След като се видя, че критиците на либертарианството в България не са прочели достатъчно по темата, Webcafe реши да ни предизвика с вносна статия. Да видим дали либертарианците наистина не можем да отговорим.
Предизвикателството, което Майкъл Линд отправя, е: "Защо няма либертариански държави? Ако либертарианците са прави в твърденията си, че разбират как най-добре да бъде организирано едно съвременно общество, защо се получава така, че нито една държава в света в първите години на XXI век не е организирана на база принципите им?"
Напълно съм съгласен с автора, че днес няма либертариански държави; напротив - дори и западните страни, които дължат просперитета си на времената, в които държавата не се е намесвала в икономиката, започват да прилагат все повече политики на интервенционистко "благоденствие". Но самият въпрос не е предизвикателството, което г-н Линд е очаквал да отправи. Както отбелязва Том Уудс: "90% от либертарианците дават отговор на този въпрос поне имплицитно."
Не е изненадващо, че не съществуват либертариански държави. За да се случи това трябва управляващите да се откажат да преразпределят ресурси, да въвеждат протекционистки ограничения и рестриктивни закони. С други думи - да сдадат властта си.
Урокът от Великата френска революция, гражданската война в Сирия и продължаващите вече седмици протести срещу тройната коалиция е, че те стават много инати, когато някой поиска такова нещо от тях. Тоест не можем да очакваме, че либертариански държави ще се появят, като белокрили политици с ореолчета слязат от небето и започнат да отменят законови рестрикции и икономически бариери - малко вероятно е политиците да гласуват срещу себе си и срещу привилегиите, които имат. Положението не се подобрява от факта, че управляващите по цял свят са и командващи силовите структури.
Политиците и бюрократите не просто се стремят да запазят вече придобитите власт и правомощия, а да ги увеличат. Според теорията на публичния избор, развита от икономистите Тълък и Бюкянън (Нобелов лауреат), бюрократите преследват не публични (или „общи") цели, а свои собствени. Целите на бюрократите могат дори да са в конфликт с тези на останалите. Както казва Мизес: "От гледна точка на бюрократите, всяка мярка, която увеличава държавния бюджет, е прогрес."1 Силовото намаляване на разполагаемия доход на индивидите няма как да е нещо добро за тях самите.
Политиците изземват средства под формата на каузи
Политиците знаят това и обличат причините за изземването на повече средства в каузи, които изглеждат общественополезни - например войната с наркотиците в САЩ (за която през 2010 г. са унищожавани по $500 всяка секунда, по данни на The Office of National Drug Control Policy) или заплахата от международен тероризъм. Щом това е така, защо хората не протестират срещу разширяващите се правомощия на бюрократите и намаляването на собствените им свободи? Отговорите са два:
1) всички искаме сигурност - когато убедиш мнозинството, че нещо пряко го застрашава (терористите, дрогата и т.н.), много по-лесно ще е да го заблудиш, че трябва да изземваш повече от неговите средства и да отнемаш свободата му. Този трик е стар - още Джон Кенет Гълбрайт в "Анатомия на властта" обяснява как американската армия използвала СССР като оправдание за астрономическите си разходи. Но изключително успешен.
Примерите са много - от стотиците камери в Лондон до нарастващите правомощия на силовите структури в Русия и САЩ след терористичните актове. Анализът на Уилям Блос показва, че: "... увеличаващото се полицейско наблюдение е намалило индивидуалната защита на частната собственост и е повлияло на различни аспекти на частния живот."2
2) сумата, която се изземва от всеки индивид, е малка - както казва Том Уудс: "Индивидуалната цена за тези, които плащат за привилегиите, е толкова незначителна, че широката публика няма интерес да се обедини срещу тях. Допълнителни 25 цента за галон портокалов сок не е достатъчно, за да се съпротивляваш срещу него. Но допълнителна печалба от $100 милиона на година определено си струва лобирането." Сумата не просто е малка, но и при преките данъци тя не се изземва директно.
Данъкоплатците не ходят до бюрата на НАП, за да платят подоходния си данък. Тъй като не се наблюдава т.нар. pain of paying3, мотивът за съпротива допълнително се намалява. Затова голяма група от хора са не просто склонни доброволно да дават на държавата в името на първото условие, но и приветстват идеи като прогресивното подоходно облагане. Което идеално обслужва желанията на политиците да преразпределят повече.
Според френският икономист Фредерик Бастиа "държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали." Политиците не са единствените, които защитават държавата на благоденствието. Различни социални групи, облагодетелствани от държавните политики, също няма как да са съгласни с либертарианските възгледи. Няма как да обясниш на земеделците в Родопите, че субсидиите за тютюн са вредни или на офицерите, че 20 заплати накуп при пенсионирането им определено не е най-оптималният начин да се разходват тези средства.
Алтернативната цена
Дори и хора, които не са пряко облагодетелствани от тези преференции, са склонни да ги защитават. "Ако нямаше държава, която да дава пари, какъв щеше да е поминъкът на хората в Родопите?" На първо място, чрез държавното подпомагане се създават условия за производството на стока от която малко хора имат нужда - в противен случай пазарната й цена щеше да е достатъчно висока, за да привлече повече хора в производството.
Защитниците на политическите преференции никога не отчитат алтернативната цена. Държавните харчове, както всички други покупки, имат две страни - видима и невидима. Видимата част на субсидиите за тютюнопроизводителите е "поминъкът". Невидимата - изземването на поминъка от други части на обществото, което плаща данъците за социалната политика на управляващите. Или: за да се произвежда тютюн в Родопите, не се произвежда памук край Раднево. Държавните "помощи" създават безработица, която обаче няма как да бъде забелязана. Затова е трудно обществото да бъде убедено в съществуването й.
Държавните помощи са следствие от властта на администрацията да определя "правилата на играта"; власт, заради която управляващите са ухажвани от лобистки групи за извличане на ползи. Те обикновено се проявяват под формата на субсидии за дадено производство, търговски бариери или данъци. Ползи от тях извличат само заинтересованите групи, но те вредят на цялото общество и изкривяват икономиката.
Ако трябва да се върнем на цитата на Том Уудс, $100 милиона си струват лобирането. Ако се въведе мито за внос на домати, за да се защити "родния производител", това ще намали чуждата стока, но ще направи всички ни по-бедни, защото ще трябва да плащаме за по-скъпите домати.
Ако се въведе акциз на тютюневите изделия, това ще е добре за родните производители, които предлагат по-евтини марки, но ще намали продажбите на вносните цигари. Лобистки натиск се наблюдава дори и в момента в България - синдикатите опитват да извоюват от чиновниците гарантиран размер поръчки, като заплашват с обща миньорска стачка.
Обединението "Произведено в България" до неотдавна се бореше за търговски рестрикции на вноса. Земеделското лоби иска субсидии. Социални групи опитват да използват властта на бюрократите за да получат преференции за себе си (като забраната за тютюнопушенето). Но всяка една от тези мерки директно ще навреди на всички нас.
Ще купуваме по-скъпи тениски, ще плащаме по-скъп ток от ТЕЦ-овете, ще потребяваме само родни домати, вместо ние самите да разполагаме с парите, изхарчени от държавата за субсидии и ще бъдем по-малко свободни да разполагаме със здравето си както намерим за добре.
Крони икономиката
Но освен чрез директната вреда, лобизмът има и индиректна. В книгата си "Rent-seeking" Гордън Тълък описва и индиректния. При него се унищожават средства от лобистите за "ухажването" на управляващите. Конкуренцията между различните групи да извлекат ползи от администрацията допълнително изкривява икономиката и намалява благосъстоянието - тези ресурси биха могли да се използват по-продуктивно за производството на стоки и услуги, отколкото когато са въвлечени в "производството" на политическо статукво.
Крони икономиката (crony economy) също се среща само при силна държава и не съществува на свободния пазар. При нея се облагодетелстват хора, свързани с управляващите, а не най-добрите и най-квалифицираните. "Кронизъм" е икономическото название за "шуробаджанащина".
Това е толкова често срещано явление у нас и едва ли са необходими много обяснения защо от този страничен ефект на властта страдаме всички. Законодателната сила на държавата е единственият начин за създаване на непоклатими монополи, често в следствие на лобиране, кронизъм или и двете.
Примери за такива структури в България са БДЖ, НЕК, НЗОК. До неотдавна пощите също бяха законово защитени от конкуренция и всички знаем колко некачествена услуга предоставяха. БДЖ продължават да съществуват извън нашата действителност и да предлагат на пътниците си бавни, мръсни и разпадащи се влакове, именно защото компанията е защитена от конкуренция и защото някой друг (ние) плащаме сметките й.
След като показах част от вредите на силната "социална" държава на благоденствието, нека видим какви други пропуски има г-н Линд. "Ако либертарианците са прави в твърденията си, че разбират как най-добре да бъде организирано едно съвременно общество ..." Това е формулировка, която напълно пропуска същината на либертарианството.
Не сме социални инженери
Либертарианците не сме социални инженери. Никога либертарианец не би казал нещо като "аз разбирам как по най-добър начин да се изгради обществото." Такива твърдения са присъщи за тоталитаристите и социалните дарвинисти. Именно те, а не либертарианците, се впускат в проектиране на "най-доброто общество".
Резултатите от действията на лидери, самообявили се за всезнаещи, са ни добре известни: икономически крах и осакатяване на обществото (нацистка Германия, автаркизма на фашистка Италия, СССР).
Либертарианците защитаваме идеята за самопроектиращото се общество - всеки индивид печели или губи положението си в обществото чрез своите собствени способности (или чрез наследство) и винаги може да преуспее или да пропадне, като няма бариери пред социалната мобилност или предварително установени от плановик социални слоеве.
Публикуваният от Webcafe автор твърди, че, тъй като либертарианството не е изпробвано, аргументите за него са нестоятелни. "Ако социализмът е дискредитиран от провала на комунистическите режими в реалността, защо либертарианството не е дискредитирано от пълната липса на каквито и да е либертариански режими в реалността? Комунизмът опита и се провали."
Но това всъщност е още една точка в подкрепа на либертарианството, а не срещу него - след като антиподът му не води до резултати, защо да не пробваме нещо различно, което и без това не се е случвало в развито общество?
Доводът му, че държави като САЩ, Канада и Япония са постигнали висок стандарт на живот без да са либертариански, е едностранчив. Западна Европа и САЩ дължат високото си развитие не на държавната намеса и на програмите за „социална защита", а на предприемачеството на индивидите. Дори Линд би признал, че предприемачество няма как да се случи в тоталитарна държава; т.е. напредъкът на тези страни е плод на свободата на индивидите да се развиват.
От това развитие се облагодетелстват силните социални държави - повече индустрия означава повече данъци, които да финансират чиновническите апарати, устремени към превръщането на света в по-добро място за живеене чрез рестрикции, създаване на монополи и субсидиране.
Държавата не харчи по-ефективно от нас
Да се защити тезата, че държавата трябва да преразпределя парите на данъкоплатците, означава да се приеме, че тя харчи по-ефективно от индивидите. Но всички доказателства сочат, че бюрократите и политиците разходват чуждите средства неефективно - за свои облаги и за облагодетелстване на свързани с тях хора (крони икономика). Линд пропуска и реалната, и алтернативната цена на компонента G в БВП - колко инвестиции не са били направени в частния сектор и колко стоки и услуги не са били произведени заради чиновническите интервенции.
Нямаме доказателство, че увеличаване на G води до увеличаване на реалното благосъстояние на нацията. Напротив - по време на Голямата депресия, въпреки огромния ръст на правителствените покупки в САЩ, потреблението на домакинствата и инвестициите се срива тотално, въпреки номиналния ръст на БВП.
Статията на Линд завършва доста фаталистично: "Според CIA World Factbook, САЩ харчат повече за образование от Мавриций - 5.4% от БВП през 2009, в сравнение със само 3.7% в Мавриций през 2010 г. Срещу тези допълнителни разходи, които са в основната си част публични, САЩ могат да се похвалят с ниво на грамотност от 99 процента, в сравнение със само 88.5% в икономически по-свободния Мавриций.
Детска смъртност? В икономически по-свободния Мавриций има средно около 11 смъртни случаи на 1000 родени бебета - в сравнение с 5.9 в недотам свободните икономически САЩ. Смъртността сред родилките в Мавриций е 60 на 100 000 раждания, в сравнение с 21 в САЩ. Икономическата свобода изглежда идва с цената на загубата на човешки животи."
Високата детска смъртност в никой случай не е следствие от по-високата свобода в държавата. Как Линд ще обясни, че в абсолютистка Франция всяка втора майка е умирала по време на раждане4 и е съществувала висока детска смъртност5, без хората да са били свободни? Както и нивото на грамотност, детската смъртност е обвързана с високия жизнен стандарт.
Графика 1: Детска смъртност в света
Източник: The Population Reference Bureau.
Свободата е предпоставка за постигане на благоденствие, а не негов източник. Високата детска смъртност се дължи на жизнения стандарт, който е по-висок в САЩ, отколкото в Мавриций.
Високото ниво на грамотност също е свързано с високия жизнен стандарт. Това ясно може да се види от следната графика:
Графика 2: Грамотност в Англия от 1580 до 1920 г.
Източник: "Exceptionalism and Industrialization: Britain and its European Rivals", Грегъри Кларк.
В края на XVI в. едва 30% от мъжете и около 8% от жените (към 1640 г.) са били грамотни. Индустриалната революция повишава значително качеството на живот. Към нейното начало, разликата в нивата на грамотност между двата пола в Англия е огромна - повече от 30%. През средата на XIX в., когато тя приключва, тази разлика е едва няколко процента. Но ефектите от повишения стандарт на живот не свършват с края й. В периода от 1860 до първата половина на XX в. тази разлика изчезва и близо 100% от населението е грамотно.
Линд е прав, че не съществуват либертариански държави, но изводът му, че тази „имагинерна утопия" няма да проработи е напълно грешен. Със сигурност разсъжденията му ще пожънат успех сред разсъждаващите едностранчиво и достигащи до грешни заключения етатисти. Но това е поредната статия, която се опитва, по твърде елементарен начин, да злепостави либертарианството. Изглежда, то може да бъде „компроментирано" само с грешни съждения, непознаване на историята или неправилното й тълкуване.
1 "Бюрокрацията", Лудвиг фон Мизес, стр. 48.
2 "Escalating US Police Surveillance After 9/11: An Examination of Causes and Effects", Уилям Блос, 2007.
3 The pain of paying е ефект, при който хората се чувстват по-зле, когато реално виждат как парите им намаляват и усещат раздялата с тях - например при плащане в кеш, а не чрез кредитна карта.
вж.: "The Pain of Paying", Дан Ариели
4 "Pregnant Fictions: Childbirth and the Fairy Tale in Early-Modern France", Холи Тъкър, 2003 г.
5 "Women in Preindustrial Society of Europe", Грегъри Кларк
