Трябваше да изчакам еуфорията да стихне. За малко и аз да й се поддам. Мирослав Пенков с наградата на BBC. Светът е голям и мнения валят отвсякъде - най-интересното е, че авторите им сякаш току-що са скочили от моста над Витиня и в изблик на адреналин са изписали най-оригиналните си хрумвания.
Тази еуфория ми дойде в повече.
Няма да прочета "На Изток от Запада". Уморих се от емигрантска литература. И от автори, които претендират, че са уловили симптомите на българската действителност. Тя е една и съща от времето на Кирил Маричков-младши.
Дори Карабашлиев ме измори с един роман, в който сякаш Шварценегер и Сталоун са му подавали пълнителите (за химикала). Юлиан Попов, Илия Троянов, дори Павел Гоневски - всички сякаш са се наговорили да показват едно и също лице - това на удовлетворения в избора си човек зад граница.
Изброените автори по идентичен начин ни обясняват колко са преживели, през какво са минали и как са се измъкнали от тинята. През техните очи видях един свят на компромиси, премълчани истини и насила измъкнати обещания. От своя страна те искат от мен признание, че техния път е правилният.
Уморих се.
Всеки път чета подобна литература със страх, понеже виждам себе си - това си го признавам. Авторите не знаят това, защото са искали да намерят верния път, който ги е отдалечил от страховете им. Но моите са вътре в мен и е нужно да ги оборвам всеки ден - като герой от роман на емигрант, който не вижда изход от БГ-сюжета. Уви, страховете ми се засилват с нежеланието ми... или по-скоро с желанието ми да остана тук.
Балама - това си казвам на финала на тези книги. Просто така се чувствам. Докато авторите са минали през своя катарзис, извели са поуките, дестилирали са си по чаша лично щастие и са се оттеглили на заслужена почивка. Вярно, от време на време се появяват в пространството усмихнати, дават по два съвета и след това Дим да ги няма. А аз стоя отстрани като набито дете, на което са забравили да кажат, че вече не е наказано.
И по друга причина няма да прочета Мирослав. Рекламата, пропагандата и изобщо признанието на "българските писатели" пристигат все отвън - приемам го като приятелски огън по нашите автори, заровили зурла в местната кочина, ругаят родината си, но дават живота си за едно последно откровение.
Досега не съм виждал мащабна рекламна кампания на успял да опише действителността ни автор - и то по такъв начин, че да го чуят емигрантите, които тепърва се хващат за перото. А да не мислите, че няма. Напротив, има, но издателите ни си играят на европейци и предпочитат да печатат тетрадки с фолк певици, отколкото да издават стойностна литература.
От този списък изключвам Виктор Пасков. Неслучайно. След "Германия, мръсна приказка" всяка литература за прехода, особено пък от емигрант, е обречена да догонва. Приживе Виктор сякаш отказа всякакви комплименти и се надсмя над литературното лицемерие с "Анатомия на една любов".
Именно защото Мирослав, а и останалите кандидати за слава, търсят не признанието на BBC, а нашето - че те са успели, че са на правия път, че тук е кочина и колкото повече се вдига процента на желаещите да напуснат, толкова по-добре. Не съм ли прав? Трябва ли да цитирам Мирослав, Юлиан, Илия и останалите, които обобщават в интервютата си: "Който вярва ще успее" - на Запад, извън България, с писането.
Щастливите хора наистина си приличат. И тази вълна от талантливи български писатели зад граница е венецът на щастието. Те са облизали каймака от устните си, за да ни покажат как се живее истински, как се пише и как се издава. Сложили са малко утайка от нашата действителност в текстовете и доволният Запад им ръкопляска сега, докато в същото време се обръща към нас и настойнически ни кима: "Видяхте ли как се прави, а не като вас, в България."
Понякога ми се иска Христо Калчев да е наоколо. Той бе и си остана министър-председателят на всички български писатели след прехода. Заврян в помията, заврял и закипял с нея - хората го обичаха, защото както един народ си заслужава политиците, така и нашия си заслужаваше вулгарния Калчев.
Уморих се в крайна сметка да слушам само за успели българи в чужбина, които ми преподават урок по история. Всъщност бих се впечатлил от книги, посветени на друга действителност и описани от български автори, отколкото, мине не мине година, и се появява обичайният чужденец с наградена книга за славния български преход към демокрация.
Уморих се и няма да си купя и прочета Мирослав Пенков.
Отлична статия, какво повече да добави човек. Сега само ще седя и ще гледам отстрани как едни форумни герои ще ни обясняват как само завиждаме на тях - успелите на запад. Без да им отговарям, с тролове няма смисъл да се занимава човек...
А, може би, трябва да уточним какво се разбира под "рай"... Ей така, просто си мисля...
Рай, това е България в очите на сирийските бежанци, анадолците и други подобни. Погледнете от сателит земята им - гола пустиня. Погледнете и нашата и се засрамете от претенциите си. Който е много важен прав му път.
Драги ФБ-събеседници, голямо вайкане, а малко оглеждане. Огледайте се, то е толкова ясно и банално. Хора с пари, потребителски желания (конкретни, смътни, явни, тайни), стоки, пак пари . . . Хората на изкуството няма да са такива, без меценати, продуценти и т.н. и самото изкуство няма да е такова, ако се занимава с детайлите на собственото си производство. . . Не е задължително хората с пари да са ретрогради, възглупави или ексцентрици. Даже болшинството са многостранно развити личности, но с особеността да употребяват качествата си предимно за лична изгода. Иначе нямаше да имат парите, нали И какво са виновни те, че като се вгледат в обществото ни, виждат само мераци за чалга, златки, далаверки, калин врачански (респ. терзийски) и т.н. и т.н. И какво да правят после, освен да ни ги произведат, да спечелят и да ни произведат още. Какво са виновни, че ние им плащаме само за това. Предполагам, че в определени моменти (много рядко и инцидентно, защото са интелигентни прагматици) са произвеждали (финансирали) и стойностни неща, но . . . бързо са отрезнявали. Не ги виня. Не мога да виня и тези, които с готовност им предоставят, търсената от тях "суровина", която да превърнат в печеливша стока. Ами, просто ПАЗАРЪТ предпочита само тях. . . Нищо, освен търпеливо подпомагане на културното израстване на това "пазарно търсене" не може да се направи. Но то е бавно, не се заплаща и който няма нерви, май наистина е по-добре да замине някъде . . .
Аз пък прочетох книгата. И всъщност (в голямата си част) е доста забавна и приятна.
Мрън, та дрън ... Че и цялА статия с мрън и умора. Няма умора в четенето, то още не се е превърнало в нещо задължително. Като не щеш Пенков и другите изброени, чети тукашното, макар да няма особен избор. Всъщност има - могат да ти се напълнят ушите от крясъците на едни хора, които създават много стойностна литература, по собствените им думи, но нямало кой да ги чете, а и държавата не им помагала. Обаче има и едни други, аз ще им напиша и имената - Петър Делчев и Милен Русков, например, които няма да чуеш да кряскат, пишат си, издават се, но не пълнят сутрешните блокове и, за угода на автора, може би, не са емигранти. И стига с тези награди в литературата ... П.п. Веднага използвам да измрънкам и аз, без никаква връзка с темата - половин ден чакам един скок, а го отложиха за 20:00 часа вечерта. Да пиша ли статия защо не се случва така, както аз искам?
>Отлична статия Отлична статия за хората, чието виждане за света е същото. Тоест, както каза Sve Sla в #3, "всеки уморен от онова, което не е видял, чел, разбрал". Не мога да не се сетя за баба ми, която твърдо и упорито спореше за това какъв е светът на запад, какви са му кусурите, защо е прогнил, ужасен и отвратителен във всяко едно отношение, затваряйки си очите и ушите за всеки един факт, който не пасва с вижданията й. Информацията й идваше от гледане на сериали, тя извън България така и не стъпи. Аналогията с Руси оставям за читателя.
Мдаа...от Витоша по-високо нема
Аз пък след тази усилена "анти"-реклама бих прочела Мирослав Пенков!
На тази статия направо да се чуди човек откъде да я започне. Най-първо, имам чувствто, че основната идея (която не се разбира много каква е, така или иначе) е просто някакво самоцелно раздразнение към хората в чужбина. Едва ли не - излязъл ли си в чужбина, нямаш право да правиш изкуство, или поне да го натрапваш на българския гражданин. Трай си там и недей разваля хубвавия ни мит, че всички емигранти мият кенефи. Второ, в слуачая с Мирослав (не го познавам, за съжаление) става дума за нещо съвсем различно от един Карабашлиев, примерно. Не е по-добро, нито лошо - просто различно. Мирослав можете да го гледате спокойно според мен като интернационален или американски писател. (Тук той може да се сравни с Троянов). Та той пише на английски, и едва ли не случайно си "преправяа" разказите на български, осъзнавайки, че има интерес към него и в България. Неговата цел сякаш никога не е била да привлича задължително вниманието на българския читател - в противен случай най малкото щеше да я подкара на български, още по-малко пък да му натрапва някаква своя история за живота си на Запад, а още повече под някаква назидателна призма. Това момче не е правило опит да пробие в БГ най-напред, макар това определено да е по-лесният вариант, повярвайте ми. Само да пуснеш пред няколко приятели в БГ вестта, че си писател, музикант или не знам си какво в Америка, и ще направят едно кратко материалче за тебе. А всеки бивш студент в София има поне един познат журналист някъде - гарантирам ви. Така че, не мисля, че авторът тук знае за какво говори. Аз обаче с нетърпение чакам да дойде петък, когато ми плащат, за да си купя най-сетне книжката. Каня се от една година сигурно, но бях изключил: радвам се, че момчето спечели наградата, та да се подсетя
Изкуството трябва да те кара да излезеш от обувките си. Да преживееш нещо различно. Ако очакваш с досада онова, което ще четеш, по-добре просто потърси друга книга. Друг филм. Друг изпълнител. Четенето с умора и с досада не е комплимент нито за читателя, нито за автора. Не е цел на упражнението да дадеш Х лева, да се влееш в статистиката на читателите и да се похвалиш после, че си чел нещото. Браво, е и? В момента на пазара има толкова много книги, че няма нужда да дискриминираш по (интер)национален признак.
Сега след като и Теодора прибави своята доза претенциозна критика, няма начин да не споделя първоначалното усещане, което ме обхвана. Или по-скоро да го доразвия. Понеже вече споменах, че на момчето май са му насабрали понеже в чужбина не се занимава с това, с което емигрантите "трябва" да се занимават, сиреч черен труд. Но "непристойното" му поведение отива и по-далече: как се осмелява да ни представя поглед върху прехода, по-различен от нашенския? Как не го е срам да се нагажда спрямо "изискванията на Бибиси пропагандата" (па макар и разказът да е писан много преди писателят да е знаел, че ще участва в конкурса на Бибиси). Не знае ли, че всичко, което се различава от нашенската версия за това как са ни изиграли с плана Ран-Ът, се приема за "назидателно"? И случайно ли е, че пък за авторът на статията само Виктор Пасков бил стойностен автор...понеже на него не му минаваха към края на живота му "пропагандите на Бибиси" и се беше обърнал против лошия Запад. Между другото, тревожи ме и един друг въпрос след като прочетох написаното от Теодора. Задължително ли даден елемент в сюжетната линия който не ни допада поради личната ни интерпретация, в неисторическа литература, която няма претенциите да представя историческа истина, трябва да е атестация за липса на артистични достойнства или "талантец"?
Когато боклук като Браво хвали нещо, значи и това което хвали е боклук.
Американците казват:" Дай ми съвет и аз ще направя пари". Противопоставям го на нашенското: "Не ми давай акъл, дай ми пари". Та, в този ред на мисли не е зле всеки да прецени дали иска да прочете нещо от някой, който има какво да каже. Понякога е приложимо и на родна почва. Най-малкото да не чувам под път и над път , като някаква злокобна мантра -"отидохте на метеното"... Ще ми се преди години да бях тръгнала с повече информация, спестява загуба на време .... Авторът да се изправи срещу страховете си, уморително е мрънкането му. Едно голямо браво за bravo
Теа, била ли си в Куба?! Идея си нямаш какъв ужас е там. Не се уповавай на филмчета и поети. Харесвам поезията, ала поетите са реалисти в бъдеще и минало време. Всъщност на източното крайбрежие на Сащ кубинците си живеят много добре. Каква салса идилия!