Казусът около стихотворението на Иван Вазов "Аз съм българче" и неговата съдба в учебната програма, който се разрази тази седмица, е най-нелепата буря в чаша вода, която съм виждал от доста време насам.
Своеобразната игра на развален телефон започва от коментарна статия на "Свободна Европа" за демографската ситуация у нас и как потенциалното решение за нея е в адаптирането на мигранти към работната среда тук, и приключва с гневни статуси и обвинения, че някой иска да смени етническите българи с чужденци.
Тази история е белязана от вакханалия от дезинформация, политически коментари, опити за прокарване на неверни тези за частичното ни влизане в Шенген, както и обичайната за подобни ситуации доволна доза обикновена човешка глупост.
От години насам България показва нагледно как могат да се провеждат кампании за дезинформация, а темата за образованието и конкретни произведения, изучавани в училище, редовно дава плодородна почва за подобни изпълнения.
Още си спомням как през 2015 г. проф. Тодор Танев скоропостижно се раздели с поста си на образователен министър след излязъл от контрол скандал покрай това дали "История Славянобългарска" и "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово" ще продължат да се изучават в училище по литература.
У нас дори само идеята, че някое иконично произведение на българската литература може да остане ненаучено в еди-кой-си клас, може да генерира такова количество възмущение и гняв, че обществото да се занимава с темата седмици наред.
Истината е, че макар в повечето случаи да става въпрос за фалшиви новини, подобни казуси са идеален повод за някои политици, общественици и коментатори да се въздигнат от забрава и да се опитат да си придадат някаква значимост.
Говоренето за това какво учат учениците по литература или история не изисква някаква компетенция. Честно казано, в повечето случаи, които виждаме, не изисква дори да се знае какво учат учениците по принцип.
Трябва ти само да намериш някакъв възмутителен ъгъл на дадения случай и талант да го извадиш от контекст. Оттам нататък вече става само с въображение и достатъчно патетични слова.
Щом вкараш малко наранено национално достойнство, се получава прекрасен емоционален магнит за внимание. След това можеш да си спокоен, че си се разписал в графата за защитник на родното и патриотичното.
А постигнатото на практика не е нищо повече от празен вятър от думи.
Особено в сегашния случай с цялата какофония около "Аз съм българче", където нито някой е искал махането му от учебната програма, нито образователното министерство е настроено да слуша подобни идеи.
Проблемът в случая е, че за пореден път ни се показва как значима част от "говорещите глави" у нас не проявяват никакъв интерес към факти, истина или дори реалност.
Важното е да се направи коментар, да се натърти, че собствената им теза е вярна, а "враговете" искат да навредят на България по някакъв начин, най-често неясно какъв.
Подобно мислене не ражда нищо хубаво, не води до никакви позитивни резултати. И за капак на всичко тотално противоречи на духа на самото стихотворение на Иван Вазов "Аз съм българче".
Защото там българчето обича и се възхищава. Тук самозваните бранители на българското предимно мразят и сочат назидателно с пръст към някой, който им е крив.
