Най-добре познат с първия си роман Трейнспотинг (1993), Ървин Уелш има противоречиво увлечение към истории за подземния свят на наркотиците в родния му град Единбург. Този уикенд филмовият фестивал в Глазгоу ще представи премиерата на Екстази - филмова адаптация на един от разказите от книгата му Екстази: три истории за химическата любов.
По време на участието си в литературен фестивал в Берлин, Уелш споделя какво мисли за политическите класи, дрогата, съдбата и блясъка на киното.
Социалните проблеми, които разкривате в Трейнспотинг още ли са толкова актуални, колкото бяха през 80-те?
Актуални са дори в още по-голяма степен. Сега е почти невъзможно да си представим какво би представлявал западният свят без наркотици. Те са невероятно важна част от всичко около нас - и от това, което сме ние. Очевидно е, че когато хората работят на непълна заетост или са безработни, те ще открият дрогата. Всеки иска утвърждаването на драмата в живота си, всеки иска да има интересен живот. Ако нямате работа, едно от малкото неща, които можете да направите, е да вземете дрога и да обезумеете.
Изглежда се интересувате от по-тъмните сили в живота. Какво в тях ви привлича?
Очарован съм от тях. Мисля че човешкият живот поначало е ориентиран към провала. Винаги се движим натам. Преструваме се, че го избягваме, но всъщност вземаме всички тези ужасни решения в живота си, свързани с него - пристрастяване към дрога, деструктивни връзки и лошо поведение... Приемаме нашата участ с отворени обятия.
Като артист, който твори в тази насока, мислите ли че съществува опасност от придаване на излишна привлекателност на темата?
Да. Филмовото изкуство е среда, която й придава този ефект. Актьорите изглеждат по-добре от хората в реалния живот, а щом влязат в ролята си, изглеждат дори още по-добре, по-бляскаво. Но това е нещо нормално за киното. То набляга изцяло върху блясъка. Самата му природа е такава - да бъдеш в някой киносалон и да се взираш във филм на голям екран. Покрай Екстази очаквам да се зароди дебат дали филмите придават привлекателност на реалността на пристрастяването към дрогата.
Мислите ли, че това беше проблемът с Трейнспотинг? Че той не изобразява истинската реалност на пристрастяването?
Филмът гледа в две посоки. Дрогата винаги съсипва хората. Това е неизбежно. Но истинският смисъл на това да се занимаваш с нея - самият път надолу - е едно ободряващо пътешествие, и тази истина трябва да бъде изречена. Трябва да бъдат изречени и двете истини. Мисля че филмът прави точно това и използва много кино-техники и ритъм, с които предава веселието на това пътуване в света на наркотиците. Но освен това той прави и обратното, като показва болката и ужаса на пристрастяването.
Трябва да разкажеш цялата история в 90 минути. В един роман можеш да влезеш в главата на даден герой и читателят може да потъне в текста според своя собствен ритъм и да създаде свои собствени образи. Но филмът трябва да е по-динамичен, иначе хората просто няма да го догледат.
Можеше ли Трейнспотинг да бъде заснет в по-мрачен стил?
Да. В Берлин имаше един филм Ние, децата от зоопарка Банхоф. Много стойностен филм, но никой не искаше да го гледа. Ако има богата държава и икономика на пълна заетост, тогава можеш да предприемеш социални действия; така се получават някои много велики филми за социалната реалност като тези на Кен Лоуч от 70-те и 80-те години; обществото и правителството, изпитващи дълготрайно чувство за вина, виждат нередностите и призовават за тяхното коригиране. Киното обаче вече не прави това.
Липсва стремеж към какъвто и да е вид социално действие. Така че ако покажеш нещо за деградация и болка, всичко, което правиш, е да затвърдиш буржоазните ценности с хората, които казват: "Аз не съм в тази позиция. Доволен съм от това по някакъв начин. Това няма нищо общо с мен".
