Вчера ми се обади едно момиче. Знам ли дали беше момиче?
Сега ще ви кажа: Нашето време се казва Несигурност.
Всяко време е било несигурност, но всяка несигурност е била различна. Ако в пети век несигурността е била в това - дали няма след час и половина да се заразиш с бубонна чума и да умреш, то сега несигурността е дали ти се обажда момиче или извънземен.
Защото всички сме в глобална мрежа, всички сме като мравки в мравуняк, знаете - социалните насекоми са в непрекъсната влудяваща връзка; и всеки се обажда на всеки, Ню Йорк говори с Пекин, Враца говори с Бургас, Москва говори с Младост-Полигона...
Старци набират с треперещи пръсти номерата на внуци, млади жени се обаждат на възрастни мъже и ги ухажват, възрастни мъже се обаждат на възрастни мъже с предложения за любов, деца заплашват президенти с бомби от хартия, пълни с темперна боя, брокери на лилави химикалки се обаждат на мъртви клиенти, за да им предложат новата си стока...
Дори кучетата имат джиесеми, по които се обаждат на бълхите си да ги предупредят, че ако не престанат с това хапане ще влезе в съображение Фронтлайн комбо.
Всичко гърми, трещи, шумоли, хъхри, фъфли и бърбори - шумно, гръмко, нахално, отсечено, провлачено, весело, тихо и ужасяващо. В глобалната мрежа от връзки и връзчици - всеки говори с всеки и иска нещо, и нещо мрънка, и споделя, и иска, иска, иска, и мобилните оператори и разните други осигурители на комуникации тъпчат парите си в чували и печелят, печелят, печелят...
...но от тая печалба няма никаква полза, защото от тия пари никой не взима достатъчно, за да е щастлив...и Бил Гейтс яде скапани хамбургери с хидрогенирани мазнини и той се блъска в претъпкани градове, и той гледа телевизия за олигофрени.
И никой не взима от тия пари достатъчно, за да е щастлив. А и с пари не можеш да си купиш вече спокойствие и тиха радост. Пак някъде там, в спокойствието ти - ще те намерят по джиесема и ще ти кажат: Какво става? Нещо май спокойствие? Нема спокойствие...Обаждаме ви се с една малка анкета. Какъв вид смърт бихте си поръчали по телефона, ако се предлагаше такава услуга?
И така нататък. Това беше малко приложна философия на Съвремието.
Та - обади ми се някакво неведомо същество с глас на момиче. На млада дама, работеща в медия. Каза „ Аз съм от телевизия еди-коя-си и искам да ви попитам: Дали бихте..."
И младата дама ми разказа.
Имало една учителка по физическо, която била израснала в дом за деца без родители, имала много тежко детство, била преживяла страшни и тежки преживелици. И сега тя искала да й се намери писател.
Който да напише нейната история. И от това да се получи книга. И с печалбите от тази книга да се помогне на дете, което има също затруднения. Но има талант в спорта. Да му се помогне да се развива.
Чудесно - казах аз.
Но...
И казах на момичето - журналистка: Мога ли и аз да ви кажа няколко думи? Няколко думи, които казвам в такива случаи и смятам за много важни!
И много държа да бъдат чути, и ако може - възприети. И ако може - разпространени. И ако може - да намерят малко място в съзнанието на хората. Заради които ги казвам. Може ли?
И момичето каза: Може.
И аз казах: Вижте, любезна госпожице. Значи...Това, че искате да помогнете на тази жена е чудесно. И нейното намерение е чудесно. Но...Тук има нещо много важно. Една много важна и основна недомислица. Една твърде грешна представа. Която аз страшно искам да разруша. Чуйте ме сега!
Една книга, една сериозна книга (а аз съм ужасяващо силно убеден, че несериозни - в смисъл - тъпи и посредствени - книги въобще не бива да се пишат!)...та една сериозна книга се пише...
И аз повиших тон, за да се усети сериозността ми. Бях сериозен като инфаркт: Една сериозна истинска книга се пише за една година!
Една го-ди-на!
И продължих: И в това време не се прави нищо друго. Човекът, който прави това, не бива - ако иска да направи книгата добра - да се занимава с други неща! Не работи като адвокат или стругар, не продава картофи, не прави бизнес с алкохол с Венецуела! Разбирате ли? Прави само това! Пише!
Защото писаните между другото книги са именно това, което прави културата ни да изглежда Направена-между-другото и оценена като нещо Направено-между-другото!
Книга, добра книга, не се прави ей така - за ден, два, месец или два! Не, мило момиче! Не!
И това, че ти, мило момиче (бях преминал най-безцеремонно на „ти" и не се притеснявах от това, защото когато говориш важни неща, етикетът е само фалшиво лайно) и това, че ти въобще не разбираш това...Е ПРОБЛЕМ! Ужасен проблем!
Това, че едно съвременно българско момиче...една млада жена, занимаваща се със Словото, една журналистка...смята, че написването на роман е нещо, което може да се направи ей така- между другото - е много голям Проблем!
Ама - каза наперено и дори сърдито момичето - аз не казвам това! Аз не смятам, че да се напише роман е нещо между другото!
Е, добре - започнах да се ядосвам аз. Значи ти, мила, смяташ, че има човек, който е готов да зареже за една година всичко друго, с което се занимава, за да напише книга, която да отиде да помогне...
И тук се поспрях.
Изпитвах такова безсилие, че просто се задушавах. Ми да - момичето ми предлагаше по най-наивен и детски, невинен и ужасяващ за мен начин - да стана герой и мъченик. Една година да погладувам за добро.
Чуй, мило дете...- продължих аз, преглъщайки от мъка, измъчен и с биещо в гърлото сърце - Чуй сега! Как си представяш тая работа?! Примерно аз се съгласявам. И пиша една година тая книга. А в това време кой ме издържа? Кой храни мен и семейството ми?
Ти някак си живееш, мое дете, с представата, че писателите са просто ...ей така - идиоти, странни и откачени - които много обичат да пишат разни неща?!
За пауните - мислиш ти - е характерно, че само перят опашки; а за писателите - че непрекъснато нещо си дращят. Нали така? Пишат си, за да си доставят неразбираемо за другите удоволствие. Или не! Просто това е част от оперението им. Пишат, както другите ядат пици. Част от ролята? От характера? Така, нали?
А писателите, най-вероятно мислиш ти (или въобще не мислиш) - ги храни държавата или някаква неведома майка Природа, хранителка на писателите? Те ей така си пишат, без проблеми, само чакат нещо да падне за писане - и те като невиждали - хвърлят се и пишат?
Като гълъби на площад. Чакат малки момичета да им наръсят теми - та те да се втурнат да кълват. Тоест, извини ме, да пишат?! Такава представа цари в твоята глава, нали мила?
Сигурно.
Но тя е грешна представа, мило дете! - въздъхнах аз и продължих: Чуй ме! Писателите работят като миньори в уранова мина.
Смъртоносно. Имам предвид - сериозните писатели. Те работят така, че не издържат дълго. Разбираш ли? И странно - те - подобно на другите хора - го правят, за да си изкарат прехраната. Или поне така би трябвало де бъде. Вярно - има и писатели-паразити, храненици на жените си или на някакви скапани държавни хранилки. Но Истинските писатели не са така! Те си изкарват прехраната честно. С труда си!
Аз, мило дете, 90% от времето си се занимавам с благотворителност! Да, да, да.
Деветдесет процента от своето време! А в останалите десет се занимавам с това да изкарам своята скромна прехрана.
И аз изброих на момичето - ядосан и без капка фалшива скромност - пет шест от благотворителните дейности, с които се занимавам. И като изброих - ме обхвана срам. Та нали добрият човек не говори за добрините, които върши?
Господи...- безизходица!
Но аз си давах сметка: Ако просто откажех на момичето да направя това Добро Дело - то вътре в душата си щеше да ме обяви за безсърдечен мръсник, за поредния гаден егоист, който не иска да помогне!
И затова аз исках да му обясня всичко това.
Но то просто сопнато ми каза: Ама ако не щете - защо ме занимавате?! Да разбирам ли, че отказвате?
И в гласа му имаше едни такива ултимативни нотки, че аз изтръпнах. Това беше това, от което се страхувах. Значи нещата стояха така: Или се съгласявах да работя една година, в която да нямам ни стотинка, защото трябва да зарежа другите си работи...
...или влизах в категорията на егоистичните мръсници.
Гърлото ми се сви. И казах през свитото си гърло на момичето:
Мило момиче...Та нали ако българите (и хората въобще) не ценят труда на писателите...
...ако не ценят никак труда на хората на духа...
Ако не ценят културата и нейните създатели...
И смятат, че тези създатели могат да правят нещата просто ей така - когато някой реши да ги накара, по свое усмотрение...
Та нали тогава всичко това - романите, писането, културата, изкуствата, Словото...
Ще девалвират, ще се обезценят, ще станат играчка, дъвка, която се ползва между другото...
И тогава, един ден, ние ще ходим по булеварди наречени на мутри и фолк певци, а не на писатели и поети!
И разбирах, че не съм съвсем прав. И в същото време съм съвсем прав.
Някой изискваше от мене такова благородство: да жертвам една година от живота си. За човек, когото не познавам. И го искаше ей така - между другото. И си казвах: Та нима не може всеки да поиска по една година от живота ми?
А после се сетих: та нима не го правят стотици хора? Журналисти, активисти, организатори и дейци, занимаващи се с разни каузи (от които всъщност изкарват парите си). Които искат от мен да направя куп неща - воден само от благородство - без пари, просто за добро.
Те искат, без да мислят как аз ще живея живота си след това. Искат да направят добро, без самите те да правят нищо. Очаквайки аз да направя всичко. А те да се почувстват, задето са изискали от мен да направя това добро дело - като добродетелни. И да получат заплатите си за свършената работа. Хм.
Но ако им откажа - да бъда приет за лош.
Сложно. И гадно.
Помислих си така: Писатели, които са длъжни да бъдат благородни. Просто защото са се прецакали да станат писатели.
Попитах момичето: Ама...мила, защо не напишеш ти тая книга?
А тя вече съвсем сопнато каза: Ама аз не съм писател!
Аз продължих: Защо ти не дадеш една година от своя живот? Нали е за добро?
Ама аз не съм писател! Ако бях писател, щях да го направя. Ама не съм писател. Мислех ви за добър човек. - тросна се момичето и ми затвори телефона.
Аз останах с отворена уста. Изпълнен с безсилие. Помислих си: Ако всеки ден някой ми се обажда с предложение да работя цял живот за измислената от него кауза - аз колко живота трябва да имам? И дали всеки би се съгласил да даде живота си за всяко измислено от друг добро? Или само писателите са длъжни да правят това? Под писатели сега разбирам - хората на духа.
Хората на духа са длъжни. А другите - не. Другите са длъжни просто да си орат нивичките и да мрънкат колко трудно се оцелява. Но хората на духа трябва да са благородни. Да се жертват - животи, време, години, труд - всичко. Щото нали така са се набутали - кой ги е карал да се правят на хора на духа?
Стана ми тъжно, безсилно, жалко. И все пак си казах: Господи, прости ми. Аз наистина искам да съм добър.
Но как може да е добър човек, обграден от хиляди хора, които хищно искат от него да прави невъзможни добрини? А ако не ги направи - да го смятат за лош?
Прости ми Господи.
Толкова за благотворителността за днес.
След като прочетох написаното от г-н Калин Терзийски, не мога да възразя на неговите аргументи за погрешната представа за писателският труд и неговата оценка, която се шири в обществото. Ще се опитам да изложа моето мнение, въпреки че като професия съм далече от интелектуалния труд и не го познавам, защото съм убеден, че след като той е публикувал нещо тук, очаква и това – мнения на читатели. В представите на читателите е вкоренена представата, че много малко са писателите, написали хубави, преодоляли забравата на времето, книги, които са се прехранвали от своя писателски труд. Особено ако пишат на език на някой малоброен народ. Писателят, за да ме накара да се забравя за себе си в света, който е създал в книгите си, трябва да е мъдър, да познава човешката природа, и най-вече да е снизходителен към човешката глупост, която според будистите, заедно с алчността и гнева са смъртните грехове за човека. Защо е необходимо авторът да се гневи на невежеството на тази млада, по всяка вероятност, журналистка, която е обсебена от една добра идея? Тя иска да предложи на някой, които е получил от Бога дарбата да пише, да опише живота на едно момиче, което е намерило сили в себе си, въпреки че е „израснала в дом за деца без родители, имала много тежко детство, била преживяла страшни и тежки преживелици” , е намерила сили да постигне нещо, макар и скромно, в живота си. Тя смята, аз съм на същото мнение, че животът на тази учителка е много по-достоен за описване, отколкото този на някой мафиотски бос, примерно . Това, че в простодушието си, очаква в резултат да се наберат средства за подпомагане на друго нещастно момиче, това е напълно простимо. Все пак не става дума за някоя измамница, която събира от наивници средства с благотворителна ужким цел, които тя да прибере.
...Ако в пети век несигурността е била в това - дали няма след час и половина да се заразиш с бубонна чума и да умреш, то сега несигурността е дали ти се обажда момиче или извънземен. Господин Терзийски, съжалявам, но прочетох това и спрях дотам. Някак си не ми изглежда солидно да започнете такова дълго писание с неверен факт. Интелигентният човек се отличава с това, че не хвърля празно, т.е. ако твърди нещо, което подлежи на проверка, той задължително го проверява, преди да го напише. Оставям на Вас да си намерите грешката в горното изречение.
Автора който има претенции за писател не е разбрал ,че има молба за написване на ИЗПОВЕД,а не на роман.Ако журналистката не е схванала този нюанс–това за нея е простимо–но за писател–не. Няма лошо. Друг ще поеме задачата.Но остава горчивия вкус за нивото на нашата интелигенция.С уважение.
Разбрали-неразбрали написаното, кусур търсите на Терзийски... Я си гледайте манджата в еснафските си копанки.
Ако на някого все още му трябва доказателство, че Калин Терзийски е невеж идиот - ето го. Разбира се, как се пише добра книга той няма от къде да знае - никога не е написал такава, няма нито необходимия талант, нито необходимите умения, нито необходимата дисциплина. Иначе щеше да му е ясно, че за нехудожествено произведение една година е прекалено голям срок. Мой близък написа книга в обем от около триста страници за три месеца - и тя наскоро беше преиздадена. Разбира се, човек трябва да иска да свърши работата - и да може да го направи. Обаче като чета горния пасквил, оставам с впечатлението, че Терзийски дори не знае какво е роман. Къде е тръгнал тогава да се прави на голям пред хора, чиято единствена грешка е, че са го потърсили?
Ако ви трябва идиот, Дракон с кисело зеле е насреща...
Винаги съм насреща, когато трябва да посоча някой идиот. Да не те обидих на любим автор нещо?
Мисля, че сред целия хаос от думи горе, разбрах тезата на Терзийски и донякъде я приемам, но и аз определено намирам написаното за разочароващо, като се има предвид, че е написано от човек, имащ себе си за писател. Не съм чела нищо от него досега, но вече се съмнявам дали ще посегна към негова книга, дори и написана за минимум година.
Не знам кой го въздигна тоз чак до писател. Той и за обикновено парвеню като потника данни няма... ПИСАТЕЛ е Милен Русков, за сравнение давам името му.
Веднъж се сетих за Калин и написах това: „Едни хора имат, какво да кажат, но не могат да го кажат. Други могат да говорят много добре, но нямат, какво да кажат“ – разправял един римски сенатор – „И двата вида са еднакво безполезни“ – отсъжда накрая той. Словата на най-известният римски оратор датират отпреди къде 2к години, но това не ги прави по-малко актуални в наши дни. Има книги, написани на изключително добър език, леки и приятни за четене… и също толкова изключително безсмислени. Нещо, като да говориш приятно, но нищо ново да не казваш. Музика за ухото … и скука за ума. – Тате виж! Кола! Я, тате, виж, още една кола! – коментираше синковеца, кога беше около седем – осем годишен преминаващите покрай кварталното барче автомобили. Да коментираш, че светът съществува и то пред хора, които го виждат същият този свят, е нищо повече от създаване на излишен шум. Но, ако на децата им е простено, а дори и за забавни могат да минат, то безчетната плеяда, титулуващи се по медиите, като писатели, наши съвременници изглеждат малко инфантилно със затрогващата си склонност да създават безсмислени книги. Книги, които нямат идея, какво по-точно искат да кажат на читателите си. Дар слово само не стига, трябва и акъл – ще си позволя да перифразирам известната реклама от близкото минало. И може да имаш прекрасен стил на писане, да използваш най-чудесните изразни средства, но книгата създадена без идея, какво иска да каже, е осъдена да умре със създателя си, ако не и преди него, изместена от следващия моден писач, който с личните си драми залее книжният пазар. Всеки може да напише един роман. Започнете с „Роден съм на…“ и така за нула време ще надраскате 200-300 страници минимум. Ако не и 2-3 хиляди. А големите писатели, тези, които са останали в историята на човечеството, са писали книгите си около някаква идея. Един психологически феномен, социално явление или поведенчески модел, които и до ден днешен са актуални. Бедното момиче-тарикат израснало в контакт с висшето общество, което би си легнало с всеки, осигурил и влизането в това общество от „Панаир на суетата“ на Текери, по нищо не се различава в поведението си от съвременната провинциална кифла, преспала с мъжката половина на столичния хай-лайф, за да се докопа до успешен брак с някоя родна знаменитост или предаване по някоя национална телевизия. Фонът на действието, обстановката от романа на Текери, може и да са остарели и да звучат архаично на съвременния читател, но поведенческия модел на кифлата, прежалила се да си ляга с тлъсти чичковци, с нищо не се е променил. Това е скромен пример за книга написана с идея и тя се чете, и в наши дни, въпреки, че Текери не е най-големия писател за времето си, но „творбите“, които описват светът такъв, какъвто всички го виждаме, са осъдени на забвение. Както и книгите на хилядите други писатели от времето на Текери. Някой да е чувал за тях? А са били не по-малко от писателите на нашето време. И също като тях са нямали идея, за какво по-точно пишат. Толкова за безсмислените книги. Не казвам, че са излишни – човек понякога има нужда да разпусне, да убие някой и друг час с ненатоварващо ума занимание, но малко са ми смешни писателите, които реват по медиите, че хората не четели, за кризата на културата и т.н., а всъщност имаме криза на развитието на въпросните писатели. Щом в книгите написани преди няколко века има повече смисъл и съдържание, отколкото в продукцията на хора израснали и ползващи се от напредъка на информационните технологии, и масовизащията на книгопечатането.“ А Калин, вместо да се жалва, че няма пари, трябва да е благодарен на хората, че все пак някой си е купил негова книга. Меценат е помагал на Вергилий, но Калин не е и 0,00001% Вергилий.
Колко много, много, МНОГО думи. Това е от ония текстове, които само колегите и роднините на писателите ги четат. И то защото трябва.
Тази статия ми напомня едно интервю с някаква супер-моделка. Та моделката казваше че било много трудно да си манекенка и супермоделка. Трябвало да се обличаш и събличаш...поникога ти било студено, понякога горещо.. Ограничените хора винаги си мислят, че тяхната рaбота е по- от тази на другите хора. По-важна , по отговорна, по-трудна. Също, тази статия ме кара да си мисля , че авторът е бездарен. Например изказването, че другите ``само си орат нивичките и мрънкат`` . Понеже се споменатават нивички и оран, един истински талант като Елин Пелин няма да каже че другите само мрънкат , а ще напише ``По жътва``. Един истински поент като Яворов ще напише ``Градушка``. Един бездарен автор няма и да разбере за какво става въпрос и ще каже че мрънкат.
Мнооого загуби webcafeto когато преди доста време ви напусна Елица Николова, май е в списание Мениджър, ако не се лъжа. Но е добра, жалко...
Ако още чете коментарите авторът, аз му предлагам пак да се пропие за година-две. После ще има за какво да пише поне 10 години.
Галина, добре е такова нещо да се направи от известен човек - в противен случай няма да има никакъв успех, а щом е с благотворителна цел, това не трябва да се допуска. В този смисъл, разбираемо е защо журналистката се е обърнала към Терзийски. За него поне са чували хората. Друг е въпросът, че точно към него не е трябвало да се обръща. Текстът горе го показва ясно. Човекът е неграмотен - в буквалния смисъл на думата. В смисъл, текстът му е пълен с граматични грешки. Освен че е неграмотен, Терзийски и не умее да борави с думите. За сметка на това идва със самочувствие, което дори Стивън Кинг не си е позволявал. А Стивън Кинг освен най-продаваният жив писател, е и автор на най-известната книга за творческо писане. А докато е писал "Кери", мисля, е работил като учител. Освен това ми прави впечатление, че Калин Терзийски явно не знае за колко време какво се пише. Иначе щеше поне да пита за какъв обем книга става дума, преди да отсече, че му трябва една година. Хайде да бъдем реалисти - изповедта на една учителка по физическо няма да е кой знае колко дълга, нито пък ще е особено сложна - един дисциплиниран автор би трябвало да може да я докара за два месеца. Ако и толкова. Триста страници се пишат за три месеца, видял съм го - това, в крайна сметка, ако ще се пише само през работните дни, са по пет страници на ден - което е постижимо, ако авторът знае какво да каже и как да го каже. От друга страна, съгласен съм, че никой няма право да иска да използва таланта ти, без да ти плати. Ако Терзийски се беше ограничил единствено до "Не ме занимавайте, щом няма да ми плащате", щеше да е прав. Но не се ограничи до това.