Училищният бой в игрите на града

Новинарският цикъл е доминиран от позната травма с възобновена пулсация - агресията в училищата.

В този по-обширен термин влязоха заглавия от няколко жанра на насилието между подрастващи: бой между двама ученици, побой над ученик, извършен от банда момчета, унижение на ученичка от група момичета и за десерт - учители, бити и заплашвани от собствените си ученици по време на час.

През седчицата медиите ни показваха сякаш отпаднали сцени от „Портокал с часовников механизъм", където банди от патологични младежи тормозеха гражданите за свое чисто садистично удоволствие.

Темата за „демоничните деца", за „развалените и счупени тийнейджъри", за „младите без изход" отново се появи. Заглавията носят досадата и възмущението от повторението - „Отново агресия в училище", „Пак бой между ученици", „Пореден побой в училище"...

След съобщенията идват и обясненията. Гответе се за теми и по-разширени репортажи, посветени на причините, лични истории на жертви и насилници, разговори с експерти и психолози, обобщения, обвинения, анализи...цялата кошница с лакомства от вида локум за разтягане.

Кой е виновен? Не може да е само Жоро от 10-и „в" клас, който е решил да избие преден зъб на Мишо от 9-и „а" защото го гледал лошо, или за да спечели вниманието на Соня от 9-и „г".

Личната отговорност, особено при тийнейджърите, не е достатъчно вкусна тема. Вариообективът на дискусията трябва да се изтегли до една по-пълна и мащабна социална картина. Виновно е обществото, нали? То се разпада, насилие отвсякъде, война по пътищата, мутренски изцепки, усещане за безнаказаност и безнадеждност...

Или пък филмите и сериалите - пълни с кръв и плът, отсечени крайници, строшени челюсти, баталии и оръжия, една екранна оргия от физически конфликти.

Още по-добре - виновни са компютърните игри. Все по-жестоки и изобретателни в разстрелите и разчленяването, с по-качествена графика, те поставят невинните и лесно впечатляващи се деца зад спусъка, на дръжката на ножа и бойната брадва, потапят ги във виртуален свят на невъобразимо насилие, промиват техните мозъци за печалба.

И този интернет. Петгодишни дори могат твърде лесно да намерят всичко вътре - от обезглавяване в Сомалия, до порно с коне и джуджета.

Аргументът за вината на обществото като някакъв аморфен организъм, който трови младите съзнания, покварява и превръща децата в психопати, не е вкоренен в реалността, а е плод на емоции и разочарование от развитието на страната.

Но България, с всичките си грандиозни корупционни, инфраструктурни и естетически проблеми, не е някаква африканска джунгла, опръскана с кръвта на неспиращи племенни войни, не е гангстерски соц ад ала Венецуела и със сигурност не е ислямска теокрация, основана на кървави религиозни закони.

България днес дори не е хаотичната България на 90-те с хероиновата вълна и „бомбенето" на маратонки и часовници на всеки неосветен подлез.

Статистически, страната не е някаква дупка на тежките престъпления - 1,6 убийства на 100 хиляди души през 2014-а година, например, e много под средното за света и малко над числата в по-сигурните и развити държави.

Много днешни младежи може да слушат отвратителна музика и да говорят на екстремен жаргон, но едва ли тази демографска реколта ще донесе вълна от социопати и насилници в близко бъдеще.

От друга страна - всички вече са автори на видео съдържание и имат неограничени възможности да го разпространяват бързо и масово. Боят в междучасието по време на сутрешната смяна става вайръл до обяд и влиза във вечерната новинарска емисия.

Нишата на насилието продуцира нов риалити формат за тийнейджъри - ритници в час, шамари в коридора, унижение за домашно. Те са продуценти, режисьори, оператори и звезди. Дворът за игра е гладиаторска арена и винаги е бил, но сега битките са снимани от пет различни ъгъла и нито един от тях не е достатъчно добър, но именно аматьорското ниво на продукцията я прави толкова непосредствена и близка.

Сюжетите, създадени от тези деца се пренасят в света на възрастните и получават мейнстрийм кредит от националните електронни медии. Има драма, герои, жертви, спасители, свидетели, завръзка, развръзка.

Всеки побой е телевизионно злато и потенциална история.

Зрителите съчувстват на жертвата и стискат гневно юмруци при вида на насилника. Желание за отмъщение и справедливост изпълва жилите, думи като „ах, само ако аз бях там" механично се отронват от устата и правят публиката участник в събитията. „Игрите на глада" са „Игрите на града".

А когато няма видеоматериал от боя, но резултатът е бил достатъчно тежък, че пострадалият да попадне в болница, се включва старата мъдрост на Хичкок, че най-интересно и страшно е това, което не се вижда.

Въображението рисува картини на насилие.

Доброто старо насилие е толкова важна част от човешкото ДНК. То е в програмата ни от стотици хиляди години и няма да бъде изтрито скоро. Но намалява в глобален мащаб въпреки новинарския цикъл.

А що се отнася до децата - една прекрасна черно-бяла снимка от края на XIX век внася малко перспектива. Младежи позират след традиционен бой със снежни топки - лицата им са деформирани и подути все едно са били на професионален MMA ринг.

Зимата идва. Тепърва предстои да видим какви са резултатите в новото тийн риалити шоу - бой в училище.

Новините

Най-четените