Седейки в офиса на един порутен хотел, на един смотан остров, в едно не толкова красиво море, се заслушах в една песен от т.нар. българска поп музика и ми се насълзиха очите. Без грам лицемерие или шовинизъм.
Избягах! Избягах от моята родина, преследвайки и аз не знам какво - успех, реализация. Shit! Аз избягах, но България не избяга от мен. И сега си живуркам по странен начин, изключила сивото си вещество, защото извън пределите на родината не ти трябва. Никой не те напряга, нещата се случват, ти си ходиш роботизиран на работа и туй то! Ама наистина!
Искам да разкажа какво е да си само момиче в т.нар. ЧУЖБИНА. Е, гадно е, с излизането от самолета, в който имаше повече българи, отколкото на мач Левски-ЦСКА, ме удари една гореща вълна по носа, заби се в белите ми дробове, и ако се замисля, още си е там.
И така, та значи аз съм на двадесет и пет години, с две висши образования, 3 чужди езика и не знам дали за някого е важно - много прочетени книги, неколкократно разбито сърце и една чудна усмивка.
Та слязох аз с цялата си прелест (и емоционален багаж) на въпросното летище, и се огледах. Вече споменах тежестта на въздуха, и видях малко плешиви палми, много мургави хора, досущ приличащи на нашите "алтернативни българи", както е модерно да се казва, и ми се дорева, ама истински.
Това ли е? В София си имам и роми и плешиви палми, тук-там даже и кон с каруца. Ама не, аз ще успея! Сам самичка! Преглътнах буцата в гърлото си, хванах си такси със съмнително изглеждащ шофьор и казах адреса на предварително намерената работа чрез агенция във България (между другото, доста скъпо удоволствие, тези хора са милионери, честно) и потеглих.
Мислено "благодарих и благослових" Бойко Борисов, барабар с всичките му министри и замковци, тези преди него и тези след него, които направиха така че да виждам семейството си по Skype, да търся късмет навънка и да плащам чужди данъци.
"Благодарих" и за перспективите, които ни завещаха всички, които изнасилваха прекрасната ми държава, докато хората, опитвайки се да свържат двата края, оскотяха до степен имбецил.
Както обясних на една приятелка от Унгария, не знам къде ни е проблемът, човек до човек сме прекрасни хора, заедно нещо не се случва.
Ама ние си го знаем, не сме добри в отборните спортове!
Така започна моята драма.
