Той направи света малко по-добро място

"Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин "физически" тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е оплюта и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия..." Вацлав Хавел

Един от най-живите ми спомени за Вацлав Хавел - който почина след дългогодишна борба с недъзи, които отдавна биха довършили недотам велик човек - е свързан с разговор, който водихме през 1996 г. с тогавашния канадски генерал-губернатор Ромео Льоблан, който беше в Прага на държавно посещение.

Беше на частна вечеря в един от любимите ресторанти на Хавел; аз бях там официално като "културен съветник" на Льоблан, макар основната ми работа да беше свързана със съвсем друго - да балансирам между двамата на масата.

Канадският губернатор беше нервен заради срещата с велик човек и световноизвестен писател; Хавел беше нервен, защото беше естествено скромен и свенлив човек, който през 13-те си години начело на държавата (първо на Чехословакия, а от 1993 г. нататък на Чешката република) никога не се беше чувствал комфортно на подобни официални мероприятия.

Той беше много по-спокоен, когато разменяше едносрични думи с Кийт Ричардс от Rolling Stones (английският на Хавел беше приличен, но твърде базов) или при посещения на Валдице, чешкия затвор с максимално строг режим, който в някакъв смисъл беше алма матер за Хавел - там той можеше да общува със затворниците, а те го приемаха като свой човек.

Познавах Хавел повече от 20 години, основно в качеството си на негов преводач, което означава, че той ми доверяваше ролята да бъда негов глас - доверие, от което бях много поласкан. В един момент на тази вечеря, Хавел се наведе към Льоблан и го запита, като политик политика, как Льоблан гледа на въпроса за сепаратизма на Квебек? Това беше три години след като Чехословакия се беше разпаднала на две части, и Хавел все още се чувстваше преследван от своята неспособност да запази целостта на страната.

Естествено, той беше любопитен и как въпросът за сепаратизма стои в Канада, но всъщност това, което го вълнуваше, беше нещо по-лично. Как, питаше той, Льоблан - франкофон, който освен това беше и непоколебим федералист, успява да се разбира с политици, които доста агресивно се борят за разпадането на Канада? Защо аргументите за и против независимостта на Квебек не се бяха изродили бързо в горчива и безкомпромисна непримиримост - както се случи в Чехословакия?

Въпросът на Хавел реално беше за политическата култура, и Льоблан реагира много добре. Той заговори за идеята за парламентарно благоприличие, за колегиалността между политици, които въпреки политическите си различия имаха една обща черта: всички те бяха преминали през борбата на политическата кампания в общи избори.

В този смисъл всички те бяха братя и сестри по оръжие, и поради това трябваше да се отнасят един към друг с колегиално уважение, дори по толкова жизненоважни въпроси като единството на страната.

Можех да видя, че Хавел, който носеше белезите на много различен стил на политическа борба, разбираше какво точно казва Льоблан. Също така почувствах, че той почти му завижда. В продължение на години - всъщност почти през целия си живот - Хавел се беше противопоставял на най-непримиримия възможен политически враг: съветския комунизъм.

В този конфликт борбата беше без ръкавици, без правила, без забранени прийоми. А сега една от най-големите му надежди за неговата страна беше не само да бъде демократична, но и да бъде гражданска, цивилизована демокрация.

Като президент той се бореше непрекъснато за демократична политика, в която да доминират моралът и благоприличието, в която парламентарната демокрация да бъде подкрепяна от уверено гражданско общество - плътната мрежа от непарламентарни и неправителствени организации, където се върши голяма част от работата по демократичния процес.

Той неуспешно се бореше за избирателна система, която да наподобява Уестминстърския модел, или мажоритарно представителство, където простото мнозинство би било решаващо, тъй като вярваше, че това би насърчило по-силните връзки между електората и неговите представители.

Хавел, отново неуспешно, се бореше за делегиране на голяма част от централната власт към регионите и общините. Той желаеше да има силен благотворителен, нетърговски сектор, но не постигна и това. Хавел стана свидетел на бързото израждане на партийната политика в озлобени противници, които трудно постигаха съгласие за каквото и да е и създаваха коалиционни правителства, които се разпадаха твърде лесно, превръщайки обществото в объркан и гневен зрител.

В много аспекти времето, прекарано от Вацлав Хавел на висши политически постове, беше най-трудното в живота му - дори по-трудно от годините на дисидент, когато полицейският тормоз беше рутинен и всеобхватен, а трудностите в затвора - неизменна реалност.

И все пак въпреки многото си поражения и въпреки постоянния, неизменен конфликт с най-големия му противник - Вацлав Клаус, който като премиер и сега като президент се противопоставяше на всяко предложение на Хавел, в президентските си мандати Хавел успя да постигне много повече, отколкото е възможно.

Той беше начело на разпада на Варшавския договор; той въведе страната си в НАТО - през 1989 г., и в Европейския съюз - през 2004 г. Неговият международен статут направи Чехия силен играч в чужбина, и вероятно на него в някаква степен се дължи и превръщането на Прага в мека на туризма.

Ежеседмичните му обръщения към народа по радиото поддържаха ясни и разбираеми за хората неговите ценности. А присъствието му в президентския дворец несъмнено беше един от основните фактори, които спомогнаха за толкова гладката раздяла на Чехословакия на две отделни държави.

По-малко от година след срещата между Хавел и Льоблан, той бе опериран от рак на белите дробове. През остатъка от мандата си той страдаше от все по-лошо здраве, и когато вторият му мандат изтече в началото на 2003 г., той със сигурност се радваше, че се връща към живота си на обикновен човек. Но това не беше краят.

Хавел беше също така първият чехословашки президент от много десетилетия, който имаше и президентски живот впоследствие. Той написа политическите си мемоари "До двореца и обратно", както и пиеса, иронично озаглавена "Да си тръгнеш", която също така бе екранизирана. Той и втората му съпруга Дагмар ръководиха благотворителна фондация, която, освен другото, реконструира и стара църква в Прага като център за изложби и пърформанси.

Той активно подкрепяше движенията за човешки права в страни като Куба, Китай, Бирма и Беларус. Като дисидент, като президент и като бивш президент той имаше пълноценен живот - на вид твърде пълноценен, за да е истина. И той остави след себе си изобилие от литературни произведения: фундаментални пиеси, есета, писма и коментари. Животът му беше посветен и отдаден на политическа служба, на общуване, на вдъхновяване на другите.

И макар да звучи като клише, това беше живот, който направи света по-добро място за живеене.