Едновремешните трепети в кандидат-студентската кампания не са това, което бяха - днес всеки може да се дореди до някакво място на студентската скамейка.
За пръв път от години във висшето образование има добра новина и тя не е, че на картата се е пръкнал нов университет. Данните за свръхприема на студенти във висшите училища показват първи признаци на дисциплина - и броят на нарушителите намалява, и броят на приетите над позволеното. За съжаление обаче тази количествена крачка назад не означава непременно качествена стъпка напред, както би било редно. Защото дисциплината в случая не произтича от стремеж за по-качествено обучение или гузна съвест, а е резултат от външни на системата фактори.
В последните няколко години демографският срив се усеща най-осезаемо във висшите училища, тъй като на ред да застанат на "стената на плача" дойдоха випуските от годините с най-ниска раждаемост. От друга страна, ежегодното увеличение на приема очевидно достигна тавана си - в момента не просто всеки с тройка на матурата може да стане студент. Студент може да стане дори двойкаджия без диплома, ако в рамките на годината положи успешно матурите си.
Обективно - колко още може да падне един университет, за да запълни обявените си места?
Ако приемем, че в този стихиен растеж настава ледена епоха, то колко може да ни радва да си останем на сегашното статукво?
Една от особеностите на родния образователен пазар е, че качеството на обучение е твърде относителна величина, а традицията на рейтингите е твърде млада. Друга особеност е, че у нас висшите училища предлагат два типа услуга - качествено обучение или купуване на диплома срещу манкиране на дейност в продължение на съответния брой години.
В последните десетина години развитието на немалка част от вузовете пое във втората посока. Разбира се, никой не е вкаран насила в аудиториите - щом има търсене, нека има и съответното предлагане. В случая с образованието обаче не небето е пределът, а капацитетът на съответния университет - едно от малкото налични количествени показатели във висшето образование у нас. Капацитетът не е имагинерна стойност - той определя колко студенти може да поеме едно висше училище в зависимост от материалната си база и наличния брой преподаватели.
Ако си представите, че в една стая има физическо пространство за един професор и 100 студенти, то преди 5 години имаше вузове, които в същата стая вкарваха един преподавател и 1700 студенти.
Очевидно е, че качеството на обучение в тази стая драматично пада. И вече можем да говорим за
обикновена покупко-продажба на дипломи, а не за образование.
Нищо чудно, че после работодателите се оплакват, че получават некадърни кадри, които тепърва трябва да обучават в А и Б на съответната специалност от дипломата.
Разбира се, ако проблемът беше просто въпрос на материална база, той нямаше да е толкова остър и с такива гигантски последици. По-сериозният проблем е, че професорите също са дефицитни - повечето от тях след тези лекции трябва да продължат "просветителската си мисия" с маратонски обиколки на други студенти и други университети.
Лекотата, с която се предлагат дипломи, мултиплицира проблема с "летящите" професори. Но вместо да ограничи явлението, за да върне фокуса върху качеството, законодателят е благословил академичното номадство със закон и така всеки професор може да се води съвсем легално на две работни места и да се брои за акредитацията на две висши училища.
Така колкото повече се увеличават студентите, толкова повече намаляват преподавателите. И се увеличават стахановците, които работят на повече от едно място - с 30% само за една година. В първото училище един такъв усърден професор се води на 8-часов работен ден, а в другото - на 4 часа. Коментарът доколко този хабилитиран преподавател е ефективен на второто си работно място, особено ако то е в друг град, е излишен.
Очевидно той е твърде дребнав за широко скроения манталитет на народните избраници. Това обаче води до абсурдната статистика, според която през първия семестър на учебната 2010/2011 г. 42 професори по право (от общо 91 хабилитирани за страната) работят средно на 2.5 трудови договори и крепят акредитацията на юридическите факултети в страната. Интересно какво качество предлага висше училище, в което на договор са 47 лектори, но за 25 от тях това е второто работно място. И колко качествено е обучението в същия този колеж, ако в него вместо 100 студенти се обучават 140?
Въпросът е какво ще се случи с подобни професори и подобни студенти? Едва ли нещо съществено по-добро. Опитите на малкото на брой университети, които играят "честната игра", няма да са достатъчни, за да се гарантира, че срещу цената на висшето образование стои качествено обучение.
Докато пазарът не изхвърли частните печатници на дипломи, а държавата не посегне на излишните държавни университети, най-добрите на всеки випуск ще продължат да бягат в чужбина, а България ще си стои в гетото на висшето образование - с много "висшисти" и малко специалисти.
