Миналата седмица се състоя безспорно най-значимото музикално събитие в България в новата й посткомунистическа история - фестивалът „Sofia Rocks", част от пътуващия международен музикален форум "Sonisphere", който напълни до пръсване националния стадион „Васил Левски" на 22 и 23 юни.
Още по-значим и уникален го направи фактът, че пред българската публика се случи нещо доскоро немислимо - в първата му вечер така наречената Велика четворка на траш метъла се събра на една сцена по едно и също време (в края на вечерта - и буквално).
Това, разбира се, даде изобилие от материал за запълване на вестникарските страници и интернет сайтове, които се надпреварваха да сипят хвалебствия и суперлативи както към организатори и участници, така и към зрителите. Тук-там се прокраднаха дори психологически експертизи на българския фен и задълбочени анализи на взаимовръзките между буйната южняшка кръв на нашенеца и преклонението на световните мега-звезди пред нашата всеотдайна публика.
Нито една родна медия не пропусна да отрази подробно и „знаменитото" посещение на немската индъстриъл метъл група Rammstein в един клуб със силна ориенталска насоченост и клиентела със съмнителни морални устои в столичния Студентски град, наричан от някои зевзеци още Щутгарт. Две неща обаче си остават непоклатим факт: 1. Скандалните немци не идват от Щутгарт, а от Берлин, а и едва ли са се чувствали като в Щутгарт сред кръшните гюбеци и телесни изкушения на 22-ри юни вечерта. 2. И след тяхното посещение клуб „Ориент 33" си остава със силна ориенталска насоченост. Точно толкова, колкото и голяма част от българската действителност. Включително (до известна степен) и медиите. Поне в някои аспекти.
Защото в страна, претендираща да е равноправна европейска членка, при това с дълго и славно минало (отново на претенционна база), проявата на некомпетентност и непрофесионализъм е - най-малкото - морално престъпление. Особено в сферата на обществената осведоменост. Особено в ерата на високите технологии, когато всяка информация е буквално на една ръка разстояние. Че и по-малко.
Ясно като бял ден е, че рок и метъл музиката, макар и рожба на „скверния" до преди 20 години Запад, е достатъчно популярна у нас (нещо нормално за цивилизована държава в 21 век) и културният феномен, който тя представлява, вече е пуснал достатъчно дълбоко своите корени на българска почва (макар и сред по-малката част от населението).
Имайки предвид това, системното му пренебрегване и не до там адекватно отношение към него от страна на немалка част от медийната гилдия е, меко казано, дразнещо. И в много случаи обидно - както за неговите почитатели, така и (а би трябвало - най-вече) за самите журналисти, които по своя воля или не, поднасят съответната hard & heavy информация на своята аудитория. По простата причина, че това е проява на немарливост и недостатъчно сериозно отношение към собствената им професия, т.е. непрофесионализъм в най-чист вид. При това спрямо едно изкуство с впечатляващи мащаби в световен аспект, което незнайно защо в България в общия случай все още се къта в най-периферните медийни ниши.
Разбира се, това не се отнася еднозначно за всички труженици на перото у нас, нито пък е безцелно заяждане от моя страна. Приемете го по-скоро като градивна критика от един рок фен, на когото наистина му пука за българската журналистика и общество като цяло.
И за да не говоря празни приказки, ето един пресен пример:
В навечерието на „Sonisphere" един от водещите родни всекидневници публикува материал, започващ по следния начин: „Осем от най-великите траш групи идват у нас на 22 и 23 юни...".
Нека поразсъждаваме. За така наречената велика четворка на траш метъла (Metallica, Megadeth, Slayer и Anthrax) от както свят светува (дори и преди едноименния сериал) се водят непресъхващи спорове между феновете дали и доколко те се вписват в определението "траш" (изключение правят единствено Slayer, които почти единодушно са обявени от почитатели и познавачи за абсолютното олицетворение на този стил), но дори само на базата на тези препирни можем да ги набутаме условно в тази категория. А и на базата на част от творчеството им, макар и малка.
Останалите четири групи обаче (Rammstein, Manowar, Alice in Chains и Stone Sour) са толкова далеч от траша, че и Пътеводителят на галактическия стопаджия би ви бил безполезен в опитите да намерите дори третокласен маршрут, свързващ Траш планетата със съзвездието на гореизброените групи. Дали това е неосведоменост или невинно недоглеждане - читателят не го интересува особено.
Подобни неточни или съвсем неверни определения са изключително често срещани в родната медийна среда, що се отнася до тежката музика и прилежащата й култура.
А тяхното избягване изисква съвсем елементарни неща. Първо: журналистическа съвест и уважение към читателя и собствената работа. Второ: компютър, интернет и двеминутно (в много случаи значително по-кратко) посещение на Google или Wikipedia. При наличието на тези малки условийца на много чуждестранни рок групи не би им се налагало да променят коренно стила си, за да покрият очакванията на българската си публика, осведомяваща се от местните медии (слава Богу, повечето фенове са предварително осведомени, но все пак...).
Какъвто е например случаят с публикацията в друг наш по-малотиражен всекидневник, който в материал от април тази година поднася следната несъмнено любопитна информация: „Хевиметълът е новото психооръжие в борбата с бунтовниците".
Дотук почти добре. По-нататък в материала четем: „Според сержант от американските спецчасти плейлистата била специално подбрана така, че да разгневи талибаните. Тя включвала парчета на банди като „Металика", „Офспринг" и „Тин Лизи".
Първо: колеги журналисти, за Бога (или в името на Тор?), „хеви метъл" са две отделни думички. Ако просто не сте компетентни по темата, а се е наложило да пишете материал, доверете се на най-добрия приятел на човека след кучето - Гугъла, ще ви отнеме секунди. Ако просто превеждате текста - важи абсолютно същото: непрофесионализмът на оригиналния автор не е оправдание за уважаващ себе си роден журналист. Мързелът обаче е.
Второ: Щеше да бъде наистина страхотно ако поне две от трите изброени групи бяха въобще някакъв вид метъл. Но уви - само Metallica свирят метъл. Offspring са пънк, а Thin Lizzy са познати повече като хард рок група.
Явлението да се слага „хеви метъл" етикет (независимо дали паравилно изписан или не - по-често неправилно) на всичко, що държи китара и е по-тежко от The Beatles, е толкова често срещано у нас, че това определение почти е изгубило значението си. Дори нещо повече - то крещи в очите на метъл фена: „Аз си нямам понятие от това, за което пиша!". А на редовия читател казва: „Не ми пука!". А на нас би трябвало да ни пука, нали?
Това са само два произволни примера, а торбата е пълна до горе с такива и в нея се бърка с шепи ежедневно.
Вярно е, че днес е трудно една група или изпълнител да се вкарат в стриктни рамки, но добре е стиловата или поне жанровата категоризация да е сравнително близка до звученето на съответната група.
В краен случай - при несигурност или трудна стилова определимост - и за това има спасение и то не е песен на Б.Т.Р., а широката генерализация. Тя обикновено е най-верният помощник на добрия журналист в трудна ситуация. Особено в областта на изкуството. И съвсем не се притеснявам да твърдя това в качеството си на едва прохождащ в бранша. Защото за сметка на това в метъл културата съм достатъчно вещ, за да се осмеля да твърдя много неща.
Например това: няма да сбъркате ако поставите под знаменателя „рок" всяка една група от The Beatles (поп рок) до Cannibal Corpse (дет метъл) - ако нямате претенции за музикална ерудираност, разбира се. Иначе от своя страна рокът преди десетилетия още даде живот на понятия като хеви метъл и алтърнатив, които се обособиха като самостоятелни жанрове с купища стилове във всеки от тях. Познаването им обаче не е лъжица за всяка уста, освен ако не сте заклет фен. Затова това траш, блек, дет, пънк, гръндж, хард, хеви... като не знаете кое какво е, наричайте го „рок".
А всички ние, колеги журналисти, сме своеобразни стилове (със собствен почерк и замах) в жанра „журналистика". Феномен или издънка, мимолетен тренд или евъргрийн - това зависи от нас и от отношението ни към нашите (по)читатели - досущ като при рок звездите.
Социологичските проучвания твърдят, че голяма част от интелигентното четящо население на страната е съсредоточено именно в рок и метъл слушащата обществена прослойка. А тя е особено взискателна. И обича детайлите.
Не подценявайте това!
