Истинските "451 градуса по Фаренхайт"

В романа си "451 градуса по Фаренхайт" Рей Бредбъри разказва за анти-утопично бъдеще, в което всички книги са забранени в САЩ. Пожарникарите все още имат важна обществена функция, но тя не е борбата с огнени стихии, а създаването им - намирането и изгарянето на всяка книга.

Тази стряскаща и всеобхватна цензура не е просто авторска измислица, тъй като историята познава случаи на подобни огнени репресии над писменото слово. Книгата, публикувана през 1953-а, е частично вдъхновена от събития, случили се две десетилетия по-рано и оставили сериозен отпечатък върху съзнанието на младия Бредбъри.

Във вечерта на 10 май 1933 г. десетки хиляди се събират на площада "Опернплац" в германската столица Берлин. Студенти, повлияни от нацистката идеология, носят там между 20 000 и 25 000 книги като сред тях могат да бъдат намерени не само произведения на чужди автори, но и такива на германци като Хайнрих Ман, Ерих Кестнер и Ерих Мария Ремарк.

Целта на мероприятието не е масово четене на тези произведения, а публичното им изгаряне.

Един по един томовете политат към кладите. Огнените езици гладно поглъщат хартията и заличават произведения, достигнали до милиони души по света, но влизащи в противоречие с новата идеология в страната. Според националсоциалистите на Адолф Хитлер тези книги носят "не-германски дух" или авторите им са врагове на идеологията и заради това трябва да бъдат заличени.

Освен в Берлин, акцията се провежда в още няколко града в Германия. Макар да не са съгласни, много библиотекари и дори професори изпразват рафтовете си, предавайки поисканите томове на нацистката младеж. С идването на власт на Хитлер през януари същата година вече са дошли времената, в които не можеш да кажеш "не".

През тази година новата нацистка власт в страната се опитва да наложи новата идеология и политика върху професионалните и културни организации в Германия. Министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс се опитва да вкара "в ред" германското изкуство и култура, за да служи то в полза на нацистките идеи и цели. Под прицела попадат и творците, чието творчество се счита за упадъчно.

В опитите си Гьобелс среща подкрепата на Национасоциалистическата асоциация на германските студенти. Студенти от висшите учебни заведения по това време са начело на нацисткото движение, водени от духа на крайния национализъм и анти-семитизма.

На 6 април 1933-а от главния офис на Студентската асоциация обявяват общонационални "Действия срещу не-германския дух", които трябва да завършат с литературна чистка чрез огън. Те разпространяват в пресата статии за идеята си, както и "черни списъци" с имената на нарочените за "не-германски" автори и техните книги.

Масово се пропагандират тезите на асоциацията за чист език и култура, в които се настоява университетите да станат центрове на националсоциализма, а литературата и германският език да бъдат прочистени.

Така се стига и до символичния акт на 10 май и изгарянето на хиляди книги. Случилото се е само предвестник на масовата цензура, която държавата ще наложи над културата и информацията в готините преди и по време на войната. Самият Гьобелс присъства на смущаващото събитие и изнася реч пред събралите се млади германци, призовавайки за край на "упадъка и моралната поквара", които свързва с "ерата на крайния еврейски интелектуализъм".

В огъня са хвърлени творби на автори с различен произход и политически убеждения. Изгорени са произведения на Карл Маркс, Бертолт Брехт, Хърбърт Уелс, Ърнест Хемингуей, Зигмунд Фройд, Виктор Юго, Олдъс Хъксли, Достоевски, Лев Толстой и др. В огъня попадат, разбира се, и творбите на множество автори от еврейски произход - Стефан Цвайг, Хайнрих Хайне и друг.

Самият Хайне се оказва лош пророк. В една от пиесите си от началото на XIX в. той пише "Там, където горят книги, евентуано ще горят и хора". Едва ли тогава е осъзнавал колко правилна ще бъде прогнозата му за реалността в собствената му родина век по-късно.

В общо 34 града с университети в Германия акцията от 10 май преминава по план и е широко отразена във вестниците, докато радиопрограми предават на слушателите в цялата страна пламенните речи и скандирания по време на кладите.

В няколко града природата сякаш се обявява против това посегателство върху изкуството и свободната реч - дъжд пречи на студенти от други университети да направят своя собствена книжна клада. Той обаче само отлага неизбежното - в следващите дни все пак се стига до изгарянето на книги и там.

"Стоях пред университета, заобиколен от студенти в униформи, в разцвета на силите си, и гледах как книгите ни политат към треперещите пламъци. Беше отвратително", пише по-късно писателят на детски книги Ерих Кестнер, който става свидетел на събитията в Берлин.

Огнената цензура в Германия се превръща и в издателска такава. През 1934-а вече наад 3000 произведения са забранени в нацистка Германия. Така случилото се остава в историята като един от най-демонстративните посегателства върху литературно богатство, извършвани някога. В случая - с политическа цел.

Но, както и романът на Бредбъри ни учи, огънят не винаги може да победи словото, намерило дом не само в между две корици, но и в сърцата на читателите. Произведенията на много от засегнатите от огнената цензура автори са популярни и до днес, години след погрома на националсоциализма.

Не трябва обаче да се забравя и друго. Малко повече от десетилетие след масовите книжни клади, победителите във Втората световна война прилагат абсолютно същата техника.

Денацификацията е сбора от различни мероприятия за изчистване на немското общество от нацизма. Едно от тях е забраната и конфискацията на над 30 000 литературни заглавия, копията от които биват конфискувани и унищожени, а притежаването на някое от тях се превръща в наказауемо престъпление.

Колелото отново се завърта. Когато трябва да се наложи една власт един от пътищата е да потъпкаш, а в случая да изгориш словата и посланията на хората, които й се противопоставят. Същото важи, когато тази власт бъде свалена и целта ти е да бъде забравена.