Чочо, Велко, НЛО, липсвате ни!

Помня времето, когато обичах да гледам телевизия. Беше отдавна, аз бях още дете, а демокрацията беше в зората си. Намирахме се в началото на една велика епоха, продължаваща и до днес, така наречения преход.

Нямаше го още Биг Брадър и никакви други риалити предавания. Чалгата тепърва прохождаше, а мутренските години бяха турили ръка над зараждащото се капиталистическо общество. В тази реалност се появи нещо велико, едно от най-големите ни постижения що се отнася до родния ефир, а именно българското шоу. Една нова дума, която по-често бе заменяна с простичката такава "предаване", носеше с гордост всички анотации на своя смисъл.

Петък вечер беше дългоочакван момент. Идваше време за "Клуб НЛО". Тогава ако го изпуснеш, нямаше как после да го гледаш в нета. И винаги беше шоу един път, неповторимо, уникално. Сега понякога си го пускам с носталгия. Пускам си великите песни от онези години, които преповтарят с точност кризите и недостатъците и на днешното време. Вече сякаш никой не гледа с критика на тези неща. Примирили сме се. Осмивали сме ги, бунтували сме се, но после някак си сме свикнали.

Великите персонажи от "Клуб НЛО": жената с куфарите, редник Каракочев, професорът и докторът - клошари, както и песните "Вик за живот", "Народът спи" оставиха ярка следа в историята на българския национален ефир, който в момента прелива от помия, която ни залива от екраните всеки час.

Отдавна не гледам телевизия. Ако нещо конкретно ме интересува, си го намирам в мрежата. Не ме интересува ни най-малко животът на Гала и мъжа ѝ, които си говорят пред екрана сякаш са си в къщи, а зрителят се чувства някак си излишен. Искам си Чочо и Велко, искам си "Клуб НЛО", "Улицата" и "Куку". Някои от най-великите ни актьори и български шоумени за жалост вече дори не са сред живите. Отидоха си заедно с една голяма епоха, „Златен век на българското шоу". Тези от тях, които останаха, се подвизават само в театъра и то със сигурност за не много пари.

"Трябва да се скъса нещо, нещо да се промени" пееха НЛО в една велика своя песен. Е, ние чакаме това нещо да се скъса вече години наред, повече от четвърт век. Но освен да ни се скъсат нервите и търпението, нищо друго не се случва. Телевизията ни умира, дори и имайки предвид факта, че никога няма да изчезне, тя умира отвътре. Гнила е. Така умира и душевността на българския зрител. Той не гледа телевизия, тя вече е просто фон, а българинът чака само да чуе как някой се излага, за да ѝ обърне внимание.

Телевизията никога не е била нагърбена със задачата да възпитава, но преди поне малко, макар и неволно поучаваше и казваше истини. Сега, когато Мегз говори, ни трябват субтитри. Какво стана, къде сбъркахме? Защо загина българското шоу? Защо загина българинът? Преди умеехме да се надсмиваме над своите пороци, сега сме ги обикнали дотолкова, че сме ги издигнали на пиедестал и само ги пудрим с чалга и пошлост.

Няма вече стойностни новогодишни програми. Хачо остана ненадминат. Телевизорът не ни сплотява притихнали пред екрана на масата, цялото семейство, чакащи любимото предаване. Всеки е забол нос в телефона си и скролва нюзфийда си във Фейсбук като зомбиран.

Не си спомням кога за последно видях нещо свястно по телевизията. Кога за последно нещо успя да грабне вниманието ми и да го привлече? Ще се случи ли това отново? Нима няма нови будни, млади хора, които могат да се борят срещу простотията, пропила ежедневието ни, срещу управлението на страната и да се надсмиват на странните прояви на българщината? Няма ли талантливи български актьори, млади сценаристи, които да излязат от рамките на влоговете в YouTube и да спасят родния ефир?

Помните ли дори онова студентско предаване, което преобърна представите на зрителите за свобода на словото? Помните ли "Куку"? Къде са сега тези студенти, докато старите кукувци вече се пенсионират, позабравили първоначалната си кауза? Няма ги. Младите хора са уморени, преди да се опитали. Изтерзани са преди някой наистина да е успял да прекърши духа им.

Сега гледам видеа със скечове на Велко Кънев, Мария Сапунджиева, Мая Новоселска, Чочо Попйорданов и се чудя един ден дали с тях ще мога да впечатля децата си. Ще разберат ли защо тези клипове толкова ме трогват? Ще успеят ли да усетят духа на бунтара, на смеещия се човек, на homo ludens, който умее да се преоблича, преобразява точно като реалността - многолика и жестока.

Къде е онзи маниер на тънка шега, простираща десницата си над всяка грешка на едно гнило парламентарно управление? Къде е бунтът? Къде е пламъкът на душите ни? Къде е желанието ни, "викът ни за живот"? С безумно минало сме и без мечти. Това е истината.