Кой е най-великият момент в историята на България? Като не броим мига, в който Данчо Лечков вкара с глава на Германия, ще трябва да се върнем доста назад във времето. Според мен апотеозът на българското величие е скрит в "Записките по българските въстания" на Захари Стоянов. Но не говоря за Кървавото писмо или за Баташкото клане.
Четири човешки отломки от Априлското въстание бродят из враждебния Балкан. Приютява ги овчарят Въльо, който нарича комитите "синове", дава им хляб и им обещава да ги изпроводи до Троян, където уж нямало турци. Води ги по тайна пътечка към мостче над буйна река, където ги чака турската засада. Бенковски е убит с куршум в челото. Захари някак успява да се отърве.
След години Захари Стоянов си прави експеримент. С няколко по-видни граждани на Тетевен, запознати каква е работата, излизат на летен пикник в местността, където е станало предателството. Големците са се обадили от по-рано на дядо Въльо да налови пъстърва и сега го карат да отиде с тях да им я опече - на лобното място на бунтовниците.
Подпитват го: Абе дядо, чувал ли си нещо за войводата Бенковски? Не знаеш ли къде му е гроба? Чували сме, че тъдява, върху един мост го ударили ... Въртят го на шиш, а простият овчар се поти и лъже като разпран. На Захари накрая му дожалява за човечеца: така и така, дядо Въльо, аз бях сред онези, които предаде навремето. Прощавам ти. Не си виновен. Времената бяха такива.
Не знам защо този човешки миг толкова ме вълнува. Най-вероятно защото в нашата балканска култура прошката е архирядкост. Но единствено ако можеш да простиш, ще имаш спокойни сънища - това важи както за хората, така и за народите. Това, което Захари е направил, е зрънцето, което липсва на българския характер, за да се зарадва на щастие.
Икономистът в мен бърза да намери съответното приложение на това литературно прозрение. И го открива. Това, което днес наричаме криза, е проблемът на старите дългове (финансовата криза от 2008 г. беше също дългова - на ипотечния дълг). Тези дългове са в размер на няколко десетки хиляди милиарда долара и е невъзможно те да бъдат някога изплатени. Почти невъзможно е също така светът да продължи напред към цели като устойчиво развитие или усвояване на космоса, ако продължава да влачи като тенекиена кутия дълговете зад себе си.
Светът днес се нуждае от всеобщо опрощаване на дълговете - нуждата е и икономическа, и морална, и политическа. Споделящите тази идея не очакват аплодисменти. Финансовата индустрия се разви основно като търговия с дългове. За да съществува, финансовата система се нуждае в нея постоянно да постъпват нови дългове, които да носят лихви. Не само опрощаването - дори погасяването на дълговете е нежелано. Щеше ли иначе да има такса за предсрочно погасяване?
Светът и друг път е стоял пред дълговата планина - и е направил грешния избор. Джон Мейнард Кейнс през 1919 г. прогнозира, че тежките репарации, наложени на победените страни в Европейската война ще дестабилизират Стария континент. Предложението му беше опрощаване на дълговете между съюзните държави, ограничаване размера на репарациите, наложени на Германия, както и голям кредит от САЩ за възстановяване на нормалния живот.
С една война закъснение, третата точка от плана на Кейнс беше изпълнена с плана Маршал. Но още стои отворена прогнозата на икономиста, че "трябва да очакваме една неефективна, безработна, дезорганизирана Европа, разкъсвана от вътрешни спорове и раздирана от международна омраза, биеща се, гладуваща, плячкосваща и лъжеща."
Най-смисленото дотук предложение за излизане от европейската криза е обременителните европейски дългове да се обединят в "лош" фонд, който да се изплаща солидарно за срок от 25 години. Трябва да ни е ясно, че от малко неща се нуждаем толкова силно, както от ново начало. Няма изгледи да се върнем към състоянието преди пукването на финансовия балон, но има големи изгледи да затънем в блатото на депресията (следвайки съветите на кредиторите, за които дефлацията е мехлем за душата). Опрощаването не противоречи на икономическата логика, напротив - тя го предполага.
Твърде много от писачите, изпълняващи поръчки на милионерите, са склонни да защитават правата на богатите да бъдат още по-богати, като ровят из свещените писания да доказват, че богът обича богатите хора. Тъкмо от Писанията (Левит 25) тръгва и идеята за опрощаване на дълговете: това е еврейският юбилей, дълговата амнистия, настъпваща на всяка 50-та година.
Късметът може да те предаде и да ти се случи да продадеш бащината си нива или дори себе си като роб (не е ли това аналогично на днешната ипотека?) Но на 50-тата година тръбите засвирват и всеки е свободен, всеки се връща към своето наследство. Икономическият цикъл започва отначало, с нова сила. В крайна сметка, не се ли крие тъкмо в подобни здравословни институции прословутият еврейски усет към богатството?
Взели са, да си платят - скърца със зъби българинът, забравил, че и на нас през 90-те години ни бяха опростени 46% от дълговете. Но дали наистина те са взели, или чисто и просто са паднали в мрежата на лихвите? И наистина ли ние ще получим нещо от онова, което те ще си платят, а не само мизерия, конфликти и война, които ще направят всички ни по-бедни.
Както споделих преди седмици в Бургас на среща на Академията за социална промяна, дълговият капитализъм унищожава природата в далеч по-голяма степен, отколкото нарастващите население и потребности на развиващите се страни. Дългът се отпуска с лихва, а плащането й е възможно само при производството на повече неща - и така до безкрай. Дългът иска да се храни с все повече и повече ресурси; дълговият метаболизъм се ускорява. Човечеството ще оцелее на Земята в цивилизован вид, само ако слезе от това влакче на ужасите.
Сега да продължим още малко разходката си из "Записките". За съжаление за сънародниците ни по-меко провинение от прошката е това, че народната маса начело с чорбаджиите от самото начало е била лошо настроена към идеята за национална независимост. Такива неща е слушал от българите плененият Захари:
"Той, лошав или добър, ваш брат се счита - говореше Мустан чауш. - Заблуден и излъган, но за ваше добро е излязъл да се труди, та затова трябва да го прегледате. - Не го струваме кабул, ефенди - възрази домовладиката на къщата - да считаме един царски душманин за наш брат и приятел! Ние мразиме комитите десят пъти повече, отколкото вие, турците".
Икономическата логика отчасти оправдава верноподаниците на падишаха. Османската империя е била огромен общ пазар и в нея нашите търговци са имали достъп до стоките и парите на Ливан, Сирия и Египет. И изведнъж отнякъде се появяват хаирсъзи да вдигат бунт - и за какво? За руски рубли ли?
Но виж как само няколко години по-късно напети контета въртят бастун из (калните) улици на София. Държавата си дължим на малцинството ирационални хора; рационалността на мнозинството вероятно щеше да ни отреди съдбата на кюрдите. Краткосрочната рационалност твърде често е враг на дългосрочната. Икономическата рационалност враждува с човешката.
Пресметливите чорбаджии, тези според Захари Стоянов по-големи врагове на българщината от турците, са били истински душмани за патриотите. Статуквото им е изглеждало приемливо и дори приятно, а изгледите за нещо ново - твърде смътни и плашещи. Сходно приспособяване към робството описва и авторът Джеймс Клавел: в плен изпъкват хора, които на свобода са по-скоро незначителни. Да приемем, че днес живеем в епохата на финансовото иго.
Та за рационалността. Хората си мислят, че когато стане дума за пари, те винаги се държат много разумно. Психолозите обаче имат друга версия. Редица експерименти са доказали, че паричните сигнали водят до промени в поведението и възприятието, които най-често остават незабелязани за самите хора, т.е. парите ни въздействат „извън разумно".
Нобеловият лауреат по икономика Даниел Канеман в книгата "Мисленето: бързо и бавно" разказва следното. На две групи е било възложено да решават на компютър задачи с доста висока сложност. Скрийнсейвърът на компютрите на едната група представлявал доларови банкноти, течащи по екрана. Парите обграждали тази група ненатрапчиво и от други канали, например на масата имало разпръснати пулове от играта "Монопол" и т.н. Групата, изложена на облъчването на парите като цяло полагала по-големи усилия за решаване на сложните задачи. Преди да потърсят помощ, хората от нея се мъчели средно два пъти по-дълго от "чистите".
Паричният сигнал засилва индивидуализма - гласи научното заключение. Той обаче води и до себично поведение: в експеримента се включил човек, който се е преструвал, че иска помощ от съседите си за решаването на задачите. Както може да се очаква, облъчените с доларов сигнал били значително по-малко склонни да му помогнат. После ученият, ръководещ експеримента, уж случайно изпуснал сноп моливи на земята. "Доларовите" хора вдигали от пода далеч по-малко моливи, за да му помогнат да си ги събере, отколкото в другата група.
В друг експеримент от същата серия на участниците било казано, че им предстои опознавателен разговор с непознат човек; молели ги да поставят за целта два стола в центъра на залата, докато експериментаторът доведе непознатия. Облъчваните с пари са поставяли столовете на по-голямо разстояние един от друг: разликата била 118 спрямо 80 сантиметра за контролната група.
Изводът е, че идеята за пари води хората до нежелание да контактуват с останалите, да зависят от останалите, да приемат молби от останалите. Днес ние живеем в парична култура, където парите са поставени на пиедестал. Това неизбежно се превръща в ръководен сигнал за нас. Но заедно с това съждението, че колкото повече пари има човек, толкова повече страни от другите хора, не е задължително вярно - и особено в богатите общества.
Вероятно българите се намираме в преходен период, когато нахлуването на ръководния сигнал на парите в нашия живот все още не е намерило с какво да се уравновеси, за да стигнем до едно в крайна сметка човешко поведение. Вероятно финансовото Априлско въстание все още ни очаква.
