Интернет промени представите ни за общуване. И тук не говоря за пъпчивите тинейджъри, които надали биха заговорили жена на живо, но гордо се пишат в сайтове като Сладур, Елмаз, Готини и други като Pi4а, TheBest, Eba4a и прочие приятни никове. Нито за скучаещите домакини, които бързо излязоха от ролята си на „боси, бременни, край печката" и създадоха такъв мощен форум, който без малко не катурна Първа инвестиционна банка преди година.
Говоря за онези нормални хора, които вечер не висят по чатове, питайки плахо „моля те, кажи ми твоите ASL", а си пият редовно бирата с приятели навън. С тия приятели, с които са се запознали най-често... в нета.
Защото Интернет промени нещо основно - даде възможност да се общува с хора не по месторабота или по местоживеене, както беше най-често срещания вариант, а по интереси!
Това го изпитах лично на гърба си, когато преди девет години създадох сайт за литература. За всичките тези години сайтът роди близо 60 000 произведения, десетина семейни двойки, стотина живеещи без брак, повечето автори се сдобиха с множество приятели от цял свят и още по-голямо множество врагове. И всичко това - в един скромен литературен сайт. Представете си какво е в морето от блогове, сайтове за запознанства и социални мрежи.
А всичко започна много отдавна. Още когато софийското FIDO се събираше на Майорка, а варненското в Одисей. Когато телефоните в страната все още се използваха основно за говорене. Тогава три скромни сървъра създадоха българското IRC. И в един момент започнахме да се обръщаме към хора, които познаваме от години, с никовете им, да се мразим на живо за думи, казани в нета и прочие щури неща.
И тъкмо си мислехме, че и тук ще е повторение на войната в EFNET, когато момичетата от Американския университет в Благоевград започнаха да влизат в мрежата. Изведнъж се разбра, че нетът е място за свалки, на благоеградчанки започнаха да им викат „пепеляшките", защото редовно чатеха до последния възможен автобус в 12 часа и прочие подобни неща.
Всичко това предизвика взривна вълна. С разширяването на достъпа до Интернет все по-възрастни хора се включваха в мрежата и в общуването онлайн. В един момент по чатовете се оказаха закачени основно не влюбени тинейджъри, а залюханите техни родители, изживяващи наново любовни тръпки. И се получи интересният феномен децата да учат родителите си на свалки.
Изобщо, Интернет толкова навлезе в живота ни, че започнахме да не си представяме, че някога го е нямало. Наскоро ми звъняха от Руското посолство и ми поискаха пощенски адрес. Аз, естествено, изрецитирах веднага богданов@буквите.бг. От отсрещната страна през смях ми обясниха, че ставало дума за улица и номер и че в България все още съществувала една служба, наречена Български пощи, която разнасяла писма в пликове. Честно казано, в последното не съм сигурен - и данъчните вече ми изпращат писма по мейла.
В един популярен виц от преди години се казваше „Не можете да се обадите на майка си, защото няма модем". При последното си прибиране в родния край инсталирах най-сетне скайп, за да може майка ми да си говори и тя с дъщеря ми в Париж и много плахо пробвах да й обясня какво е това Фейсбук.
И въпреки, че повечето хора вече твърдят, че живеят във Фейсбук, брат ми продължава да твърди, че това социалните мрежи са само за социални аутсайдери. Не коментирам думите му, само му напомних меко, че се ожени за чатърка, с която се запозна в IRC, но той ме контрира с „а, то това е друго".
Та Интернет общуването се превърна в основен начин на общуване. Естествено, виртуалът не трябва да се смята за някаква „обетована земя", но Интернет като комуникационно средство отдавна измести всички останали. Искрено се съмнявам, че сегашните тинейджъри могат да се запознават по друг начин - най-близкото до реалността, което съм чувал, са СМС-ите.
Не ми се споменава изобщо пък за възможностите пред бизнеса (а и за типовете бизнес), които разкри нетът. Само ще спомена, че това лято, лежейки на плажа във Варна и чатейки си от нотбука, осъществих една от най-сериозните си сделки.
И въпреки, че Skype отдавна замести ICQ-то (с което ни лиши от резонния въпрос „Я си кажи номера на кю-то, като се биеш в гърдите, че си отдавна в мрежата?"), то ми се иска да ви пожелая довиждане с онава закачливо „ку-ку" на ICQ-то.
До кукане!
