Първите приказки за пътуване на стоп в живота ми чух от един гръмогласен чичо по бял потник, който пиеше мастика и водеше вечерни монолози пред отегчените ми родители, когато взимахме по една смяна във ведомствената станция в Приморско.
Този човек, който беше толкова стар, колкото само едно дете вижда хората над 40, разказваше как като студент обиколил страната с негов приятел, с когото бягали от текезесарските бригади и ходели до други градове при някакви девойки или Бог знае какво, и си прекарвали незабравимо.
Този бегъл разказ, при все всички недоизказани подробности, беше достатъчен, за да започна да копнея безкрайно по идеята за качване в чужд автомобил при непознати хора.
Вълнуващото предчувствие за приключение се бетонира в душата ми, когато в гимназията прочетох "По пътя" на Керуак и се запалих по хипи културата, към която положих завидни усилия да се приобщя, но за която в обкръжението ми липсваха достатъчно приемници.
В университета успях да се сприятеля с момиче, което беше истинска планинарка, за разлика от мен, която лъжех, че съм стъпвала и другаде, освен на Златните мостове и за барбекю с кюфтета и кебапчета на Железница.
Тя ни качи в Балкана над Враца, заваля ужасяващ дъжд, а ние бяхме с нея и един висок приятел и крачехме до едно шосе с дъждобрани, които, разбира се, тя ни даде.
Кола минаваше вероятно през половин час, но когато това се случваше, приятелката ми вдигаше ръка и най-накрая успя да спре един автомобил. Помня, че беше жена, която изглеждаше видимо ядосана - решила, че аз съм дете и спряла, защото ме съжалила. Нацапахме всичко с кал и слязохме на хижа "Леденика". Тя не ни помаха за "чао".
След това 10-минутно приключение вече с гордост споделях, че съм се возила на стоп и знам как е.
Ето защо реших, че втория път ще стигна от София до Нови Сад - общо 500 км.
Слава богу, не сама, а със същия двуметров човек, затова разчитах и на шанса някой да помисли, че е тръгнал на стоп с дъщеря си, и пак да ме съжалят.
До Калотина ни качи един много чаровен контрабандист, който ни разказа как прави теренно проучване относно нуждите на тираджиите, спрели на границата - казват му например, че се нуждаят от ръкавици, и той ги носи. Вестници - носи ги. Списания - носи ги. Репеленти - носи ги. Само жени не носеше.
Той ни стовари преди границата, където се черпихме по една кòличка, и се отправихме да пресичаме границата пеша.
Изглежда, че нещо такова отдавна не се беше случвало. Вълнението от гледката обаче беше по-голямо у самите нас, отколкото у граничарите, които не ни претърсиха, макар че се бяхме подготвили за това.
Озовахме се в Сърбия и застанахме до пътя, но известно време това не доведе до никакви събития.
Разбира се, липсата на състрадание у подминаващите ни сърби можеше просто да означава, че наистина ни мразят.
Тъкмо си мислехме за това и едни чичо и леля, които се връщаха от шопинг в софийски мол, ни качиха до Ниш.
Жената беше весела и през цялото време ни говореше на сръбски, а ние се радвахме и кимахме, защото ако ѝ бяхме казали, че всъщност не я разбираме, вероятно щеше да ни вземе за слабоумни. Спомена някаква "тетка", така че темата на разговор вероятно е била за семейни отношения.
Оставиха ни на магистралата. Застанахме в аварийната лента - място, лишено от всякаква опасност. Сигурно заради това известно време никой не ни качваше, докато за наш потрес на десетина метра по-напред един огромен ТИР отби с деликатна маневра.
Беше турчин, който говореше само на родния си език. Явно така ни беше тръгнало.
Ето как един българин разбира колко турцизми има в речника му. Първо, разбира се, уточнихме, че сме комши от Булгаристан. Той - от Истанбул. Казахме си "евала".
След това той няколко пъти настойчиво спомена полиция, докато ме сочеше, което можеше да означава, че предупреждава моя приятел за опасността да се размотава с малолетна.
Цялото това вербално безсилие в крайна сметка беше преодоляно за секунда, когато той хвана една радиостанция, а от другата страна се чу: "Здравейте, момчета".
Оказа се, че той си прави компания с още един ТИР, а другият шофьор е българин, емигрирал в Турция преди 20 години. Онова с полицията било, понеже нашият човек нямал право да вози двама души, затова аз трябвало да се крия.
Ако не сте виждали къде тираджиите спят и правят любов - на импровизирана кушетка зад шофьорското място.
Там полегнах и аз, покриха ме с багаж и прекарах така следващите 2-3 часа до Белград. По пътя ни спряха и за проверка, но не ме видяха. Помислих, че сигурно хората, които бягат от война, се чувстват по подобен начин, но нямаше място за сравнение - за мен това беше личен избор.
Най-после се отбихме на един паркинг, който явно беше популярна спирка за онези, които прекарват живота си на пътя. Никога не се бях замисляла колко често и с какво се хранят шофьорите, докато не слязохме и не се оказа, че всъщност отстрани всеки ТИР има малък вграден хладилник.
Неговият беше пълен със салами, българско сирене, айвар, бири "Симона" (любимите му, така и не съм ги виждала в България) и локум. Направихме си филии и продължихме с опитите да говорим - той на турски, ние - на български. Беше вкусно.
Струва ми се, че се опитваше да ни разкаже, че се надява скоро да види семейството си - сочеше ме, после целуваше въздуха и показваше ръката си, на която имаше халка. Казахме му "късмет", защото знаехме, че е турска дума. Той се зарадва.
Остави ни на магистралата до Белград, след което ни взе един мъж, който ни закара директно до Нови Сад. На дръжката до прозореца на задната седалка беше закачен мъжки костюм. Каза, че е за "сахрана", което помислих, че има общо със сватба и се усмихнах. Той не искаше да говори повече, затова пропътувахме следващите часове в мълчание. Пристигнахме.
Бях запомнила думата и след това проверих в интернет какво означава. Оказа се "погребение".
