Мно-о-о-о-го му е любимо на българина да мрънка, че нищо не му се получава в живота. И все някой друг му е виновен, задето е на тоя хал и вече е ей на толкова да си пререже вените. Само че няма нужда от драматизации по пиесата "Многострадална Геновева".
Четох някъде, че вече имало и синдром, кръстен на култовата героиня на Кръстьо Пишурката, само че не този синдром сега е обект на конкретната статия. Защото обектът сте вие. Всички вие, които всяка нощ си лягате с мисълта "Защо тъпча на едно място?" и се събуждате, окрилени от надеждата, че ето, "днес вече ще се случи чудото и шефът най-после ще ме забележи."
Само че шефът не ви забелязва и единственото полезно нещо, което успявате да свършите в офиса за целия ден, е да спасите една муха от удавяне в портокаловия ви сок и да кажете на Василка от отдел "Кадри" "Честита прическа!".
Преди половин година, както си седях и си пиех в кръчмата "Котвата" в Стокхолм, се заговорих със съседа си на бара. Беше около 65-годишен, с хубаво телосложение и лек богаташки загар, но не като от солариум в китайския квартал, а като от частно плажче в Бора Бора.
Представи се като Йонатан, заемал много висок пост в био-фармацевтичния гигант AstraZeneca. След като си поръчахме по трето питие, Йонатан стана особено разговорлив и на мен все повече ми харесваше факта, че с безгрижие плащаше с картата си, приятно сияеща в златни отблясъци. Преди обаче да поръча шестото питие, проявих благоразумие и се прибрах с Uber. Или беше с метрото. Не помня. Обаче особено добре си спомням как Йонатан се опита да ми обясни защо някои хора успяват в живота, а други - не.
Чакай, викам, да си записвам наум, че и аз съм по-скоро от втората група, за да не кажа направо, че съм от третата група - тази на хората, които и не се стараят особено да им се получи в живота.
Всеки път, когато Йонатан наема някого на работа, той му разказва една и съща история. Твърди, че повечето хора или не разбират историята, или пък я разбират, но не си взимат поука от поуката.
И така... Двама души, да ги побългарим и да ги наречем Иван и Драган, започнали работа в един и същи ден в голяма компания.
Минали пет години и Иван помолил за среща с Големия Шеф. По време на срещата той попитал Шефа защо го държи вече толкова години на същата позиция, докато Драган, с когото имали равен старт, вече заемал скъпо платен мениджърски пост.
- С удоволствие ще ти отговоря на въпроса, Иване, но преди това искам да ми свършиш една услуга. Иди до зеленчуковия магазин на ъгъла и виж по колко продават картофите.
Иван се затичал, за да изпълни поръчката на Шефа колкото се може по-бързо и с това евентуално да му направи добро впечатление. Когато се върнал запъхтян, казал, че имали чувалчета от по 3 кг за 1. 50 лв.
- А би ли се върнал да попиташ дали имат по-малки разфасовки? - попитал Шефа.
Когато Иван се върнал след десетина минути, казал, че да, имат килограм за 55 стотинки. След това Шефа го изпратил да попита дали са пресни картофи или стари картофи. След още десет минути Иван го осведомил, че картофите били пресни, след което застинал в напрегнато очакване да научи отговора на въпроса си.
Шефа обаче се обадил на секретарката си да извика Драган. Когато Драган цъфнал в луксозно обзаведения шефски офис, Големия Шеф го помолил да отиде до зеленчуковия магазин на ъгъла и да попита дали имат картофи. Няколко минути по-късно Драган се върнал със следния отговор:
- Имат картофи, но само пресни. Продават ги в разфасовки от по три и по един килограм, като тези по три струват 1,50 лв, а тези по един - 0,55 лв.
Шефа благодарил на Драган и му казал, че е свободен. След което се обърнал към Иван и вдигнал въпросително вежда - малко като в стила на Дуейн Джонсън-Скалата.
В историята не се казва дали Иван е разбрал каква е поуката от това почти физкултурно мероприятие, а и аз няма да седна да анализирам историята вместо вас, понеже идеята не е да се направи преразказ с елементи на разсъждение.
Който разбрал, разбрал, който не разбрал, да е жив и здрав да изкара до първа пенсия. Нито пък ще размахам проповеднически пръст под носовете на Ивановците и ще ги обиждам, че са тъпи, мързеливи и неинициативни.
Между другото, Иване, не се отказвай да опитваш, братле.
И все пак, за да не останеш разочарован, че си направил труда да прочетеш тази статия, а авторът така и не казва нищо смислено, ето моето обяснение защо Драган се е "уредил" по-добре в живота от теб:
Успелите хора приемат промяната. Неуспелите се страхуват от нея.
Успелите хора поемат отговорност за провалите си. Неуспелите обвиняват другите.
Успелите хора приписват заслугите за постигнатото на другите. Неуспелите ограбват другите от техните заслуги.
Успелите хора искат и другите да успяват. Неуспелите тайно се надяват другите да се провалят.
Успелите хора постоянно се учат. Неуспелите забравят и малкото, което са научили досега.
МНОГО ДОБРЕ КАЗАНО! Дори и симплизантите ще го вдянат...
Едно голямо браво на Вучето този път!
Аз препоръчвам на ТОЗИ, който иска да се ХАРЕСА на НачалникА и да го промотират - хаха, е да вземе едно малко картофче, да го свари, после да го обели..горещо, после да вземе един по-голям картоф, да повтори процедурата и да седне над него, колкото повече се задържи на това положение, толкова по-бързо ще го изстрелят нагоре по стълбицата, т.е. Шефът, ако е благосклонен и ....не ми пробутвайте други теории за картофи. Та, какво исках да кажа. Много често се подценяват дисциплинираните, отговорни и изпълнителни чиновници, работници. Все се иска от тях повече, от което могат да дадат и това ги фрустира...някои - не. Изпитана практика на всеки ШЕФ е да иска от подчинения си да му даде ВСИЧКО от себе си /от подчинения, ако не съм ясна/, ако може /не това не би трябвало да го пиша, защото не е актуално/ и любовта му, също...в границите на майтапа. Да, изисква се от подчинения да бъде инициативен, но...тогава няма да бъде подчинен, а ще бъде ....пренасочен. Цялата информация отива директно към Шефа, а подчиненият ще го отрупват с нови и нови "поръчки" за картофи, докато Той най-накрая не осъзнае, че не информацията, която снася на Шефа си е важна, а дали му харесва работата и дали е доволен от нея!. Друг е въпросът КАК ще го оценят и колко маршрута ще направи /винаги в негов ушърб - както си мисли авторът на статията/. Всъщност мога да пиша и повече /тук пишете и по-дълги постинги/, но това не го обичам. С две думи - това е крайно погрешна практика /и от страна на Шефа, и от страна на подчинения/ - да оценяваш като ПОВЕЧЕ /като продавач на картофи/ старанието В УСЛУГА на Шефа /и компанията/, а не качеството на самата работа и въможностите за нея на съответния индивид. Хайде, оборете ме, че има и изключения - зависи от работата, де...
Абсолютно право си "То".Тази басня на вучето ми прилича на оная с богаташа дето купил ябълка лъснал я продаля и купил две и т.н. Елементарно вуче.
Това може да важи в някои нормални държави, но не и в БГ. Защото от моя опит в БГ, особено в градове извън София/а, може донякъде и там/, Иван ще напредне много преди Драган. Защо, защото Иван е изпълнителен и безпрекословно изпълнява поръчките на шефа, а Драган се прави на умник и си мисли че, знае мислите на шефа предварително и този наш шеф, ще го гледа с подозрение. Вижте ни вожда, който ни управлява в момента, търпи ли по-умни от него, или ако са, трябва да го хвалебстват, без да се изтъкват.
Хм, дали си успял и щастлив, зависи единствено от това какво ти е светоусещането и кои неща са важни за теб.Има както щастливи клошари, така и вечно недоволни богаташи.Мисля, че при всички случаи да работиш за себе си е по-добре, отколкото да чакаш шефа да те забележи.
А пък на някои от успелите майка им беше началник на тотото.
Картофи има за всеки, обаче, едни ще успеят, други не. По-малката част ще успеят. Така че, по-малкото ще бачкат и ще успеят. Повечето ще бачкат и ще го духат. Трети няма много да бачкат, някои от тях ще живеят добре, други зле... Статистика. Неумолими факти. Така че, свиквайте, приемете го и намерете баланса в себе си
Баланса е важен, да не стане като във вица: ------ Един младеж бил много амбициран да успее. Искал да изкачи висока планина и се катерел ден след ден. На три места по пътя го срещала жена, и го питала: - Do u wanna f*ck me or u want to succeed? Трижди младежът отказвал, и упорито следвал пътя си. Накрая, след много усилия, успял да се изкачи на висок връх. Там го чакал усмихнат, гол негър с голям член, който му казал: - Hello, my name is Seed
follow_the_cash_flow Страхотен виц ,браво ,цял ден не мога да спра да се смея.Пък с английските фрази направо си убил рибата.Е на това се казва ТАЛАНТ.
хубава притча ама малко плитка, в реалният свят шефът може да попита Драган защо се е забавил толкова много в магазина
sorry maina, kirilizatora ne raboti!!!! Vitza za kartofite go imashe kato sketch bo BNT prez 1980 i neshto....Suck-Seed - was really funny...
Образователната система от времето на соца може да е имала известни предимства, но определено имаше този недостатък - твърдо създаваше ивановци и само ивановци. Казвам го като човек, който отлично осъзнава собственото си ограничение в този аспект, и който през първите 4-5 години от кариерата си е бил под неконтролираното му и и нетривиално влияние. След години работа в среда, богата на драгановци, човек почва да осъзнава кое поведение е по-конструктивно, създаващо повече стойност и защо, както и какво можеш да направиш по въпроса, но ако нямаш такава среда..
Тази статия е толкова грешна, да не кажа инфантилна, за да не обидя авторката.
Вижте сега друга напълно реална и видяна ситуация...Този, който ходи 10 пъти до картофите е сина на шефа или син на приятел на шефа. Другият бях аз...в две фирми се случва. Шуробаджанащина ок, ама поне да са кадърни тези близки, а то... Сега аз съм професионалист, ръководещ 3 сектора във фирмата, всичко трябва да е ТОП, не спирам...Заплата 500 евро, другите ли - единият като заместник шеф на баща си прави 2-3000 и още не знае как да работи, другият е на 20 години и не знае обувките да си върже без тате - 500 евро заплата, просто за да побачква нещо...