Докато обвиненията на американската Комисия по борсите и ценните книжа, че "Голдман Сакс" са измамили клиентите си, със сигурност са голяма новина, този случай повдига по-мащабен въпрос, стигащ до същината на това как Уолстрийт се е отклонил от първоначалната си мисия.
Целта на Уолстрийт, както ще си спомните, е да набира средства за индустрията: за финансиране на стоманолеярни и технологични фирми - и да, дори и ипотеки. Но вторичните дългови облигации, включени в сделките на "Голдман", подобно на милиарди долари от подобни сделки, поръчани от почти всяка фирма на Уолстрийт, не набират нищо за никого.
По същество те са просто страничен залог - като този в казиното - който позволява на спекулантите да повишават рисковата надбавка от ипотеките на американците, без да финансират покупката дори и на една къща.
Ипотечните инвестиции, които са в центъра на гражданското дело на Комисията по борсите и ценните книжа срещу "Голдман", "Аbacus 2007-AC1", не съдържат никакви реални ипотечни бонове. Вместо това те са изградени от суапове за осигуряване срещу кредитен риск, които "се отнасят" до такива бонове. Така инвеститорите всъщност не "инвестират" - те залагат на успеха или провала на облигациите, които реално са емитирани срещу самите ипотеки.
Някои страни залагат, че ипотечните бонове ще се изплатят, а други (главно мениджърът на хедж-фондове Джон Полсън) залагат, че те ще се провалят. Но никакви същински бонове и никакви същински ипотеки не са създадени или притежавани от участващите в сделката страни.
Делото на Комисията по борсите и ценните книжа е по обвинение, че боновете, до които се отнася сделката Abacus на "Голдман", са били специално подбрани от Полсън, така че да се провалят. От "Голдман" казват, че Abacus просто са позволили на Полсън да залага в едната насока, а инвеститорите да залагат на другата.
Но без значение дали е едното, или другото - това ли е правилната функция на Уолстрийт? Дали това е типът дейност, който желаем да се върши в регулирани (и безусловно защитени от американския Федерален резерв, т.е. от парите на американските данъкоплатци) банки като "Голдман Сакс"?
Въпреки че такива инвестиции не добавяха нищо ценно към пазара на ипотеките, те не бяха безвредни. Те бяха една от причините сривът на пазарите на имоти да се окаже по-разрушителен, отколкото някой е предричал. В началото, ако си спомняте, председателят на Федералния резерв Бен Бернанке и други настояваха, че щетите ще бъдат ограничени основно до рисковите заеми, които съставяха само малка част от ипотечния пазар.
Но суаповете за осигуряване срещу кредитен риск многократно увеличиха риска на тези заеми. В някои случаи единичен ипотечен бон беше използван в дузини синтетични ценни книжа. Нетният ефект беше, че инвестиции като Abacus повишиха риска на обществото без да има продуктивна полза.
В свободна пазарна икономика искаме хората да правят обмислени калкулации на риска. Но купувачите и продавачите на суаповете за осигуряване срещу кредитен риск често нямат интерес от базовия инструмент. Подобни суапове функционират като застрахователна полица. Едната страна събира такса за това, че обещава на практика да "застрахова" бон; другата страна прави вноските по "застраховката" - и получава големи печалби, ако облигацията се провали.
Банките, които са заемали пари на съмнителни кредитополуучатели, използват суаповете за хеджиране - ако техните кредити станат лоши, банката компенсира загубите, като събира печалби от суапа. Проблемът е, че суаповете са отворени за всички - дори страни, които нямат нищо за застраховане. Да позволите на спекуланти да залагат на реални активи, в които те нямат дял, е все едно да позволите на съседа ви да получи застрахователна полица за вашия живот.
А дори и когато тези инструменти се използват от банки за хеджиране срещу потенциален отказ от плащания, те създават морален риск. Банките е по-маловероятно да разглеждат подробно ипотеките и другите заеми, които дават, ако знаят, че могат да понижат риска чрез суапове.
Огромната леснота, с която дериватите позволяват на всяка страна да "прехвърля" риска, означава, че нито една от страните не се вълнува толкова много за собствения си риск. Но без значение в чии ръце е горещият картоф, когато настъпи моментът, нетният резултат е общество с по-висок риск като цяло.
Докато обмисля вариантите за финансова реформа, първият приоритет на американския Конгрес би трябвало да бъде да сложи край на културата, която "капитализира" всякакъв икономически резултат, която превръща всяка ипотека или бон в лотария - често с вторични и третични ценни книжа, които наслагват риск върху риска с побъркваща сложност.
Би трябвало да се настоява всички деривати да се продават на борсите и в стандартни договори - не в специално създадени, според нечии предпочитания договорки като тези от "Голдман Сакс".
Уолстрийт може и да няма правните основи, с които да се бори с това - в крайна сметка деривативите са договор между две частни страни. Но помощта срещу финансови затруднения демонстрира, че големите банки на Уолстрийт твърдо попадат в регулаторната власт на Вашингтон, а регулаторите обсъждат косвена защита от подобна помощ. Защитените активи не би трябвало да използват (потенциално) публични средства за реализиране на непродуктивни рискови залози.
Второ, Конгресът би трябвало да се заеме с въпроса кои страни без дялове в основния инструмент би трябвало да имат право да купуват или продават суапове за осигуряване срещу кредитен риск. Ако не забранят тази практика, поне би трябвало да бъде решено регулаторите да поставят строги изисквания за капитали върху суаповете за подобни страни - за да не се стигне до прекалено облагодетелстване във вреда на обществото. И също така би трябвало да бъде променена данъчната политика в посока да бъде против суапови договори, които се реализират за кратки периоди.
Правителството не би гледало с особени симпатии към Лас Вегас, ако в "Сизърс Палас" се отвори маса за залагания за фалити на големи фирми. Тогава не би трябвало да насърчава повече и "Голдман Сакс" да прави същото.
