Сред много български приказки и притчи има немалко, които оставят в нас като деца незабравими впечатления. Някои са забавни и хубави, но като че ли народното ни творчество е по-скоро ориентирано към възпитание на определени морални ценности.
Така в приказката за мечката и дърваря на децата им се вменява, колко е лошо да се обиждат другите, а тази за щъркела и лисицата учи, че отношението на другите към теб е огледално на твоето към тях.
От всички приказки има една, която изкарва на преден план проблем, който е световен. Става дума за приказката за куката. Един мъж имал син и внук и всички били много щастливи до деня, в който мъжът остарял много и рухнал. Синът му и снаха му трябвало да се грижат за него, но понеже е трудно да гледаш стар и болен човек, скоро им омръзнало и решили да го изхвърлят на сметището.
За целта синът взел една кука и завлякъл баща си до бунището. Когато тръгнал да си ходи видял как неговият син изприпкал и прибрал куката. Попитал го защо го прави, а синът му отговорил "Някой ден ще ми потрябва за теб". Той се засрамил от това и прибрал баща си.
Наистина грижите за тези, които не могат да се оправят сами, са трудни и затормозяващи. Затова не само хората предпочитат да обръщат гръб на старите и немощните, но го прави цялото ни общество и държава.
Безброй кампании за сираци (което е страхотно) и нито един лев, събран за някой старчески дом. За някое от онези места, където обществото захвърля в самота, нищета и мизерия хората, които са дали вече своя дан и от които нищо повече не може да се изсмуче.
Но не само биват забравяни, но и изхвърляни в буквалния смисъл на сметището да се оправят, както знаят. Защото са болни и стари.
Преди два месеца една стара болна баба, останала наскоро вдовица, но радваща се на две деца, четирима внуци и трима правнуци, бива диагностицирана с рак. Ужасната болест, която покосява масово тяхното поколение, без ясно обяснение защо. И не стига това, но ракът е нелечим - плъзнал е из цялото й тяло и е пуснал смъртоносните си пипала във всички жизненоважни органи.
Неспасяем случай. Остават й броени месеци. Децата й я прибират, за да я гледат. Но сърцата им се пръскат на хиляди парчета всеки ден, защото болката от болестта е ужасяваща, парализираща. Не може да яде, не може да спи, не може да се движи. Живот в агония.
Лекарите казват: "За обезболяващи трябва биопсия". Хирурзите казват: "Няма смисъл от биопсия. Опасно е на нейната възраст и с това болно сърце, а тъй като не можем да я излекуваме не ни трябва проба." Директорите на болниците не искат да я приемат. Дори в онкологията. За какво им е? Тя ще умре. Ще им развали статистиката.
Какво остава на хората? Какво й остава на нея? Болка! Само това. Всеки ден. Всяка нощ.
Тук мога да кажа само "Браво!" на държавата. "Браво" за това, че се грижи така за своите граждани. "Браво" - че такова е уважението към тази жена - акушерка, която е помагала на толкова хора да дойдат на този свят, за да могат да дадат своя принос за общественото благоденствие.
"Браво", че допускаме подобни неща да се случват. И мога само да пожелая на никой никога да не му се налага да гледа любим човек така да страда и да е абсолютно безпомощен да му помогне.
Тук няма живот, а само борба за оцеляване - и понякога човек се чуди какъв е този зор да се будиш всеки ден, след като се сблъскваш само с болка.
