Маркес и скъсаните гащи на гения

Една от най-търсените книги на току що отминалия Панаир на книгата - въпреки височката си корична цена от 35 лв., беше „Габриел Гарсия Маркес - един живот" от Джералд Мартин. Вече десетилетия наред Маркес остава един от най-четените, най-обичани и най-търсени писатели у нас. Това - на фона на печалния факт, че произведенията му не са издавани от години в България заради злоупотреба с авторските му права в миналото.

Затова се обърнахме към проф. Румен Стоянов - писател, преподавател в СУ и не на последно място преводач на „Сто години самота", на първата от шестте части на „Есента на патриарха", на разкази на Маркес, както и на произведения на Хулио Кортасар (5 книги), Хорхе Луис Борхес (2) и други световноизвестни автори. Попитахме го:

С какво ни е интересна биографията на Маркес?

Маркес го открихме в България през 1969 г., когато в „Литературен форум" излезе разказът „Един стар мъж с огромни криле".  Аз следвах в Хаванския университет и след специализацията си се върнах с първото изадние на „Сто години самота", което ми бяха пратили от Мексико. Четях я в самолета и даже докато седях няколко дена в Прага, без да знам, че в този момент там се случва Пражката пролет - затъмнението в Куба по въпроса беше пълно.

Книгата много ми хареса и я предложих на издателство „Народна култура" за превод през 1968-а. Те се съгласиха, но после си имах много ядове. Една друга преводачка настояваше да направи нов превод, защото моят бил толкова кьопав, че не ставал.

Първото издание излезе през 1971-а и беше един от най-ранните преводи на романа по света.  Второто издание от средата на 70-те обаче излезе с предговор на Васил Попов, когото извикали като знаещ испански да се произнесе за превода. За щастие, той много го хареса и застана зад него, но по-нататък не ми дадоха да превеждам повече Маркес. Тогава беше така - ако ти дадат, превеждаш.

След Маркес настъпи бум и латиноамериканската литература стана модна, започна много да се превежда и чете в България. Тя се отрази и на българската изящна словесност. „Сто години самота" е много близо до народното творчество и това даде едно рамо на хора и у нас, които се мъчеха повече или по-малко успешно да съчетаят дълбоко българското с модернато.

Магическият реализъм на Маркес разчупи каноните на родния социалистически реализъм

Йордан Вълчев издаде „Родиха се змейове", хубав сборник разкази, още преди Маркес да излезе у нас. И след „Сто години самота" се оказа, че такива опити са възможни. По този начин хора като Георги Алексиев, Георги Марковски и Васил Попов получиха положителен тласък и едно насърчение да продължат в посоката на своите търсения.

България успя да открие Маркес преди той да стане световно популярен. Което означава, че нашата испанистика е имала достатъчно самостоятелно мерило. България му връчи най-високата си тогава награда - „Димитровска награда", преди той да получи Нобеловата си награда за литераура.

Биографията на Маркес

Книгата на Джералд Мартин, която излезе благодарение на издателство „Унискорп", което заслужава приветствие, защото иска да прави висока литература достояние на нашите читатели и в такъв смисъл заслужава подкрепа, отговаря до голяма степен на въпроса що за човек е Маркес. Авторът е професионален латиноамериканист, университетски преподавател, който в прoдължение на 17 години събира материал. Достатъчно е да кажем, че интервюира към 300 души, за да може да види писателя под различен ъгъл и да създаде най-пълния му възможен портрет.

Затова и книгата показва Маркес от страни, за които дори не подозираме. Например, че пеел много хубаво, свирил на китара, рисувал доста сносно - вадел си е хлебеца като е рисувал фирми, илюстрации. След това е бил журналист.

А иначе е най-голямото от 11 деца. Между него и най-малкия му брат лежат точно 20 години. Майка му умира на 93 години и в продължение на 20 години ражда деца. Всичко това ни кара да уважаваме Маркес не само за творчеството му, но и за житейския му поглед. Той е спал по парковете и пейките, когато не е имал къде да живее, прехранвали са го приятели по милост.

Когато завършва „Сто години самота" в Мексико, двамата с жена му отиват в пощата да изпратят ръкописа до аржентинското издателство „Судамерикана" и нямат пари да платят пратката. Затова се връщат вкъщи да вземат сешоар и миксер - друго нямат - които залагат, за да намерят пари да платят пратката.

Маркес плаща една много висока житейска цена, за да стане това, което е. В Париж пък пише на студ с шапка, с балтон и ръкавици!

Скъсаните гащи на гения

Много ми се иска да направим паралел с българската действителност, понеже българските писатели все се оплакваме, че няма пари и това-онова. Все поставяме нещата „абе, дайте ни парите, които заслужаваме, пък ще видите каква голяма литература ще създадем".

У Маркес виждаме обратното: една жестока цена - платена, за да може да додрапа до някакви върхове. Тоест, когато човек има нещо да каже, то напира неудържимо у него и ние не бива да се оневиняваме с „ама парите сега, вижте така и онака".

Ботев в прословутото си писмо казва за Левски, че дърво и камък се пукат от студ, а той пее и прочие. Това мнозина го знаем, но много удобно пропускаме, че в същото писмо Ботев казва и  „трябва да изнасям беседа, чакам някой да мине", защото гащите на гения са съдрани и го е срам да излезе от Ветрената воденица в Букурещ.

Значи и Ботев, когато има нещо да пише, го е писал, макар и със съдрани гащи на задника. А ние непрекъснато „загива българската литература, загива българската култура". Загива, защото позволяваме да загива. Ботев защо не е позволил да загинат неговите стихотворения и гениална публицистика? Маркес защо не е позволил да загине книгата и творчеството му? Защото е имал воля да твори. А ние хленчим като вдовица за... да не казвам какво.

Маркес и биографията му

Книгата е безкрайно интересна за всеки, който се интересува не само от Маркес, но и от много други неща - латиноамериканска литература, световна литература и политика, от Латинска Америка в политическо и стопанско отношение. Същевременно показва невероятния обхват на Маркес като човек - той поддържа контакти от най-долу с хора от простолюдието, до същевременно най-богатите и влиятелни хора в света.

Джералд Мартин е успял да постигне един много плътен образ на писателя. Маркес му казал „Какъвто ме изкараш, такъв съм". Тоест, нито авторът го е идеализирал, нито писателят е искал да бъде представен като някакъв човек с ангелски крила.

Трудно е да се пише биография на още жив човек, но виждате, че Маркес не го опровергава, което означава, че сме свидетели на една наистина похвално свършена работа.

Защо Маркес не се издава в България?

Причината са авторските права. Преди много години са злоупотребили с тях у нас.

Не съм аз човекът, който е казал на Маркес при срещите ни, но просто той и сам забелязва в един момент, че всеки българин, който среща, познава книгата му и му става ясно, че очевидно тази книга е издадена в много бройки в тази страна. И в барселонската агенция, която държи правата му, преглеждат данните и установяват, че има очевидно голямо несъответствие между продадените и платените екземпляри.

На времето Тодор Живков връчи на Маркес „Димитровската награда" при посещението си в Мексико, където писателят живееше и основно живее и досега. И след като сме го почели с такава чест, беше неудобно той да не дойде до България.

Една късна вечер ми се обадиха у нас в Люлин и ме поканиха на... среща с Маркес. Аз дори не знаех, че е дошъл. Но после четох, че като дошъл, още на летището попитал: „Къде е Румен?", а никой не се бил сетил да повика Румен. И започват да звънят. Вдигам телефона, питам: „Кой е?" и чувам отговор: „УБО!". И аз така се стреснах! А те любезни: „Другарят Маркес ви кани утре на закуска в резиденция Бояна! Ние ще дойдем да ви вземем". И аз как да откажа... на другаря Маркес.

Като отидох той изрично ме пита колко е тиражът на двутомника на „Народна култура", а аз му казах: „Не знам". И това беше истината. На мен никой не ми казва тия работи. Но ако сега идете в Народната библиотека и извадите копието, ще видите: преводач, редактор, тираж - еди колко си. Тогава тези неща се изписваха в книгите. И като види човек, че тиражът е еди колко си, а е сключен договор с една нула по-малко - всичко става ясно. Нещата не винаги можем да ги покриваме...

Комунизмът крадеше от авторски права

Имаше един голям уругвайски писател - Марио Бенедети. И аз му превеждах като дойде в България, защото се знаехме от преди. Отидохме в еди кое си издателство и те му казаха: „Ще ви платим за авторски права еди колко си".  Той много се изненада и после ми каза: „На мен сте ми плащали 100 лева за един мой разказ във ваш вестник. Сега ми давате пак толкова за цяла книга при еди какъв си тираж?!". После, понеже беше „наш човек", с леви убеждения, ми каза: „Ние сме другари, поне кажете „можем да ви платим толкова и толкова", а не ме лъжете, че много неудобно става така"...

„Сто години самота" се класира на голямото четене миналата година на 12-то място! А не е издавана вече 30 години! И очевидно се харесва доста на младите хора днес, защото нашето поколение не разбира и не се занимава толкова с есемеси и мобилни телефони, че да гласува и да я изкара толкова напред в класирането.

Не знам защо държавата не подеме инициатива да се изчистят най-после тези неща и да се уредят авторските права на Маркес, още повече, че става дума за издателство, което вече не съществува. Като не се уреждат нещата се наказват и поклонниците на Маркес, които просто не могат да четат произведенията му. Издателството го няма, то не съществува, а читателите никаква вина нямат за това, което е станало преди 30-40 години.

Имаше последно преди 2 години две такива петиции, с подобен текст. Но не получиха отговор - или Маркес не е отговорил, или секретарката му ги е спряла и не са стигнали до него.

Маркес промени... българската литература

Важното е, че Маркес ни беше полезен и помогна за осъзнаване на достойнствата на българската повествователност, основана на фолклора. Той просто застана в една редица с Хайтов и Радичков. Радичков не е повлиян от Маркес, но Хайтов, Димитър Вълев и Георги Алексиев - да.

Вълев си обособи един регион като Макондо, като на Фокнър митичните неща - нарече своя ямболски край Юга. А Алексиев и Марковски създадоха литературно Поломието. Георги Алексиев виждаше една голяма подкрепа в лицето на Маркес. Като му се мръщеха „абе какви са там тия бабини деветини, за които пишеш", той изтъкваше - гледайте какво правят хората навън.

Благодарение на Маркес в нас се вля една трета литературна сила. През 60-те, 70-те и 80-те години едната сила по идейно-политически съображения беше руско-съветската литература. Другата беше западноевропейската, включая американската.

Обаче западноевропейците заради рано настъпилата промишлена революция, рано се отдръпнаха от фолклора. Не може човек да работи 14 часа във фабриката и после да свири на народни свирки и да пее народни песни. Тези страни отдавна бяха скъсали с фолкора си и не можеха да ни покажат какво да правим ние тук с богатия наш фолклор. Отговорът на този въпрос дойде именно от Латинска Америка, която има много по-силен фолклор от нашия и показа, че той може да се впрегне в служба на една модерна повествователност.

Важно беше и това, че ето един Варгас Льоса от една страна, хваната за гушата от нарко истории като Перу, изведнъж става Нобелов носител. Гватемала е по площ колкото България и има двама нобелови лауреати. Щом това става там, защо да не може да го направим и ние? Беше прекрасен и нагледен, убедителен пример какво правят другите.

Има ли още пазар за латиноамериканска литература

Има, но не в същия обем като едно време. Винаги ще има пазар за стойностна литература и се надявам, че биографията на Маркес ще го потвърди като книга, която независимо от обема и цената, си заслужава и двете.

Защото едва ли някой друг някога ще успее да напише друга подобна книга за Маркес. Кой ще се хване да интервюира 300 души? Тези хора, които са били най-близо до Маркес - майка му и баща му, негови братя и сестри, вече не са между живите. Но всички тях авторът на биографията Джералд Мартин е имал щастието да ги пита на живо за нещата. Това е един невероятен шанс, блестящо използван от човек с циклопска нагласа като Джералд Мартин.