Евтаназията е умъртвяване на болни с цел облекчаване на страданията им и е известна от дълбока древност. Произходът на думата е гръцки и в буквален превод означава „красива смърт“.
В Древна Гърция и Римската империя лечителите са използвали различни методи за ускоряване на смъртта при неизлечимо болните. Най-разпространена била отварата от бучиниш, приемането на големи количества от която води до запушването на дихателните пътища и парализа. Някои от най-големите философи като Платон Сенека и Сократес са били в подкрепа на този метод и са го смятали за хуманен. Но „бащата на медицината“ Хипократ е бил против. Според Хипократовата клетва, отношението към болния е подчинено на нормата за лекуване. Тя е помощ за живот, а не помощ за смърт.
Гърците и римляните не са имали специален термин за „помощта“ към неизлечимо болните. За първи път понятието „евтаназия“ се употребяват от Франсис Бейкън в съчинението му „За достойнството на „леката смърт“ през XVII век. През XX век дебатът за евтаназията е един от най-сериозните в медицината. Религиозните общности са против, тъй като неестествената смърт е в противоречие с Божията воля.
В по-нови времена евтаназията придобива печална известност след случаите на злоупотреба в Германия. На 14 юли 1933-та е въведен законът за предотвратяване на наследствено заболяване на потомството, а различни пропаганди са използвани за настройване към хората с увреждания. На 9 октомври 1939 година, националсоциалистите от Третия райх организират среща с една основна цел – приемането и влизането в сила на Програмата за евтаназия Акция Т4.
Въпреки че се използва термина „евтназия“, Програмата цели избиването на хора с психически заболявания и наследствени заболявания. Чрез него се прикриват и случаи на експериментиране, стерилизация на хора с психически увреждания и други. Практиката води до евгеника, а оттам и до геноцид. Затова и терминът „евтаназия“ има толкова лоша слава и дълги години се използва само в кавички. Германците започват да евтаназират, първо, само деца до тригодишна възраст, които са родени със сериозни недъзи. Впоследствие, се преминава към психично болните с наследствени заболявания, неспособните да зачеват деца, както и хората с физически недостатъци, които са били болни повече от пет години. Психично болните пациенти са били „евтаназирани“ в газови камери още преди създаването на концентрационните лагери.
Тъй като много от психическите заболявания са наследствени, нацистите разчистват, първо, психиатриите. Между другото, подобни програми на стерилизация през 20-те и 30-те години съществуват още в САЩ, Швеция, Канада, Норвегия, Финландия, Франция, Япония и Германия.
През 1941-ва Хитлер съобщава, че закрива програмата, с която екзекутира над 70 000 души, но тя продължава да действа и е прекратена едва след края на войната. През 40-те темата за евтаназията се обсъща и в САЩ, но тогава от църквата отново настояват на святостта на живота и задават трудния за отговаряне въпрос: „Искат ли американците да продължат работата на Хитлер?“
Евтаназията е позволена в Холандия, Канада и Швейцария, а в Белгия дори може да се евтаназират деца
След Втората световна война, постепенно, евтаназията губи негативното си значение. През XXI век вече няколко страни я позволяват. Има два вида евтаназия: активната евтаназия е причина на смърт чрез медикамент, който ускорява настъпването на смъртта, а пасивната е умишленото спиране на терапия, която поддържа пациента жив.
Първата държава, която позволява евтаназията, е Холандия през 2002 г. Белгия прави същото малко по-късно същата година, а през 2014-а позволява и евтаназия на нелечимо болни деца. За първи път подобна евтаназия се прилага през 2016-а на 17-годишен болен от неизлечима болест тийнейджър.
За да бъде позволена евтаназията, трябва да бъдат изпълнени няколко критерия: пациентът трябва да е неизлечимо болен, което да бъде потвърдено от няколко лекари; трябва да бъде доказано, че лечението ще избави пациента от мъките му; решението трябва да бъде взето доброволно, а пациентът може да се откаже от него по всяко едно време.
Проблемът с евтаназията в наши дни е повече морален и етичен. Според защитниците на евтаназията, човешкият живот губи стойността си, когато е изпълнен само и единствено със страдание. В допълнение, всеки може да взима решения за собствения си живот и да избере спасението пред болката.
Всички религии на света са против евтаназията, тъй като животът се смята за най-голямата ценност. Според лекарите, които не подкрепят идеята за евтаназията, ако тя започне да се практикува по-често, е възможно да забави развитието на медицината, защото нуждата от откриването на нови медикаменти и начини за лечение ще намалее.
Марик Верворт реши да се евтаназира през 2008-а, след което спечели четири олимпийски медала
Белгийската параатлетка Марик Верворт попълва документите за собствената си евтаназия през 2008-а, когато е на 29 години. Започва да има проблеми със здравето си още като тийнейджър, а през 2000 година лекарите й поставят диагноза тетраплегия, която води до парализа на всички крайници. През 2008-а състоянието й се влошава. Марик, която преди това води изключително активен живот – състезателка по триатлон и по скокове във вода – се озовава в инвалидна количка, след като краката й отказват. По време на цялата болест, страда от остри болки, причината за които така и не бива открита.
Верворт започва да участва в баскетбол с инвалидни колички и паратриатлон, но когато състоянието й се влошава още повече, преминава към спринта. В Лондон 2012 Марик печели злато на 400 метра и сребро на 100 метра, а в Рио 2016 – сребро и бронз на същите дистанции, съответно. За малко не пропуска Параолимпиадата в Бразилия, след като през 2013-а пада от количката по време на тренировка и контузва рамото си. Лекарят й съобщава най-страшната новина – няма как да се върне към спорта. След като печели двата си медала, Марик благодари отделно на лекаря, защото думите му са я мотивирали допълнително.
А още преди началото на Параолимпиадата през 2016-а Марик обяви, че е подписала документите за евтаназията си:
„Много съм уплашена, но тези документи ме успокояват. Ако не разполагах с тях, мисля, че щях да се самоубия. Мисля, че ще имаме по-малко самоубийства, ако евтаназията е позволена във всички държави. Надявам се всички да разберат, че това не е убийство – точно обратното, кара хората да живеят по-дълго. Ако не ми го бяха позволили, нямаше да се състезавам на Игрите. Бях депресирана и мислех единствено за това как да се самоубия.“
Параолимпиадата в Бразилия бе последното й състезание, а самата тя споделя: „Други спират със спорта просто защото не искат да се занимават с него повече. Мозъкът ми казва: „Давай, можеш още!“ Но трябва да се откажа, защото тялото ми крещи: „Спри, ще ме счупиш!“
След Рио 2016 белгийката призна, че вече не може и да тренира – обезболяващите действали все по-малко и по-малко.
Развива епилепсия и прекарва четири месеца в болница, след като разлива тенджера с вряща вода върху себе си при един от пристъпите. Започват да се появяват и проблеми със съня – понякога Марик спи по не повече от 10 минути на нощ. След това парализата се разпространява към гърдите и ръцете й. Според самата нея, чувството е все едно си 90-годишна баба.
„Не искам да страдам повече. Всичко това е много трудно за мен. Депресирам се все повече и повече. Никога не съм изпитвала подобни чувства. Плача много. Дори зрението ми вече не е същото. Оптометристът ми каза, че с едното око виждам на 20%, а с другото – само на 10%. Обясни ми, е не може да направи нищо, защото проблемът е в мозъка. А след това неврологът трябваше да остава с мен през цялата нощ, защото имах постоянни спазми. Каза ми, че това не са епилептичени пристъпи и че просто тялото ми крещи от болка“, разказва Верворт преди две години.
През последните няколко години медицински сестри посещават Марик по четири пъти на ден, като й е осигурен и лабрадор с името Зен. Верворт казва, че кучето много й помага както психически, така и в ежедневието, дори предсказва кога ще получи епилептичен пристъп: „Преди пристъпа, идва и слага глава на коленете ми. Сякаш се опитва да ми каже: „Марик, трябва да легнеш. Отиди на безопасно място, защото нещо лошо ще ти се случи.“ Не знам как ги усещаше.“
Марик написа предсмъртно писмо към близките и роднините си. Поиска да бъдат пуснати бели пеперуди от червена кутия след смъртта й като символ на избавянето й от мъките. Като атеист, Верворт отказа да бъде погребана и поиска прахът й да бъде разпръснат на любимото й място – на Канарските острови.
Последните си години Верворт прекара с близки и приятели. Евтаназията беше като утешение, че смъртта й ще бъде спокойна: „Чрез евтаназията можеш да си сигурен, че смъртта ще бъде красива и спокойна и че ще бъдеш заобиколен от хора, които обичаш. Дава ти чувство на спокойствие. Вече не се боя от смъртта. За мен, това е операция, при която лягаш, заспиваш и не се събуждаш повече. Не искам да умра в мъки. Когато стане непоносимо, животът ми ще бъде в моите ръце.“
И го направи точно по начина, по който искаше. В края на октомври Марик сложи край на живота си, заобиколена от най-обичаните си хора и кучето Зен. Отиде си като параолимпийска шампионка и като човек, който не само се бореше, но и който знаеше кога битката е загубена. Но дори тогава тя определи съдбата си.
