Ритуалите на хората, преживяващи любовни драми или житейски кризи, са общоизвестни: случи ли се нещо подобно, човек обикновено прави драматична промяна на прическата си или си купува лъскава кола, или се тъпче със сладолед сам вкъщи, или си намира много по-млад / много по-възрастен от него партньор, или импулсивно взема решение да напусне работа...
А "изключването" от Интернет все по-често се оказва част от процеса на презареждането - то осигурява уединението, необходимо за преодоляването на кризата, но също толкова често се оказва несъвършен метод за демонстрация на нещастие или прехвърляне на вината за това нещастие върху други хора.
Когато се чувствате самотни, изключвате Instagram, за да избягвате купонджийските снимки на другите. Когато работата ви затрупва, импулсивно се записвате на курс по йога далеч от цивилизацията. След SMS-скандал с гаджето, изключвате телефона и го захвърляте под леглото.
Но дали мразите SMS-ите или мразите хората, които ви ги изпращат? Дали мразите мейлите или мразите работата си, заради която ги получавате? Дали мразите Facebook или просто ненавиждате собствения си живот?
Това е дилема от рода на "яйцето или кокошката"
Имаме склонност да хвърляме вината за проблемите, опосредствани от технологиите, върху самите технологии. Сякаш Pinterest е създал несигурността на обзавеждащата дома си домакиня. Или Instagram е създал страха да не изпуснеш нещо интересно.
И въпреки че технологиите изострят някои проблеми (може би нямаше да мразите толкова досадното си гадже, ако не ви затрупваше с есемеси), много малко кризи се случват единствено и само онлайн.
А когато някой заяви: "Трябва да се изключа", всъщност иска да каже нещо друго: "Трябва да избягам от онази част от живота и психиката ми, които са най-видими през социалните мрежи".
Омразата към себе си се проектира върху екрана; ако изключите екрана, усещането ще изчезне, нали?
Всъщност не. Но можете да си осигурите временна утеха с наивната заблуда, типична за противниците на техническия прогрес.
Имам приятелка, чиито редовни опити да зареже Facebook съвпадат с моментното й усещане за непълноценност.
"Мисля, че използвам Интернет като средство да избягам и да стана по-безчувствена," разказва тя, "след което се обезсърчавам, разочаровам се, и всъщност искам да свърша нещо полезно".
Изоставянето на Facebook премахва изкушението да се хаби време в социалната мрежа, но има и символична функция. Тъй като тя свързва Facebook с неангажираност и мързел, зарязването му е като да прониже вуду-кукла, въплъщаваща собствените й слабости: самодоволство и склонност към разсейване.
Контролът над онлайн-живота може да бъде жест към връщането на контрола над живота ви офлайн
"Съпругата ми започна нова работа, преместихме се, започнах да преподавам и се подготвих за заключителните изпити за докторантурата си," разказва Джон. „Излизането от Facebook изглежда нещо банално, но трябваше да започна отнякъде, за да внеса ред в живота си и да постигна по-добър баланс. Е, и психотерапията ми помогна, няма спор."
Естествено, само по себе си въздържането от социални медии не е признак за страдание; всеки има различен праг за социализация, забавление и раздразнение.
Но пък знам също, че когато се чувствам непълноценно, раздразнението ми от "скромните фукльовци" във Facebook удря в тавана. В момент на колебание дали бях избрала правилната професия, имах чувството, че от компютърния екран ми прилошава.
Фактът, че предизвиканата от технологията кинетоза е реален феномен - и фактът, че съм податлива на морска болест - допълнително ме обърка в опитите ми да разгранича причините от симптомите.
В същото време се налагаше да водя финални "сражения" с бившия ми приятел по имейла.
Изправена пред две свързани с Интернет кризи - професионална и лична - прецених, че най-добрата тактика за оцеляване би била да избягам някъде, където няма ток, и да остана там достатъчно дълго време.
Защото технологията е адски неестествена, а и за хората е по-добре да бъдат насаме и на тъмно. Докато се тъпчат с храна. Сами.
(Ако преди си харесвал Twitter, а внезапно започне да те дразни, това брои ли се за анхедонично разстройство, при което си неспособен да усетиш удоволствие?)
Беше тактика на избягване, естествено, но аз го представях като своя отговор срещу злините на съвременните технологии, затова можех да си живея в отрицание още известно време.
Демонстрации на съпротива
Приятелката ми Рейчъл по това време тъкмо завършваше сюрреалистичния си късометражен филм "Ейвъри: офлайн" - за блогърка, който развива алергия към Интернет точно в момента, в който гаджето й прави предложение за брак с интернет-меме.
Рейчъл свързва идеята за филма, който в крайна сметка дебютира онлайн (сори, Ейвъри!), с личните й романтични и служебни разочарования.
От едната страна стои неизбежният провал на връзката й, която се случва предимно под формата на цифровите комуникации ("в крайна сметка няма особено много интимност" в размяната на хиперлинкове).
От друга страна - депресиращата й работа я бе накарала да се замисли: "Ако се налага да оправям още един компютър, честно, ще получа аневризъм."
Но дали технологията е виновна, или просто осигурява видима история на проблема - връзка, лишена от интимност, и работа, която не е подходяща?
Наскоро колумнистът от New York Times Ник Билтън публикува няколко поредни материала за мъчителните последици от използването на Facebookсъ по време на развода си, като мотивираше тезата за това колко е важно да си вземаш почивка от социалните медии. Затова нямаше как да не се запитам дали няма причинно-следствена връзка между двете.
"Абсолютно," отговаря той. "Ние живеем няколко драстично различни живота и се държим различно във всички тях - работа, семейство, приятелски групи и т.н. Всички те, обаче, са свързани в едно чрез Интернет. Така че когато нещата се оплескат, първото, което правим, е да се отдръпнем от социалните мрежи, за да се опитаме да се ориентираме какво да правим оттук нататък".
Ето защо изключването като метод за решаване на житейските трудности изглежда драматична стъпка: изборът е между всичко или нищо.
Изоставянето на социални мрежи обикновено приключва бързо след известен размисъл
Такъв е и примерът на 30-годишната Карън, която преживява смъртта на дядо си, докато с бившия си приятел слагат край на връзката си по грозен начин. Изведнъж комуникациите в социалните мрежи започват да й се струват „много повърхностни и изкуствени".
Тя страда, но приятелите й изглежда не го забелязват. "Междувременно бившият ми партньор ми пишеше съобщения за всеки мъж, с който бях близка." Очевидно тя не вижда позитивни страни в това да остава в социалната мрежа, така че я изоставя.
Девет месеца по-късно обаче, приятели и роднини, живеещи в други градове, започват да й изпращат съобщения, че им липсва. И тя осъзнава, че контактът с нея е станал почти невъзможен, "и че не знаех какво се случва с всички тези хора".
Така че тя отново активира профила си - и е изненадана, че контактите, които са й се виждали дразнещи и отчуждаващи по време на кризата, са станали отново приятни.
"Сега адски ми харесва да чета какво споделя някакъв човек, с когото не съм се виждала от втори клас", смее се тя.
