Знаете го Роршах, нали?
Това е онзи с петната. Показва ни се някакво леке, абстрактен мастилен разлив, а ние започваме да търсим в него логика, правим връзки, разкриваме смисли.
Петното продължава да си е петно, но за нас то вече представлява картина, която с всяко вглеждане все повече се изяснява. Накрая дори сме убедени, че всъщност не става дума за случайна цапаница, а за нещо съвсем конкретно; способни сме дори да го назовем. После преминаваме към следващата фигура.
От психологическа гледна точка тестът действа безотказно. Пациентът винаги забелязва нещо в тъмния мътен отпечатък. Според това, какво е видял, се прави оценка на личностните характеристики и емоционалното му състояние. За страничния наблюдател обаче картината е по-различна: тя показва единствено хора, които се взират в мърляви петна.
Свикнали сме с разбирането, че политиката е мръсна работа и следователно вече не се учудваме, че политиците са способни да лекьосат всичко по неподражаем начин. С петната им обаче ние сякаш сме длъжни да се държим като с Роршаховия тест: те ги произвеждат, ние ги тълкуваме.
Зяпаме ги и размишляваме какво всъщност представляват, забелязваме в тях пеперуди, кучета и прилепи и това сякаш дава достатъчно основание за съществуването им.
Какво, ако не политическо Роршахово петно,
представляваше внезапното оттегляне на висшия партиен кадър на ДПС и заместник председател на НС Христо Бисеров?
С енигматичното пльосване на оставка и тайнствената си аргументация той подложи на тест всички и ние по навик се втурнахме да мъдруваме върху петното.
Теориите не закъсняха
всеки провидя това, което най-добре пасва на психологическата му нагласа. А самият автор на петното се държи така, сякаш не си дава сметка какво гигантско обществено леке създаде.
Така не е само в неговия случай. Ние непрестанно тълкуваме нечии тайнствени изпускания в пространството и си задаваме купища въпроси. Най-мощният естествено е свързан с Пеевски. Но освен това леке, ние периодично се вглеждаме и в други, по-малки или по-големи, по-разляти или по-компактни, но също толкова мърляви и мътни.
Това е кошмарът на непрестанния Роршархов тест на обществения ни живот. До един сме пациенти в психиатрична клиника, в която вече не можем да различим кое е картина на стената и кое петна по пода на санитарния възел. И влудяващото е, че никой от производителите на лекета не схваща проблема.
Там е работата, че нас вече не ни интересува каква фигура ще разкрие поредното изцапване - цвете ли е или звяр;
ние просто не желаем мърлявщина.
Толкова ли е сложно? Обикновените хора, независимо дали на площада, в окупираните аудитории или умърлушени в къщи, жадуват за чистота в отношенията с управниците, което означава само едно - ограничаване на безконтролното лекьосване.
Това е моралът, за който месеци наред говорим - ако не можете да поддържате чисто политическото си бельо, поне ни спестете задължението да тълкуваме петната от изпусканията ви, все едно проблемът е в нас, а вие ни тествате.
Но това явно е сложно, твърде сложно. Случката с Бисеров го демонстрира за пореден път. Изобщо отказваме да разсъждаваме какво ни разкрива петното, което той остави. Фактът, че го направи по такъв начин, означава, че никой от наличната политическа върхушка не е разбрал на йота посланията на улицата.
И продължават да тънат в недоумение, защо искаме да ги изчистим, след като те оставят такива прекрасни Роршахови тестове около себе си.
