В българския език има заложен един лингвистичен парадокс. Развили сме двойнствено отношение към представката „от-", и то в един съвсем конкретен план. Ако терминът „отпочивам" дава пълнота и завършеност на действието, отпочиналият човек е докарал до победен край акта на отмората; то „отработвам" не крие този нюанс.
Тук нещата са сведени до принудителен и изкуствен патос; отработен трик за самозаблуждение и фалшива следпразнична мобилизация, белег по-скоро на известна половинчатост.
Този текст няма за цел да хвали труда в почивен ден (още един парадокс, само че привнесен), нито ще е поредното статистическо наблюдение за пропуснатите икономически ползи от серията празнични дни и неефективността от наваксването им. Темата е хем позната и изтъркана, хем далечна и чужда.
Тук ще обърнем внимание на една особена мисловна концепция, която кара сънародниците ни да се метнат на автомобилите си в непреодолимия порив на дивата празнична миграция, въпреки че ясно съзнават нелепостта й.
Никъде по света „труд" не е дума с позитивна етимология
В индо-европейската традиция корените й се крият винаги в представата за нещо тежко, мъчно и непосилно. Трудът не е естествено състояние на човека а неестествено средство за развитие му. В славянските езици е още по-забавно. Коренът на „работа" и „роб" е един и същ, това е делото на несвободния човек, принуден да го върши по заповед на господаря си.
Ако се вярва на Вебер, капитализмът еволюира в протестантската етическа система, защото именно трудовата дейност е приета за душеспасителна практика. При нас, на Балканите, обаче нещата изобщо не стоят по този начин. Нито душеспасението ни е кой знае какъв приоритет, нито виждаме в робията нещо положително.
Напротив - огромното ни желание е да се освободим от това задължение; а нито религиозният модел ни диктува обратното, нито набитото усещане, че работата винаги е ангария, т.е. феодална повинност, от която единственото измъкване е хитроумното кръшкане.
Ето защо всеки привнесен модел на трудов ентусиазъм (било той социалистическо-съветски или капиталистическо-протестантски) се сблъсква с традиционното ни скептично отрицание. Но това изобщо не е чак толкова зле, то показва само колко последователни сме в отстояването на собствената си природа, която единствена ни позволява да се съхраняваме през вековете.
Оказва се, че парадоксът при нас е дори по-голям от този, за който говорихме в началото
Ние виждаме спасителната практика не в работата, а в бягството от нея. С дългите почивки, накъсания график, слетите празници и фалшивото отработване ние всъщност пазим националния си дух и регионалната си идентичност.
И дълбоко в себе си го знаем, което ни предпазва от излишни скрупули относно пропуснатите икономически изгоди. Докато съществуват почивките, ще съществуваме и ние като общност. А колкото повече и по-дълги са те, толкова по-солидно укрепваме и ние.
