форуми.
Фитнес-културата неимоверно се е променила от края на 60-те години. Ако тогава тичането рано сутрин е почти обичайна физзарядка, днес бягането е заменено от безбройни фитнес зали, които предлагат тренировъчни курсове по бразилско джиу-джицу, където хората се удрят, ритат и крещят един на друг като военни сержанти.
Самотните бегачи на дълги разстояния са заменени от групички мераклии да заприличат на морски пехотинци, спритниращи по пясъчни хълмове с раници на раменете, пълни с камъни.
Джейн Фонда и Ричард Симънс някога представяха упражненията като нещо забавно и дори малко секси - като лека разходка до потен нощен клуб, който обаче е в хола ви - но фитнесът сега не е мислен да бъде лесен
Видео записите за програми като "Abdomenizer" и "8-минутни коремни мускули", които практически твърдят, че упражнението може да се прави между хапките от вашия хамбургер, сега са дори леко отживели и смешни. Към 90-те години, когато меките извивки на Урсула Андрес бяха заместени от стегнатите тела на Синди Крофърд и Ел Макферсън, хората все още тренираха, за да се подготвят за плажа или спалнята. В наши дни обаче не никой не се готви за забавление или романтична интимност. Подготвя се за непредвидено природно бедствие или горяща сграда, или Армагедон.
"Стремяхме се да изградим програма, която най-добре да подготви трениращите за всякаква физическа ситуация - не само неизвестна, но и непредвидима." Тази мрачна фраза приветства посетителите на сайта на CrossFit, ожесточената, свръхконкурентна тренировъчна програма, чието мото: "Тренираме елита на фитнеса," отразява настоящото ни увлечение по елитните спортисти и елитните военни сили. Въпреки (или може би заради?) факта, че CrossFit вече е почти синоним на свръхнапрежение, само в САЩ има над 6000 места, където се предлага.
Привлечените от нарастващата популярност на CrossFit често са изненадани да открият спартанска етика зад доста високата му цена
Всеки "бокс" (терминът в езика на CrossFit за зала за тренировки) често е просто голямо празно помещение с медицински топки, гири и дървени сандъци до стените. Тренировките се сменят ежедневно, но включват вдигане на тежести, спринт и достатъчно клякания, за да осакатят дори Чарлз Атлас. Придържайки се към апокалиптичните си декларирани цели, програмата насърчава сътрудничество в трудни ситуации (кросфитърите се учат един друг как да преодоляват болката) и конкуренция (имената и оценките са написани на черна дъска, а понякога се публикуват и онлайн).
Въпреки очевидните рискове на това стотици хиляди хора да се занимават любителски с олимпийски техники за вдигане на тежести в местния мол, кросфитърите изглеждат твърдо отдадени на маниакалните си тренировки. Основателят на CrossFit Грег Гласман призна през 2005 година, че сред доста нови почитатели на режима се е проявила рабдомиолиза - опасно заболяване, което може да доведе до отказ на бъбреците.
Донякъде това е доказателство за "доминацията на CrossFit над традиционните тренировъчни протоколи", твърди той. Този тип тренировки според него са важни не само за тонизирането на тялото, но и за реагирането на бъдещи бедствия. "Природата, войната и критичните ситуации изискват извършване бързо на много работа в името на успеха или оцеляването," пише Гласман. "Докато другите не се присъединят към CrossFit в подготовката на атлети за тази реалност, проблемът с фитнес рабдомиолизата остава само наш."
Идеалният свят, с други думи, е населен с напомпани гладиатори, готови да се борят с всичко - и пътят към този свят неизбежно е свързан с посещения в спешното отделение
Кросфитърите са само едното от теченията в тоталната промяна на фитнеса, в която заможните американци изоставят лесните и удобни форми на тренировки в името на упражнения, достатъчно тежки, за да наподобяват изкупление на грехове. За най-привилегированите, свободата изглежда е твърде потискаща, а потисничеството изглежда като свобода. Има и една много американска фиксация към екстремните неща: повече винаги означава едва ли не по-добре.
Ако тичате само по 6 км на ден и правите няколко лицеви опори, сте мухльо в сравнение с напомпания тип, който е готов да участва в "Американският нинджа-воин". Трудно е да не изпиташ страхопочитание, когато видиш жена на средна възраст в тениска с надпис Never Quit да вдига с лекота огромни тежести. И надали е изсилване да преминеш от вдигане на 15-килограмова пудовка до мисълта да изтичаш един километър с нея, особено когато до теб има кросфит-треньор, който те пришпорва да "се размажеш". Масовото убеждение е, че не е достатъчно да изглеждаш добре и да се чувстваш добре, ако не си подготвен да вдигнеш лек автомобил, за да измъкнеш изпод него пострадал непознат.
Цялата идея за стремеж към преодоляване на физическите граници - популяризирана от ранните реклами на Nike, митовете за морските пехотинци и култа към личността на Ланс Армстронг - е придобила елемент на религиозност, който е колкото фанатичен, толкова и масов. "Екстремната" версия на всичко сега масово се счита за подобрение на оригинала, а не за извратено негово преувеличение. И както е с по-голямата част от спортната култура, няма "сива зона".
Или печелиш, или губиш. Или се раздаваш докрай на терена, или позорно изпълзяваш от терена, независимо че имаш още гориво в резервоарите си.
Но тази нова фитнес-религия има нещо много общо с религиите, довели предтечите на сегашните американци на новия континент
Съвременните фанатици на упражненията обръщат гръб на задоволеността на нашата култура, търсейки утеха в себеотрицание и страдание. "Това е пътят към по-добър живот," казват ни те, сочейки към ковашките си чукове и пудовки, военните си тренировки и драматичните си подражания на тежък труд. А в тези несигурни времена, всъщност дори и не звучи толкова зле да бъдеш подготвен за евентуално предстоящо бедствие - или дори за реална работа, свързана с извършване на тежък физически труд, ако американската империя някога рухне.
Сигурно има смисъл, че в тези сегменти от човечеството, които не се борят всеки ден за оцеляването си, новата дефиниция за себереализация е да се чувстваш сякаш всеки момент може да умреш. Може би дори и точно това е смисълът. Ако не мъкнем 20-литрови бутилки вода от 15 км разстояние и не разбиваме с чукове планинските склонове, остава усещането, че нещо липсва.
Кой иска да седи сам на бюро по цял ден и да тренира после сам на някаква машина? Защо да не страдаме и да не се потим заедно, като група, по начин, който изглежда полезен? Защо някой да не ни крещи, докато го правим? За привилегированите може би най-тежкият път може да доведе до трансцеденталното. В неделя сутрин може да видиш седем претъпкани, оживени фитнесцентрове и поне пет полупразни църкви.
