Забелязвам напоследък една банално-декларативна тенденция при народните брожения в страната ни. Явно е станало много модно кой за каквото се сърди на правителството, на Бойко, на някоя държавна комисия по нещо си, на злите акушерки в болница Х и прочее, да заплашва, че ще напусне България.
В репортаж по новините показаха детенце, което държи плакат със заплашително-умолителното "Не гонете тате в чужбина!" Баща му може и да напусне България, но във всеки случай и в чужбина едва ли ще му цъфнат налъмите.
Първо на първо, за да заживее човек в друга държава, особено в една от най-„белите", както има такъв израз, е необходимо да бъде картотекиран, фотографиран, вписан в N брой списъка и регистри, пак да бъде фотографиран и така поне няколко месеца ходене по мъките, преди да се превърне от нормално биологично същество в реална социална единица на обществото.
Лятото на 2015-а. Тъкмо съм се преместила в Дания - с два куфара, ЕГН, чиято първа цифра е забавяща производството на колаген седмѝца, 3-4 дипломи за висше образование и пари на сметка, които сестра ми щедро ми е отпуснала "да си имам като за начало".
Отивам един ден в Danske Bank, която е нещо като БНБ за Дания, и си чакам прилежно да ми дойде редът, за да говоря с някого на фронт-деска за отваряне на банкова сметка.
Идва ми редът и един Дядо Мраз на 97 години ме пита какво искам. Искам това и това, казвам. Ами добре, вика, трябва да ни представиш CPR*, паспорт и трудов договор.
Нямам трудов договор, казвам.
Тогава не може.
Защо да не може, аз имам средства да се издържам. Това е законът - трябва да ни предоставите трудов договор. О-о-о, я да викнеш веднага някой от тия, дето се крият по кабинетите, понеже не ми се разправя с теб.
Викат ми един по-представителен и очевидно на високо стъпало в административната йерархия. Личи си по наскоро избелените зъби и тена, придобит през лятната ваканция на Бали. Зад безупречния му английски прозира безупречен датски.
- Искам да си направя сметка във вашата банка, - казвам аз.
- Може. Дайте паспорт, CPR и трудов договор.
- Нямам трудов договор.
Може да нямам трудов договор, но затова пък усещам, че започвам да образувам тумор в мозъка от постоянното повтаряне на едни и същи фрази.
- Значи няма да стане.
Окей, щом няма да стане по тоя начин, значи ще стане по другия.
- Човече, какъв ви е проблемът? Искам да ви дам пари, за да може банката ви да борави с тях. Не искам заем. Зад гърба ми не стои мафиотска руска организация за пране на пари. Просто искам и за момента МОГА да си позволя да живея в Копенхаген, без да работя. (Как лъжа само!) Издали са ми датски CPR номер въз основа на документация, която, сигурна съм, надлежно са проверили, така че не виждам на вас какво ви пречи да направите престоя ми в страната ви по-удобен и приятен.
- Хм.
Броя до три и си тръгвам. Или отивам да се взривя на централната гара.
- Искате ли да седнем, за да мога да ви гледам в очите? - казва в тоя момент господинът с балийския тен и синята риза, която страшно му отива на сините очи.
Сядаме и аз му обяснявам със спокоен, а не с традиционно скандалния македоно-одрински кавгаджийски тон, с който по принцип съм свикнала, че искам да си прехвърля авоарите от моята банкова сметка на датска такава.
- Хм.
Усещам, че съм се впуснала по правилото течение.
- Вижте, госпожо, ние сме тук, за да говорим с всеки клиент поотделно и да преценяваме всяка ситуация спрямо конкретните обстоятелства. Във вашия случай, предполагам, може да се направи изключение, ако вместо трудов договор предоставите банково извлечение от настоящата си сметка. Ето, нека ви го напиша.
Аз и така го запомних, но друго си е да накараш някой надут синеок датчанин с годишен доход от 420 хиляди крони да стане, да вземе лист и химикал и да се опита да напише някаква информация на ръка, а не на клавиатурата на своя Mac.
В крайна сметка получих една Visa от Danske Bank и дори не се наложи да доказвам, че сестра ми не е лека жена, нито пък да се самовзривявам на централната гара.
През следващите седмици нагазих още повече в блатото на бюрокрацията. Трябваше да ходя да се разправям с още много институции, да си търся жилище, работа, и изобщо акъла. Беше като да буташ по нанагорнището камък с големината на фадрома.
Да си на 18, 20, 25 и да си вдигнеш шапката за Германия, Швеция или Америка е едно. Но само ако знаеха всички тези хорица, съсипани от живота тук, както твърдят, какъв зор е да сториш същото, когато вече си на средна възраст, може би щяха да измислят протестни скандирания с по-реалистични заплахи към държавата-мащеха.
Понеже на мащехата може и да не й пука особено - факт, който ни е известен не само от живия живот, но и от популярни произведения като "Пепеляшка" и "Снежанка". Но и в чужбина никой не е седнал да реве за тях.
* ЕГН, с което чужденците са регистрирани в датския граждански регистър
"Просто искам и за момента МОГА да си позволя да живея в Копенхаген, без да работя." - тук е заровено кучето. За приемащата страна са важни основанието за пребиваване и доходите. От силно желателно до почти задължително е доходите да са трудови, от работа на светло. Причините за емиграцията обикновено са други - невъзможността да останеш поради една или повече причини. Аз ги деля на две категории: положителни - например 5 пъти по-високи доходи при 2 пъти по-висок стандарт в определена индустрия, в която искаш да работиш. Възможност за по-адекватно образование и развитие за теб или децата и т.н. и отрицателни - рекет, безхаберие, простотия във всевъзможни форми, липса на перспектива във важни за теб области. За това възраст няма, както и за развода, зависи до колко те е стегнал чепика.
Огромна е разликата когато имаш сключен трудов договор, Недретчо. Пробвай се като безработен току що пристигнал чужденец. Имах почти същото изживяване с американска банка в САЩ. Вероятно им светва червената лампичка ако декларираш, че имаш пари, а не работиш. Още по-зле става ако решиш да наемеш жилище без да имаш гарант и без да работиш. Или трябва да платиш на куп за една година или спиш на улицата. Е, има и хотели разбира се.
Винаги съм се чудил що някои хора пишат коментари по-дълги от самите статии. Ама днес, като почти щеше да ме отнесе едно ауди, ми просветна. За тях това е същото като за хората с малък пенис, дето си купуват яки коли. Иначе са любопитни за четене де, няма спор, ама много дълги. Може би трябва да си пишат собствен блог или да станат влогъри, понеже явно имат много неща за казване. С удоволствие ще ги следя.
Deowin, нещо обърка теорията на игрите. Предполагам имаш предвид безкрайно повтаряната затворническа дилема? Тая игра има безкрайно много перфектни равновесия на Наш. За нея важи така наречената folk теорема. Ако играчите са достатъчно търпеливи, всеки един изход (включително и безкрайна кооперация) може да се поддържа като перфектно равновесие, Това става с помощта на trigger strategies - ако противникът реши да те прецака, наказваш го в бъдещите периоди.
Понеже сме на скандинавска вълна. Норвегия - пристигнах, приятел ми беше намерил предварително място, където да живея, след известно време се явих на интервю за работа (на английски език се проведе), приеха ме, започнах работа, паралелно с курс по норвежки от работодателя, минах теста след курса, след първата заплата си взех D-номер (временен) от SKAT-офиса (разбирай данъчна служба), в банката (Sparebank-1) ми откриха банкова сметка, а картата си получих по пощата след 2 седмици, запазих си час за посещение в полиция (тук вече се чака поне 2-3 месеца, защото наплива е голям, а часовете малко). След като ми дойде денят за посещение, занесох си договора (който трябва да е минимум за 3 месеца) и фишовете за заплата, както и договора ми за наем на жилище. Провериха ми всичко, копираха ми паспорта и ми дадоха разрешение за постоянно пребиваване (което след 5 години е наложително да се презавери). От SKAT-офиса ми издадоха постоянен номер (документът пристигна след 2 седмици). В банката ми освободиха интернет банкирането и по пощата получих устройство за генериране на кодове (отново след две седмици, това е някакъв стандартен срок явно), с което да работя при банкирането. Всичко това продължи между 10 и 12 месеца. В нито един момент от времето, не съм имал проблеми да живея и работя в страната. Такива са им правилата, спазваш ги. Не виждам защо Вучка реве. Никой не й е длъжен да бие чело в земята, щото тя иска сега и ако може веднага. "Белите", както ги наричаме, държави за това са такива, защото имат правила и те трябва да се спазват. Ако ли не - справка България. Нормално е да се ходи по администрации, все пак си нов човек в тази държава. Как очаква Вучето да се случват нещата? И само за протокола - дойдох в Норвегия ненавършил 53г. Не виждам връзка с възрастта, а само какво можеш да предложиш на пазара на труда. Електроинженер съм, с две магистратури, но работя като електромонтажник и съм ОК с това (в Норвегия не се признава ел. инженерно университетско образование от България). Щях да забравя - до първа заплата си ползвах българската карта Виза без никакви проблеми. Не ми е много ясна схемата на Вучето - сестра й превела пари - къде?, тя ще ги прехвърля в нова банка - защо?, няма ли си карта от банката към тая сметка, да я ползва "като за начало"?
На въпроса на последния господин, който пита защо Вучето изобщо иска да има датска банкова карта, ще кажа следното. Направих си труда да проуча и се оказа, че да, с българска или танганайска карта спокойно можеш да плащаш, но всички по-специфични разходи, като да си плащаш сметките за телефона, да си поръчаш юбер или да си купиш електронна месечна карта за транспорт стават САМО, ако имаш разплащателна сметка в датска банка.
Когато отидеш на гости в нечия къща се приготвяш да спазваш правилата в тази къща, дори да си на 45 (една изключително продуктивна възраст). Това какво не ти харесва можеш да си го поправиш...когато си построиш собственна къща