След огромното чакане, вълнение и нетърпение, заветният час за полета към Антарктика дойде. По пътя към летището, вълнението на "първенците" в експедициите нарастваше до неописуеми нива. По-опитните, които вече са преживели тази емоция, ни гледаха със смесено усещане на разбиране и позитивна завист.
"Нищо не може да се сравни с първия досег с Ледената любовница", казват хората с повече от една експедиция. Напълно склонна съм да им вярвам.
Няколко са нещата, които правят силно впечатление, докато се събираме на гишето, на чието табло пише с огромни букви "Antarctica". Там няма случайни хора. Всеки се реди на опашката със своята си мисия - учени, изследователи, артисти.
Д-р Кремена Георгиева е участник в 33-тата Българска антарктическа експедиция. Тя е ESG мениджър в голяма търговска верига и отива в базата, за да работи по проекти, които ще разширят подкрепата за българската полярна мисия. Георгиева е спелеолог и пътешественик и в "Полярни хроники" споделя моменти от необикновеното пътешествие.
И тук "първолаците" ужасно си личат - усмихнати, превъзбудени и нетърпеливи. Има и такива, за които тази дестинация е станала някак рутинна. Питам ръководителя на всичките български научни експедиции - професор Христо Пимпирев - дали вълнението спада. Това все пак е неговият 33-ти път към Антарктика.
"Вълнението не намалява, но се променя. Всеки път много се вълнувам и всеки път емоцията е различна. Вече няма неизвестни и всичко ми е познато. Сега е по-скоро като да се върнеш вкъщи след дълго отсъствие. Топло и уютно", отговаря ми с щастие в очите той.
На опашката се заговарям по темата и с други полярници с опит в експедициите. Един казва, че независимо, че пътува за пореден път, винаги ужасно се вълнува; според друг новите елементи в проектите поддържат тръпката; според трети - емоцията вече е контролирана и рационалното започва да преобладава, но винаги е различно и някак все по-хубаво.
Докато се чудя как може да става "все по-хубаво", на опашката за качване в самолета виждам 4-5 годишно дете. Облечено в подходящи дрехи, седи спокойно и чака. Не изглежда като да е превъзбудено или да нервничи. Най-вероятно не е за пръв път там.
Изведнъж се сещам, че някъде измежду всичко изчетено за Антарктика в последните 3 години, бях мярнала информация за острова, към който реално пътуваме и на който се намира и едно от големите антарктически летища - Кинг Джордж.
Това е най-големият и най-обитаемият от всички Южни Шетландски острови и поради близостта му до Южна Америка, е удобна стартова локация за голяма част от последващите експедиции из Антарктика.
Открит е през 1918 г. и към момента на него има 10 научноизследователски бази, включително и целогодишни такива, както и открити във времето като естествена необходимост болница и училище. Всъщност присъствието на малко дете на борда за Далечния Юг вече не ми се струва толкова странно.
Това ме подсеща за една интересна история, свързана с първото бебе, родено на Антарктида. В резултат на териториална "претенция" между Чили и Аржентина за наименованието на една и съща антарктическа територия, от Аржентина решават да предприемат доста "нестандартен" ход.
Когато става ясно, че жената на командира на военната аржентинска антарктическа база на полуостров Тринити е бременна, те я убеждават бебето ѝ да стане първият човек, роден на Антарктида. В средата на бременността транспортират майката към базата и на 7 януари 1978 г. там се ражда Емилио Маркос де Палма - първият човек, роден на Южния континент.
И понеже е роден в аржентинската база от родители-аржентинци, Емилио е не само аржентинец, но раждането му се превръща в основание за публично оповестяване на месторождението като "Аржентинска Антарктика". До момента десетина са бебетата, родени на Антарктида, включително и Хуан Пабло Камачо, проплакал за пръв път в чилийската база на остров Кинг Джордж през 1984 г.
Друго интересно нещо, свързано с антарктическия остров Кинг Джордж е, че на него се намира и едната от руските антарктически бази. Там има църква, чиято постройка е пренесена в цялост от Русия и в която от няколко години има и целогодишно служещ свещеник (за нея след малко).
••• Как започна пътешествието на Кремена и българската експедиция - вижте тук:
И така, идва моят ред да си подам паспорта и билета за Кинг Джордж. Тайно се надявах, че ще ми сложат някакъв интересен антарктически печат, но за съжаление получих просто обикновен изходен от Чили.
Започнахме да се товарим в самолета и тъй като предварително знаех, че е полет "без фиксирани места" (нещо, което досега не ми се беше случвало), гледах да избързам и да седна до прозореца. Забелязах, че "навалица" за тези места нямаше. Не заради липса на кандидати, а защото всички "стари кучета" съвсем колегиално избираха да не сядат на тях, негласно отстъпвайки ги на "новобранците".
Изключително възхитително поведение, едно от хилядите малки "неписани" полярни правила, които се основават на схващането, че всички, които са тръгнали за тази непозната земя, са на първо място хора и съмишленици, а после - всичко останало.
Аз и голяма част от българите, с които сме в обща група и също са за пръв път част от експедицията, се подредихме един зад друг до прозореца. С огромно нетърпение се шегувахме и се снимахме с уникалното бордово списание "Aventura al fin del Mundo" (Пътешествие до края на света). Неусетно самолетът излетя и всички мечти, очаквания и планове скоро щяха да започнат да придобиват реални очертания.
За наше огромно разочарование, гледка по време на близо двучасовия полет нямаше, но пък имаше страхотна храна.
Когато пилотът обяви, че е време да затегнем колани за кацане, си отдъхнахме, защото полетите до Кинг Джордж са доста непредсказуеми. Поради рязката промяна във времето в Антарктика, често полетите биват отменяни в последния момент.
Нерядко има и такива, които почти стигнали до острова обявяват, че не могат да кацнат, извиняват се и поемат обратно към мястото, от което са дошли. В този смисъл предупреждението, че кацаме беше една невероятно късметлийска новина.
Кацането на летище "Тениене Родолфо" беше очарователно нереалистично. Нямаше писта в смисъла на тези, които сме свикнали да виждаме. Тук самолетите кацат на сняг и лед, а когато няма сняг, както беше сега, кацат върху чакълеста настилка - макадан.
Всичките около стотина души от полета бяхме разтоварени директно на пистата от самолета и след това се качихме на електрическо рейсче, което ни стовари на "плажа". От него трябваше да ни вземат лодките, които да ни откарат до българския научноизследователски кораб "Св. Св. Кирил и Методий" - следващият ни превоз по пътя към Ливингстън.
На плажа ни чакаха няколко познати лица от екипажа на кораба и посрещането беше изключително мило и топло. Да те посрещат с вълнение "на края на света" е нещо наистина голямо. Всеки от нас получи инструктаж, че трябва да си пакетира ръчния багаж във водонепромокаеми торби и да облече специален костюм, абсолютно задължителен за всички, които влизат с лодка в ледения Южен океан.
••• Какво впечатление оставя "града на Магелан" - вижте тук:
Извозването обаче предстоеше да стане на няколко пъти, така че на брега останахме онези, на които не ни беше студено. Аз самата не бързах да се товаря в лодката - исках да поогледам този толкова чакан Кинг Джордж.
Първото ми впечатление беше цветът на този остров - всичко наоколо беше черно. Нямаше много сняг, затова пейзажът се доближаваше по-скоро до представата за "лунен". Островът е вулканичен, затова и основният цвят на скалите, камъните, включително и плажа, е черно-сив.
Макар да не беше много студено, духаше вледеняващ вятър. Забелязах, че плажът, на който ни отведе летищният шатъл се намира точно пред руската база. Реших да се поразходя наоколо.
Точно пред една от големите постройки, част от базата, има поставена статуя нa Фадей Белингсхаузен - руският картограф и военачалник, който преоткрива някои от Южно Шетландските острови, докато прави първото руско околосветско пътешествие през 1819-1820 г. На него е кръстена и самата база.
На малкия хълм точно над разпръснатите постройки видях и толкова обсъжданата църква. Поисках разрешение да се кача и да надникна - не можеше да съм точно пред нея и да не вляза. След силния леден вятър и стръмния каменист склон, църквата "Света Троица" ми се стори направо рай. Това е една от осемте християнски църкви в Антарктика и най-южната източноправославна църква в света.
Самата постройка е изработена от сибирски бор в Алтай и е пренесена цяла от Русия. Всъщност никак не е голяма - вътрешността ѝ е не повече от десетина квадрата. Обзаведена е с всички атрибути, характерни за руските православни църкви, включително и иконостас, покрит със злато.
Във времето, в което аз и няколкото съмишленици, които убедих да дойдат с мен, разглеждахме църквата, прословутият ѝ свещеник не беше там, но всичко вътре напомняше за неговото присъствие. Храмът изглежда напълно функциониращ.
Нямаше повече време за губене и колкото и да не ни се слизаше на мразовития бряг, излязохме от топлата църква и тръгнахме надолу по стръмния склон. Слизането не беше съвсем лесно, но това, което ни чакаше в края си заслужаваше всички усилия - 3 малки антарктически пингвина "полицаи" се появиха неочаквано при нас на плажа.
Всъщност, появата им беше "неочаквана" единствено за нас. Тези птици явно живеят на този плаж и не те, а ние сме тези, които са чужди на него.
Облякохме костюмите, натоварихме се на лодките и след 15-тина минути вече се качвахме на борда на НИК 421. Разпределиха ни по каютите, защото ни предстоеше 8-часов нощен преход до българската база. Най-важното - предстоеше ни да се запознаем с живота на кораба, както и да започнем да се радваме на това, че вече сме в Антарктика, макар и все още всичко да изглеждаше като безкраен сън в характерните за това място сиво-синьо-бели тонове.
---
Научете повече за пингвините в този район:
