Актрисата Елън Пейдж публикува пространно и дълбоко писмо, в което обяснява своята собствена история и сблъсъци със сексуален тормоз в Холивуд. Пейдж започва кариерата си едва на 10-годишна възраст, а на шестнадесет попада в компанията на режисьор, който открито й предлага да правят секс. Няколко месеца по-късно е насилена от технически сътрудник, а на 18-годишна възраст режисьорът на X Men Брет Ратнър обявява пред целия кастинг, че актрисата е хомосексуална - без нейно съгласие и разрешение.
Днес 30-годишната Пейдж дава своята гледна точка към масивните секс-скандали и опасността от възпроизвеждането им в Холивуд, който винаги пази своите "важни" хора.
Публикуваме писмото й с незначителни съкращения:
"Трябва да я чукаш, за да я накараш да разбере, че е хомо". Той изрече тези думи по време на първата среща на актьорския и снимачния състав, преди да започнем да снимаме X Men: The Last Stand.
Бях на 18-годишна възраст. Той се обърна към жената до мен, по-възрастна с десет години, посочи ме и каза: "Трябва да я чукаш, за да я накараш да разбере, че е хомо".
Този човек беше режисьорът на филма Брет Ратнър.
По това време бях младо момиче, което още не беше осъзнало секусалността си. Знаех, че съм хомосексуална, но не го осъзнавах, така да се каже. Почувствах се наранена. Сведох поглед към земята, не изрекох нито дума, а просто гледах надолу, докато всички останали мълчаха.
Този човек, който ме избра за филма си, реши да сложи началото на неколкомесечния снимачен процес с ужасен безпардонен призив. Той ме "издаде" без никаква мисъл за това как бих се почувствала - акт, който днес всички приемаме за хомофобски.
Всички имаме правото да осъзнаем своята сексуална ориентация индивидуално, по своя собствен начин. Бях млада, но работех като актриса толкова дълго, че бях обръгнала, бях израснала на снимачните площадки, вместо сред връстниците си.
Това публично и агресивно изобличаване остави у мен дълготрайно усещане за срам, един от най-разрушителните резултати от хомофобията.
Да накараш някого да се срамува от себе си е жестока манипулация, чиято цел е да ограничава и потиска.
Отнеха ми нещо по-важно от автономността и способността да се самоопределя. Коментарът на Ратнър се повтаряше в ума ми многократно в течение на годините, в които се сблъсквах с хомофобията и се борех с усещането за колебание и несигурност по отношение на индустрията и моето място в нея. Разликата е в това, че днес мога да бъда себе си и да използвам гласа си, за да се противопоставя на коварното анти-гей и анти-транссексуално отношение в Холивуд и отвъд него.
Надявам се, че от позицията си мога да помогна на стремежите на хората, които вероятно се мъчат да бъдат приети и да им бъде позволено да бъдат такива, каквито са. Уязвимите млади хора, които не разполагат с моите предимства, често са унижавани и принуждавани да вярват, че не разполагат с избора да живеят живота си в щастие.
В определен момент влязох в спор с Брет. Пред голяма група хора той ме караше да си сложа тениска с надпис "Отборът на Ратнър". Казах, че няма да го направя, а той продължаваше да настоява. Отговорих му: "Аз не съм от твоя отбор".
По-късно в същия ден продуцентите на филма дойдоха до караваната ми, за да ми кажат, че "не можело да се говори по този начин с него".
Бях оскърбена, а той не беше нито наказан, нито уволнен заради откровено хомофобското и нагло поведение, на което всички бяхме станали свидетели.
Аз бях актриса, която никой не познава. Бях на 18 и нямах ни най-малка представа как да се справя в такава ситуация.
От 10-годишна възраст се занимавам професионално с актьорско майсторство. Имах добрия късмет да работя с множество достойни и уважавани колеги, както на екран, така и зад кадър. Но поведението, което описвам, е повсеместно.
Те (насилниците) искат да се чувстваш нищожен, несигурен, искат да те накарат да си мислиш, че си им длъжен с нещо, или че собствените ти действия са предизвикали нежеланите им похождения.
Когато бях на 16 години, един режисьор ме покани на вечеря (професионално задължение, доста често срещано). Докосна крака ми под масата и каза: "Ти трябва да вземеш решението, аз не мога".
Не го направих и слава Богу, че успях да се измъкна от тази ситуация. С болезнена сила осъзнах, че сигурността ми не е гарантирана на работното място. По-възрастен властен човек, с когото работя, имаше намерение да се възползва от мен физически.
Няколко месеца по-късно бях насилена сексуално от видео-техник. Бях помолена от друг режисьор да спя с почти 30-годишен мъж и да му разкажа как е минало. Не го направих. Всичко това се случи по време на 16-тата ми годишнина. Бях тийнейджърка в развлекателната индустрия.
Обърнете внимание на историите за сексуално насилие, описвани от непълнолетни актьори в Холивуд. Някои от тях вече не са сред нас, някои станаха жертви на пристрастяване към алкохол и наркотици, други посегнаха на живота си. А техните насилници? Продължават да си работят.
Защитени са до ден днешен. Знаете кои са те - имената им се обсъждат при закрити врати също толкова често, колкото беше обсъждано името на Харви Уайнстийн. Щом аз, като личност със значителни привилегии, продължава да изпитвам колебания и страх само при споменаването на едно име, какви ли са вариантите за онези, които не разполагат с това, което имам аз?
Нека не забравяме, че епидемията от насилие срещу жените в нашето общество засяга диспропорционално жените с ниски доходи, жените от малцинствата, транс- или хомосексуалните, както и онези, които не смеят да проговорят заради социалните си проблеми и дълбокото недоверие в съдебната система, която оневинява виновните въпреки безспорни доказателства.
Аз поне имам средствата да си наема охрана, ако се почувствам заплашена. Разполагам с пари и здравно осигуряване, което да покрие разходите ми за психологична терапия. Имам привилегията да разполагам с платформа, която ми дава възможност да пиша всичко това и да го публикувам, докато повечето маргинализирани хора нямат достъп до такива ресурси.
Насилниците ни карат да се чувстваме безпомощни и неспособни да се преборим с империята им. Да не забравяме кой заема мандат във Върховния съд, кой е президент на САЩ. Единият е обвинен в сексуално насилие от Анита Хил, чиито показания бяха дискредитирани. Другият гордо описва методите си на тормоз пред репортер от развлекателната индустрия.
Колко от мъжете в медийния бизнес - и то титани на индустрията - трябва да бъдат разобличени, за да разберем сериозността на ситуацията и да поискаме фундаментална сигурност и уважение на правата ни?
Бил Козби беше известен със склонностите си. Престъпленията си бяха негови, но в много от тях имаше съучастници. Доста други хора от обкръжението му предпочитаха да се правят, че не виждат нищо.
Харви беше известен на всички. Престъпленията си бяха негови, но в много от тях имаше съучастнии. Много други предпочетоха да се правят, че не виждат нищо.
Продължаваме да честваме режисьора Роман Полански, който беше осъден за дрогиране и анално изнасилване на малко момиче, избягал, преди да получи присъдата си. Беглец от правосъдието.
Слушам как индустрията осъжда поведението на Уайнстийн и как се кълне, че ще последва смислена промяна. Но нека не се заблуждаваме: списъкът е дълъг и все още се пази от статуквото.
Имаме да свършим доста работа. Не можем да се преструваме, че не виждаме нищо.
Снимах се във филм на Уди Алън и това е най-голямата грешка в кариерата ми. Срам ме е, че го направих. Тогава обаче все още не бях открила своя глас, не бях човекът, който съм днес, бях под натиск, защото "естествено, че ще се съгласиш, когато те канят във филм на Уди Алън".
В крайна сметка, мой е изборът в кой филм да играя, а в този случай направих погрешен избор. Направих ужасна грешка.
Искам да видя как тези мъже се изправят пред последствията от поведението си. Искам да нямат повече власт. Искам да седнат и да се замислят що за хора са - без адвокатите си, без милионите си, без готините си коли, без именията върху имения, без статута си на "плейбои" и свалячи.
Най-вече искам това да доведе до възмездие за жертвите. Искам Холивуд да се събуди и да поеме отговорност за това, че всички имахме своята роля в тази ситуация.
Искам да осъзнаем този епидемичен проблем, как властовата динамика на насилието причинява огромно страдание.
Насилието срещу жени е епидемия в страната и по целия свят. Как тази каскада от неморалност и несправедливост оформя обществото ни?
Един от най-големите рискове за здравето на бременните жени в САЩ е убийството. Транссексуалните цветнокожи жени в тази страна имат средна възраст от 35 години. Защо не обръщаме внимание на този проблем като общество? Не трябва да забравяме последствията от това поведение - психически проблеми, самоубийства, хранителни разстройства, наркомания, и др.
Какво се страхуваме да изречем и защо не си го кажем? Жените, особено най-маргинализираните от тях, са заглушени, докато могъщите насилници могат да крещят с пълен глас, да лъжат колкото си искат, и да продължават да правят пари от всичко това.
Това осъзнаване е твърде дълго очаквано. Жалко е, че трябва да се въвеждат "етични кодекси", за да усетим базово човешко достойнство и уважение.
Отговорът е във включването и представителността. Научихме, че статуквото възпроизвежда несправедливо, виктимизиращо поведение, което се пази и се възпроизвежда на свой ред. Не позволявайте това поведение да се превърне в нещо нормално.
Не сравнявайте злините или престъпните деяния според степента на тежест. Не си позволявайте да станете безчувствени спрямо гласовете на жертвите, които излизат на сцената. Не спирайте да настоявате за спазване на гражданските си права.
Благодарна съм на всички, които говорят открито за насилието и травмата. Вие нарушавате мълчанието. Вие сте революцията.
