Със своите дворци, канали, острови и базилики над водата, Венеция е шедьовър на креативността и майсторството. Приказният град е вдъхновявал творци и изобретатели в продължение на векове. Градските улици и канали оформят уникалната материята на Венеция, така както нишките на фините й платове някога са движели света на модата.
От XIII до XVIII век, Венеция е била център на търговията с луксозен текстил - в пика на индустрията венецианските майстори са работили на 6000 дървени тъкачни стана, за да могат да осигурят поръчките за пищни одежди на най-висшите ренесансови благородници. Не е имало друг плат в морската република, който да е бил по-желан от кадифето.
Сега е останала само една компания във Венеция и в цяла Италия, която произвежда кадифе с традиционните дървени станове: La Tessitura Luigi Bevilacqua. Малкият семеен бизнес може да проследи историята си чак до 1499 г. В работилницата в близост до Канале Гранде група майстори все още пазят тайните на венецианското кадифе.
От пода до тавана тук са струпани около 3500 модела и проекта за изплитане, датиращи от Средновековието до 20-те години на XX век. Лабиринт от въжета пресича 18 огромни тъкачни стана от XVIII век. Дървеният под проскърцва с всяко ръчно задвижване на машините.
В тази съкровищница от луксозни стари копринени дамаски, брокат и бродирана с позлата тапицерия нещата не са се променили особено много през годините. Кадифето се произвежда по същия начин, по който това се е правило преди 300 години. Нишка по нишка, изцяло на ръка.
Луиджи Бевилакуа открива студиото си през 1875 г. край Канале Гранде, днес това е най-старата работилница за изплитане на кадифе в Италия. Текстилните традиции на фамилията обаче датират от преди повече от 500 години. Картина от 1499 г., показваща парад от венециански аристократи в кадифени тоги, носи надпис: "Джакомо Бевилакуа, тъкач на кадифе".
Оттогава насам, сложните техники и десени на венецианското кадифе са се предавали от поколение на поколение творци от фамилията - всеки ги е пазил старателно, преди да посвети в тях доверен екип от тъкачи, обучени в семейната работилница.
В последните 143 години работилницата е работила по поръчки за папи, монарси и над дузина кралски дворци. Кадифето на Бевилакуа с жълт десен присъства в Овалния кабинет на Белия дом, алената му дамаска покрива столовете в Кремъл.
Компанията е официален доставчик на Ватикана от десетилетия насам.
Счетоводната книга на компанията е като прозорец към езотеричен свят: има поръчки от иранския шах, от кувейтския шейх, от шестима членове на шведското кралско семейство. Египетският крал Фарук е поръчал километър зелено кадифе; съпругата на композитора Гордън Гети е искала холът й да наподобява театър, обвит в кадифе. Махараджата на Гуалиор е поискал бродерия върху герб с два питона, надигащи се в атака.
Клиентите са идвали и са си отивали през годините, но компанията използва същите древни станове, които Луиджи Бевилакуа е прибрал от изоставената копринена занаятчийница, десетилетия след като Наполеон е превзел Венеция и е затворил всички производства.
Има определени детайли, които просто не могат да се възпроизведат на машина. Традицията на ръчното тъкане е изгубена другаде, защото е изключително бавно, внимателно занимание.
В този момент ритмична какафония от тракане прозвучава в студиото, докато тъкачка дърпа лостовете на древния стан. С всяко преминаване на кросното и стъпване върху педала, тънко вълмо от яркочервено кадифе, предназначено за Кралския дворец в Дрезден, постепенно се разгъва под пръстите й. Един работник може да произвежда само около 25 см тъкан дневно. Трима души са работили върху този 740-метров модел всеки ден през последните три години.
Тайната на венецианското кадифе е в огромната му сложност. Винаги е било толкова желано, защото винаги е било трудно за производство.
Венеция е внасяла коприна от Византия още преди пътуванията на изток на Марко Поло, но нещата са се променили през XIV век след пристигането на 300 тъкачи от Лука, търсещи убежище. Именно те са научили венецианците как да преплитат, усукват и отрязват копринено-гладките нишки в кадифена плътна маса. Два века по-късно над 30 000 жители на града (приблизително 1/5 от населението й) се занимават с търговия на коприна и кадифе.
Текстилът става най-ценният източник на богатство за републиката. Кадифето изисква повече материал и време за производство в сравнение с другите тъкани.
Кадифето, коприната и дамаската в работилницата на Бевилакуа са свидетелство за богатата гама от търговски партньори на града. Има десенирано навито кадифе с крилати персийски лъвове, възглавници с пискюли, украсени с гръцки сирени с голи гърди, и драпиран копринен брокат с вплетени в него китайски надписи. За да гарантират своята шиваческа доминация, венецианците са направили нещо особено специално: те са разработили начини за декориране и производство на кадифе, които са толкова фини и сложни, че никой не може да ги възпроизведе.
Появяват се позлатените фонове. Блестящи метали се вплитат около копринените нишки. Настъпва възходът на кадифеното венецианско майсторство: soprarizzo, техника, при която един слой от рязано кадифе, който поглъща светлината, се полага върху по-лек слой, който я отразява. Така се създава вълниста текстура, която се движи като вода, докато ръката преминава над нея.
Венеция старателно пази тайната на своето soprarizzo - до такава степен, че най-умелите тъкачи не са пускани да излизат извън републиката, за да не разкрият техниката пред конкурентни производители. През 1474 г. Венеция узрява за иновативна идея за защита на печалбите си от производство на стъкло, бижутерия и текстил. Именно тук е създадено патентното право.
Никой друг дотогава не е защитавал изобретенията и оригиналната интелектуална собственост. Това допълнително утвърждава реномето на града като център на творчество и нови идеи.
Венеция променя начина, по който обществата възприемат облеклото. Текстилът вече не е нещо, което хората носят всеки ден от практични съображения. Той е символ на статуса на семейството.
Кадифето извежда търговията с текстил от Венеция до нови високи, но и се налага като атрибут на властта, богатството и изтънчения вкус. Пищните тъкани присъстват в залите на най-големите дворци и най-богатите църкви. Картини на художници като Тициан и Тинторето разкриват ролята на кадифето в оформянето на имиджа на венецианските благородници. Крале и папи са увивали кадифе под короните си, сенатори и кардинали са носили алени кадифени роби и пояси. Жените на аристократите са се разхождали с кадифени обувки с високи токове.
Когато Наполеон пристига във Венеция през 1797 г., венецианските фабрики за кадифе вече изживяват последните си дни. Той закрива занаятчийските гилдии в града, за да намали конкуренцията пред Франция.
Становете замлъкват в продължение на почти столетие, докато Луиджи Бевилакуа не почиства прахта от тях.
В началото на XX век, близо 100 тъкачи работят за компанията му. Момичета на възраст около 12 години идват в работилницата, за да помагат на майките си, като сменят нишките или полагат макарите. След чиракуване, траещо между шест и осем години, те стават тъкачки на около 20-годишна възраст. Често остават в занаята чак до пенсионирането си.
Сега има само седем тъкачи, и става все по-трудно да се намират творци с достатъчно страст и търпение за този занаят. Днешните работници са започнали като чираци при майстори, отдали 40-50 години на компанията. Понякога новаците прекарват цяла година в извиване на нишки и пробиване на жакардови карти, преди да преминат към най-леките станове. Всеки стан има собствен звук. Ако нещо не е наред, може да чуете тих звук и да се наложи да откриете една отделна нишка сред хиляди други, за да я замените.
Еволюцията от първоначален шаблон до завършения продукт е бавен процес, който отнема много усилия. Първо тъкачите рисуват ръчно дизайна върху милиметрова мрежа. Всеки половин милиметър от мрежата отговаря на една картонена жакардова карта - парче картон, което се пробива с чук. Всяка пробита дупка в картата съответства на нишка. Ако дизайнът има повторение през 1.5 м, той изисква направата на 3000 карти. След като тъкачите вържат картите една за друга и ги вдигнат над становете, започва реалната работа.
В зависимост от размерите и сложността на модела, подготовката на стана може да отнеме до шест месеца. Тъкачите завъртат вертикалното въже, докато броят нишките и преминават през тях с пръсти. След като вертикалното извиване бъде изтъкано, те го прехвърлят към хоризонталното преплитане и ръчно го огъват в желаната позиция. После то се изтъкава върху извиващо въже, пренася се до стана и бавно се полага чрез специално лепило, така че да се фиксират на позиция хлъзгавите копринени нишки.
Накрая започва ръчното тъкане. Скрити под всеки сложен soprarizzo дизайн са две железни тънки и дълги игли - едната е кръгла и гладка, докато втората има малки неравности по повърхността си. Тези игли се преместват, докато кадифето се изтъкава. С всяко дръпване на въжето, тъкачите внимателно прокарват нож над втората игла, за да срежат микроскопичните копринени нишки от най-горния слой. Същевременно долният слой остава в перфектно извита примка, която блести на светлината.
Фамилия Бевилакуа стоят и зад някои от най-изящните модели на висшата мода през последните 60 години.
Дизайнерката Роберта ди Камерино използва кадифе на Bevilacqua за покритие на ръчните й чанти, носени от знаменитости като Грейс Кели, Елизабет Тейлър и Фара Фосет. Модната икона Айрис Апфел редовно се отбива до работилницата, за да поръча кадифе на тигрови и леопардови шарки за нюйоркския си апартамент. В последните две десетилетия компанията си сътрудничи с Valentino, Prada и Dolce & Gabbana, които някога облякоха Жизел Бюндхен в сутиен, бродиран с византийски лъвове.
3500-те архивни дизайни, струпани на пода на работилницата, все още са достъпни, но много от тях вече не се произвеждат на място. Подобно на самата Венеция, компанията Bevilacqua се адаптира, за да оцелее в променящия се свят. Фамилията притежава втора фабрика в Европа, където някои от архаичните десени се тъкат от модерни машини.
Много от дългогодишните клиенти вече не могат да си позволят високата цена на ръчното производство. Ако машината може да произведе по 6 метра плат за един ден, тъкачът трябва да се труди цял месец. Цената на ръчно произведеното кадифе би била четири пъти по-висока. И все пак тайните на soprarizzo са нещо, което никоя машина не може да научи. След пет века на занаятчийско майсторство, Бевилакуа приемат за фамилен дълг да не изгубят тази древна венецианска традиция.
