Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Нека след всичко това не забравим пак за по-възрастните

Може онези, с които живеем, да имат щастието да разчитат на нас, но много хора нямат тази привилегия Снимка: iStock
Може онези, с които живеем, да имат щастието да разчитат на нас, но много хора нямат тази привилегия

Цинично е, но е и човешко - до голяма степен днес всеки от нас пази възрастните хора, защото в живота си има близък човек, който е застрашен.

Неизбежно е да оценяваме стойността на живота през личния си опит. Така успяваме и да мислим за по-абстрактното - за всички възрастни хора, които са майка и баща, баба и дядо, сестра или приятел на някого, но ние никога няма да познаваме. 

За радост, това успява да накара много хора да са отговорни и във време на криза да вземат мерки. Част от нас стоят у дома, защото отговорността за живота на другия (често - онзи в другата стая) може да тежи непоносимо.

Само че с това на повърхността изплува и друг въпрос: защо не мислим за възрастните с такова внимание и във времена, когато няма извънредна заплаха за здравето им?

Обществено-политическата реторика в момента ясно извежда едно основно послание: да пазим тези хора. Неудобно е обаче, когато видим колко малко беше направено за тях, за да живеят те по-нормално.

Дори да не изтъкнем очевидния проблем с пенсиите (тази година средната се "качи" до 412 лева), няма как да подминем факта, че много възрастни хора остават напълно сами, неспособни да се грижат за себе си, с минимален доход и забравени от света.

Част от тях кандидатстват за място в държавни старчески домове, където има опашка от около 1000 чакащи, които получават минимални грижи срещу 70% от дохода си.

Нека не забравяме също, че тези институции (често дори и частните такива) страдат от остър дефицит на персонал, липса на пространство, лоши битови условия и цялостна неспособност да поемат грижата за отседналите в тях, да не говорим за психологическата такава.

Всички тези проблеми станаха болезнено видими през януари, когато се разбра, че за една година в дома в с. Горско Косово са починали 24 възрастни души с деменция.

Ако сега ни съобщят, че същият брой хора са починали от вируса, ще бъдем шокирани.

Да не говорим, че малко след случая омбудсманът Диана Ковачева каза, че има домове с далеч по-висока смъртност от тази, просто цифрите не са стигнали до публичното пространство.

В Испания например този проблем бе забелязан едва сега - старческите домове там буквално се превърнаха в общи гробове заради епидемията от коронавирус, като се оказа, че хората са оставени не само да умрат сами, но и труповете им стоят там със седмици, докато заразяват дори и малкото останали живи наоколо.

Брутално, нали? Представете си сега какво ще стане, ако коронавирусът започне да се разпространява масово в България и обхване хосписите.

Отговорността за това се прехвърля непрекъснато между кметовете на общините (които управляват домовете) и социалното министерство, но засега ефективни мерки липсват.

Какво можем да направим ние? В момента - да не сме кибритената клечка, от която да не лумне този огромен пожар.

След това - да изискваме повече за възрастните. Може онези, с които живеем, да имат щастието да разчитат на нас, но много хора нямат тази привилегия и вината за това не е тяхна. Просто животът е такъв - хайде за малко да си представим и техния.

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените