Александър Симов е журналист от в. „Дума", който подписа декларация за кандидатурата на Достена Лаверн за европейски депутат заедно с още 30 леви интелектуалци. Нейната книга "Експертите на прехода, българските think-tanks на прехода и глобалните мрежи за влияние" е алтернативен поглед към случилото се в последните 23 години в България и предизвика разнопосочни реакции.
Поискахме мнението на Александър Симов по темата. Отворени сме за други мнения.
В България свикнахме да водим политически спорове като сапунена опера - предимно на личностна основа, с завишена истерия в гласа и моралистично треперещи размахани пръсти. Това не е точно политика, а по-скоро трагикомедия. Докато Достена Лаверн е истински политик.
Тя поведе своята битка, но реши да се прицели в основите на идеологията, която не приема, а не в нейните повърхностни измерения. В този смисъл тя е като ядрен реактор - може и да не го забелязват как работи, но в крайна сметка всяка вечер в домовете има електричество. Същото се отнася и за Достена Лаверн - нейните идеи дадоха сили и глас на част от едно ново и младо поколение да преоткрие себе си като ляво, но без непременно да се припознава в БСП.
Книгата на Лаверн "Експертите на прехода" свърши това, което левицата не успя да направи цели 20 години - да се пребори с неформалните мрежи за влияние, които са се прикрили в гражданския сектор, но действат като идеологически фабрики за промиване на съзнанието. Героите от книгата на Лаверн узурпираха гражданския сектор и с тази маска нахлуха в медиите, а сега вече са като пиявици, от които няма отърване.
Всеки път, когато някой каже нещо за по-висока минимална работна заплата, излиза икономист от ИПИ, който с пяна на устата почва да заплашва с наближаващ болшевизъм. Всеки път, когато някой каже, че трябва да се криминализира неплащането на заплати, излиза някой от "Индъстри уоч" и получава театрален инфаркт от ужас пред медиите. Достена Лаверн освети леговището на вампирите и заради това беше тази гневна, невъздържана, гадна реакция срещу нея. Книгата й изобщо не е едностранчива.
Тя изследва изключително детайлно своите герои, проблемът е, че тя ги вади от мрака и описва истинските им биографии. Именно от Лаверн започна процесът на разобличаване на мрежите на десницата и осветяването на техните номенклатурно-родови корени, тяхното псевдознание, тяхната нарцистична природа, насочена към усвояването на кинти.
В този смисъл това, че я намразиха и обвиниха в едностранчивост е най-добрият показател за това, че ги е ритнала в слабините - и то много силно.
Ако Достена Лаверн влезе в листите на БСП, това ще е ясен знак и за трансформация в самата партия - тоест, че тя почва да гледа към хората вляво от себе си, тези, които са отвратени от самата идеята за този зверски капитализъм, който ни пробутват като непроменяем и вечен.
България отчаяно се нуждае от хора, които са в състояние да водят дебати по големите теми на Европа, а да не газят в блатото на конюнктурните интереси на своята политическа формация.
Лаверн е ляв човек, но не е партиен, което й дава свободата да изразява мисълта си както иска и да не бъде подчинена на партийни догми. В крайна сметка именно това е новото ляво, към което цяла Европа се стреми - един солидарен континент, който не убива национални икономики в името на интереса на няколко банки.
Тук ще си позволя да кажа нещо идеологическо. АБВ, както и други формации търсят електорат там, където такъв няма. Пространството ляво-център е опоскано откъм избиратели, а и вече не са останали кой знае колко много.
Достена Лаверн е в състояние да мобилизира електорат, до който БСП в този си вид не би могла да стигне. Свободна електорална ниша има вляво от БСП - там, където са хората, които преоценяват досегашния икономически модел, които виждат, че пазарната икономика не е универсален отговор на всички проблеми, които с възмущение отхвърлят посегателствата срещу обществените блага, диктатурата на клишето, че приватизацията е отговор на всички проблем, а концесиите манна небесна.
България е продукт на десните експерименти и отчаяно се нуждае от промяна. Достена Лаверн стана глас на тези разгневени хора, защото описа подмолните механизми, по които десните клишета като "жълти павета" се стоварват върху съзнанията на хората. В този смисъл - чрез нея не само левият, но и радикално левия електорат, който сега няма за кого да гласува, може да получи глас.
Абе кво е това Достена Лаверн - яде ли се, пие ли се?
Ау, че гнусна работа. Мама кълве от десницата на видни боклуци, а малкото пишлеме кълне неудобните. И, леле, кои се подписали само - Писарев, Волгин и прочие парцали. Ех, каква политическа безидейност кипи...
Бях любопитен и прегледах книгата (може да се смъкне безплатно на PDF). Мисля, че си заслужава да бъде прочетена от всеки, който се интересува от различните философски (не политикантски, а именно философски) гледни точки към обществените процеси в глобален мащаб. Въпреки че изходните ми позиции съществено се разминават с тези на авторката, лично аз със сигурност ще я прочета по-внимателно при първа възможност. Основното, което мога да кажа още сега обаче, е че заглавието на статията е абсолютно неадекватно. Достена Лаверн и книгата й нямат място в „домашния“ ни политически дебат. Първата ми мисъл беше дали „АЕЦ-ът на левицата“ не е нещо като „тежката артилерия на ГЕРБ“. Не е. Нивото е различно. Но проблемът е другаде. На първо място, това, което в България се разбира като „левица“ – сиреч условно лявото пространство на политическия спектър, монополизирано от идейно шизофренния субект БСП – е нещо съвсем различно от понятието „левица“ в обществата с развита демокрация. Лаверн би могла да се смята за говорител на реалната глобална идейна левица, но не и на българската бутафорна такава. Дори ако приемем, че „левица“ са обикновените хора, които политическата вакханалия е докарала до границата на икономически и социален фалит, книгата (и изобщо мисленето) на Достена Лаверн има толкова общо с тях, колкото идеята за комунистическото общество е имала с населението на полуфеодална Русия в началото на XX век. Някой ще каже – ама нали книгата е писана за събитията в България. Така е. С хаоса на своя полудирижиран-полуинстинктивен преход към демокрация и пазарна икономика България е изключително любопитен обект за изследване от социалните науки. Ненадейно започналият преход ни постави в положението на перманентни оставачи, които непременно трябва да „наваксат“ в области, в които нормалното, стабилно еволюционно развитие отнема дълго време. Бяхме поставени пред реплика на соц повелята от 60-те „Това, което капитализмът е постигнал за векове, ние ще го постигнем за десетилетия“ (цитирам по памет) – само че тоя път трябваше да „постигаме“ капитализма. В резултат на този fast forward режим много от процесите, протичащи постепенно и недоловимо в традиционно развиващите се общества, тук приеха уродливи форми и излязоха на повърхността – а много от тези, които имунитетът на едно здраво общество би ограничил. тук се развихриха безконтролно. Лаверн успешно използва предимствата си (като българка, за нея не само няма езикова бариера, а и добре познава спецификата на българската среда и манталитет), за да изследва този социален експеримент. И намира в него потвърждение на тезите, които си е заложила предварително. Дотук – нищо нередно; едва ли има учен, който би устоял на такова изкушение, и това си е в реда на нещата. Само едно не ми е ясно: дали пренебрегването от страна на Лаверн на неприятната специфика на българската „левица“ се дължи на наивитета на учения-теоретик, фокусиращ се върху общото за сметка на частното (т.е. отказващ се да гледа дърветата в стремежа си да обхване гората), или има някакви користни цели. Или просто авторката е от онези парникови цветя на лявата идеологическа мисъл, които са раснали като Алиса в страната на левите идеи, без никога да са били де факто „ляв електорат“. Надявам се подробният прочит на книгата да ми даде отговор на този въпрос. Както и да е, Лаверн може определено да има аудитория сред научните среди. Би могла да има такава и като евродепутат – при което вярвам, че би била основен участник в разискванията по концептуални (не толкова по практически) въпроси. В никакъв случай обаче БСП не може да си закача Достена Лаверн като брошка на ревера и да се хвали с нея. Въпреки че, с тодорживковското си използвачество, явно това се канят да направят. То би било толкова смешно, колкото ако Съюзът на българските художници започне да се хвали с Кристо. ________ P.S. Любопитно ми е, ако Лаверн бъде избрана за евродепутат в листата на БСП (което е много вероятно), след колко време ще започне да се дистанцира от предложилата я политическа сила. Според мен е неизбежно, въпросът е колко бързо ще се случи.
Забравих да прокоментирам самото мнение, представено в публикацията. Начинът, по който е изказано – пропито с пропагандни клишета, wishful thinking и тъй характерното за българската „левица“ театрално негодувание срещу „неправдите“ – ясно показва в какъв стил ще бъде използвано името на Лаверн. Тя сигурно вече е вписана сред „опорните точки“, а ПР-ите на БСП са доволни от странно звучащото име, което лесно прави впечатление. Тезите в книгата обаче ще се опростяват и изкривяват така, че да бъдат напъхани в прокрустовото ложе на манипулативната реторика на партията – естествено, с оправданието, че така стават „разбираеми за редовите членове и симпатизанти“. Дебат по същество не очаквам да се състои, дори и само вътрешнопартиен: стремежът към глобален поглед върху процесите в обществото не е нещо, което партия като БСП би тръгнала да възпитава сред кадрите и поддръжниците си. Още по-невъзможно пък е ръководната прослойка в партията да признае, че някой самостоятелно работещ, и то в западна среда, може да мисли с много по-широк хоризонт от самите тях, по същите тези идеи, за чиито защитници се представят те. Да не говорим за ревността на близките до БСП т.нар. леви интелектуалци. А ако самата Достена Лаверн разчита на популяризиране на труда й от родните й (условно казано) идейни съратници, най-многото, което ще получи, е публичност чрез мегафони от типа на Александър Симов. И положително ще си припомни поговорката „Кажи ми какви са приятелите ти, за да ти кажа какъв си“. И то със съжаление.