Българското кино има нужда от смях и публика. И обратното - българската публика има нужда от българско кино със/и смях.
Нищо против мрачните драми за соца и мрачните драми по принцип, но повече оптимизъм в повече български продукции няма да е излишен. Особено във времена, в които е по-добре изкуството да отразява живота такъв, какъвто ни се иска да бъде, а не такъв, какъвто го усещаме или виждаме по новините.
И тук се появява "Голата истина за група "Жигули", новият филм на режисьора на "Възвишение" Виктор Божинов.
Само името на предния проект на Божинов вдига очакванията - все пак "Възвишение", адаптация на едноименния роман на Милен Русков, беше един от най-добре приетите български филми през последните десетилетия и по един технически изпипан начин даде свеж поглед към предосвобожденския период.
И най-важното - привлече публика в киносалоните. Новата продукция на режисьора вероятно ще постигне същото, още повече, че става дума не за историческа драма, а за комедия, ситуирана в настоящето.
"Голата истина за група "Жигули" ни запознава с Фори (Михаил Билалов). Преди 30 години той е бил бунтар, основател и китарист на рок групата "Жигули". Днес е 50-годишен конформист, който пише песни за чалга певици, а единственият бунтар в семейството му е презиращата го негова дъщеря. Тъкмо когато му е останало едното достойнство, Фори има неочаквана среща.
Някогашен фен на "Жигули" иска те да се съберат в оригиналния си състав, за да свирят на юбилея му. Фори първоначално отхвърля идеята като невъзможна - бандата се е разпаднала неслучайно, а отношенията му с останалите ѝ членове са общо взето никакви.
Когато обаче разбира какъв хонорар е готов да даде евентуалният клиент, решава поне да се опита. Дали заради собственото си его, или за бъдещето на непокорната си дъщеря. А може би и двете.
И все пак няма да му е лесно. Всеки от останалите членове на "Жигули" е поел по собствения си път, без значение дали крайната точка е (скучна) успешна кариера или (скучна) обикновена работа, или пък здравословни, финансови или семейни проблеми.
Но Фори, воден на пръв поглед от егоизма си, ще трябва въпреки всичко да убеди някогашните си приятели, че е възможно 30 години по-късно отново да излязат заедно на сцена. Дори това да означава да ги лъже...
Познат сюжет, нали? И не само от киното, но и от живота. "Голата истина за група "Жигули" засяга темите за порастването и остаряването, изгубените приятелства и още по-изгубени мечти, за сивотата на битието и надеждата, че "може да е както преди". Теми, които вълнуват всяко едно поколение в един определен момент.
В центъра на филма обаче е онова на родените в края на 60-те и началото на 70-те години, които чрез музиката са се бунтували срещу един вече паднал режим, а сега вече нямат сили да се бунтуват, освен срещу повратностите на живота, изгубил някогашните си енергия и ритъм.
Споменатият в началото соц, чиято сянка обичайно тегне над българското кино, тук не се натрапва - само е загатнат, и то като едни по-безгрижни времена от младостта на главните герои. Акцентът е върху тук и сега.
Тук и сега трябва да работиш, каквото има за работене, за да можеш да живееш. Тук и сега има богаташи, които мислят, че могат да купят всичко и всички. Тук и сега са проблемите, които сам трябва да решиш.
Звучи сериозно, да, но тази сериозност е чудесно замаскирана от множество комични ситуации.
Сценарият на Ваня Николова ("Под прикритие", "Връзки") и Нели Димитрова ("Възвишение", Love.net) запраща порасналите членове на "Жигули" в много различни професионални и лични посоки, което заедно с обтегнатите отношения помежду им - най-вече "всеки срещу Фори" - става основа за чистосърдечен, непринуден смях. Такъв на галапремиерата в НДК се чуваше достатъчно често.
И тук от полза е комедийният талант на лицата зад "Жигули" - Филип Аврамов играе басистът, който единствен сякаш не е оставил любовта към тежката музика; Димитър Рачков влиза в ролята на кийбордистът, който днес има добре платена професия, но не и свободно време; персонажът на Герасим Георгиев-Геро някога е доминирал барабаните, а сега е доминиран от собствената си жена, изпратила го в дебелариум.
А зад микрофона някога се е стигнало и до смяната на една певица с друга, а двете - в ролите Ирини Жамбонас и Лилия Маравиля, разбираемо, не таят топли чувства една към друга.
Нерядко в българските кино и телевизионни продукции се появява проблемът, че за зрителя е трудно да започне да възприема лицата от екрана като героите, а не като актьорите, които е гледал на няколко други неща. В "Голата истина за група "Жигули" този проблем бързо се разсейва, дори при Рачков и Геро, които всяка седмица са на екран.
Основният фокус все пак пада върху Билалов и Жамбонас, чиито персонажи са свързани в миналото си не само от музиката и са емоционалния център на историята. Много зрители могат да се припознаят в техните съдби - с допуснатите грешки, неизречените думи и изгубената посока.
Наистина приятно е да видиш и Август Попов ("Ку-Ку", "Коктейлите на Влади"), който като спомен отпреди наистина 30-ина години отново усмихва зрителите пред екрана, този път - големия.
Но и най-убедителната актьорска игра може да пострада от неубедителна техническа част и да спечели от качествен екип зад камера. При "Голата истина за група "Жигули", за радост, ситуацията е от втория тип. От отличното снимане на оператора Антон Бакарски, през музиката на Петър Дундаков и Жоро Георгиев (някои от парчетата обезателно ще се набият в главите ви) до режисурата на Божинов, който успява в условията на пандемия да "сглоби" един крайно не-пандемичен филм. Филм, зареден с оптимизъм.
Божинов и екипът му просто знаят как да правят филми, които да се харесат на масовата публика, а не да са запазени за тесен кръг зрители. И това е комплимент, който повече филми у нас трябва да се опитват да заслужат.
"Голата истина за група "Жигули" е в кината от 16 април, петък.
