Реквием за икономиката на глупците

В самото навечерие на финансовата криза от миналата година пазарът беше наводнен с изкуствени книжа и механизми, плод на гения на вундеркиндите от „Уолстрийт", които безмилостно тиражираха на борсата всичко, което може да бъде продадено на печалба, без значение от инвестиционната му стойност.

Сякаш нямаше никакво значение дали тези ценни книжа имат реална стойност, стига да могат да бъдат продадени. Една от негласно приетите презумпции в повечето съвременни икономически теории е, че винаги можеш да намериш някой, който иска да купи това, което продаваш. Този постулат е известен като „теория на по-големия глупак".

По силата на този принцип ние купуваме къщи изцяло на кредит и се нагърбваме с невъзможни ипотеки, наивно вярвайки, че един ден цената на имотите ще се покачи и ще продадем къщата си на печалба. Както съм изтъквал много пъти, това не е инвестиране. Това е спекулация - чисто и просто. В последните години фондовата борса се напълни със спекуланти, които продават акции, купуват опции или залагат на възходите и спадовете като в казино.

Подобни финансови транзакции биха накарали прачичо ми Франк - консервативен банкер, да се обърне в гроба. По негово време е имало ясно разграничение между инвестиране и спекулиране. Първото носи стабилен доход, „сериозни пари" за пенсия, купуване на имот или колежански такси за децата. Второто е нещо като спорт, нещо като парите от играта „Монополи" - използваш малка част от спестяванията си, за да играеш хазарт. Забавно е, ако можеш да си го позволиш.

Търговците и собствениците на компании обикновено инвестирали оперативния си резерв и спекулирали само с личните си средства. Те рядко прибягвали до кредити и не разчитали на тях.

После обаче нагласата се промени в полза на преследването на бързите пари. Психологията на спестяването беше изместена от „живота на кредит" и хората станаха нетърпеливи и алчни. Незабавното удовлетворение стана цел на нацията. Ако можехме да продадем нещо, го продавахме. Няма нужда да има реална стойност, стига да се намери глупак, който да плати за него повече от нас.

В последно време на „Уолстрийт" пазарната стойност се определяше от „очакваната цена при препродажба". Реалната стойност беше без значение. Има една стара история за двама търговци на сардини, които продавали рибни консерви на едро в продължение на 20 години. Един ден единият търговец забравил обяда си и отворил консерва със сардини, но изплюл още първата хапка и извикал: „Това е отвратително!" „Разбира се, че е отвратително - отговорил другият. - Тези сардини са за продан, а не за ядене." 

„Икономиката на глупците", в която живеем от няколко поколения, изглежда най-после е показала истинското си лице след публичния провал на финансовото ни управление, но аз не съм толкова сигурен. Да, вероятно през последната година са били разобличени много недостатъци на старата система, но дали научихме ценен урок? Дали ще възродим система, основана на реални стойности, а не на риск и наивност? Или просто ще излъскаме старата система, ще освежим боята и отново ще я пуснем в действие без истински структурни промени и корекции в контекста на основните икономически принципи?

Ако някой знае отговорите на тези въпроси, то поне аз не съм виждал или чувал за него все още. Ще ми се да мисля, че някой мисли за дългосрочното бъдеще на нашата икономическа система - единствената система, на която разчитаме изцяло. Може би това са напразни надежди в информационния вакуум.

Но не се тревожете, управляващите ще отговорят на въпросите много скоро. Ако оздравителните мерки са повърхностни и половинчати, икономиката отново ще се срине, но следващият път катастрофата ще бъде по-страшна и внуците ни ще наследят разрухата.

Единственото, което мога да направя, и съветвам и останалите да направят, е да си спомним миналото, да си дадем сметка за нефункциониращите механизми и причините, довели до настоящата катастрофа. Само така ще се погрижим да не повтаряме грешките в бъдеще. Нямаме власт над чуждите действия, но можем да променим собственото си поведение като се стремим действията ни да бъдат по-отговорни и веднъж завинаги да откажем да участваме в икономика, основана на принципа на „по-големия глупак".

*Джон Ренеш е автор на книгата Getting to the Better Future. Той е един от стоте американци - учени, интелектуалци и други известни имена, подписали декларация, в която задават 12 конкретни въпроса и настояват да се изясни истината за събитията от 11 септември - атентатите на кулите-близнаци в Ню Йорк.

Сред тези въпроси например са:

Защо ракетните батареи и цялата система на противовъздушна отбрана, разположена около  Пентагона, не е била приведена в действие по време на атаките? 

Защо Сайбел Едмъндс, бивша преводачка от ФБР, която заяви, че е знаела от по-рано за възможна извънредна ситуация, беше заставена със съдебно разпореждане да замълчи - по искане на генералния прокурор Ашкрофт и със съгласието на съдията, назначен от Буш? 

Как така самолетът от рейс 77, атакуващ Пентагона, е успял да се обърне на 180 градуса във въздуха и безпрепятствено да пролети цели 40 минути, оставайки незабелязан от радарите на Федералната авиационна служба и още по-мощните радари на армията на САЩ? 

Защо администрацията Буша скри факта, че на 11 септември шефът на разузнаването на Пакистан е бил във Вашингтон, при това от седмица, и по неофициална  информация е превел 100 000 долара по сметка на  Мохамед Атта, който се смята за ръководител на операцията със самолетите?