20 години "Американски психар": Кръв, смях и невърнати видеокасети

Насилие, секс, дрога, визитни картички, видеокасети за връщане, резервации в „Дорсия", анализи на поп песни, Тръмп, коремни преси и човешки части в хладилника...

Филмът „Американски психар" става на 20 години и е време да си припомним изобилието от чудесии, които тази сатирична екстраваганца изсипа в колективното кино съзнание.

„Американски психар" е една от най-качествените адаптации на нашето време. Едноименната книга на Брет Истън Елис за суетата, емоционалната празнота и патологията на релефното юпи Патрик Бейтман намери превъзходна екранна форма в ръцете на канадската режисьорка Мери Харън.

Романът на Елис е смятан за метафора за нарцистичната природа на 80-те години - епохата на нашмърканите с кокаин „господари на вселената" от Уолстрийт, олицетворени от друг иконичен екранен персонаж - Гордън Геко.

Крисчън Бейл е безупречен в образа на психопатичното юпи от Ню Йорк Патрик Бейтман. В епохата на социалните мрежи и меметата превъплъщението на Бейл в Бейтман заживя нов живот и от години е непрестанно вдъхновение за всевъзможни колажи, цитати, препратки и всякакви мета коментари.

Видеокасетите отдавна са артефакт от миналото, но репликата на Бейтман „Трябва да върна малко видеокасети" е все по-популярна и потентна парола на постмодерния хумор.

Осемдесетарската обсесия на Бейтман с магната Доналд Тръмп придобива съвсем други измерения в епохата на президента Тръмп. „Американски психар" е филм на 2000-ната, който има какво да ни каже за природата и естетиката 2020-а.

Историята и образите са живи, те пребивават едновременно в 80-те, когато се развива действието, в 90-те, когато се разгръща истерията по романа, началото на новия век, когато филмът придобива първоначален култов статус и днес, когато още по-пълноценно може да оценим значението и влиянието на тази остра като скалпел сатира.

„Американски психар" продължава да е противоречиво явление, но сякаш все повече хора го „схващат". Самият автор Брет Истън Елис описва Бейтман като продукт на конкретна епоха и място. Осмисля го като метафора за тогавашната „дендификация" на американския мъж.

„В началото на 80-те мъжете започнаха да се разкрасяват по начин, който беше немислим преди. Взимаха назаем елементи от гей културата и ги вграждаха в своя хетеро-свят - фитнесът, премахването на космите, ползването на козметични продукти. Много от тях започваха да изглеждат като идеала от гей порното по това време", казва писателят.

И добавя: „Може да проследите това явление в рекламните кампании за бельо на Calvin Klein, филма с Ричард Гиър „Американски жиголо", ренесанса на Gentlemen's Quarterly. Всички тези неща ми повлияха, докато пишех „Американски психар". Точно тези нарцистични аспекти бяха много по-интересни за мен, отколкото обстоятелството, че Бейтман може да е сериен убиец".

За него това е история за „стремежа към козметично съвършенство, желанието да паснеш в едно общество, към което не искаш да принадлежиш толкова много, но в същото време оставяш неизследвани алтернативите и другите опции".

Финалът на „Американски психар" е съзнателно отворен и оставя внушителна територия за интерпретации. Убил ли е Бейтман всички тези хора? Или чудовищните престъпления са се случили само в неговото съзнание. Маската на нормалността се спуска от лицето му, както сам той заявява. Няма истински катарзис или дълбоко осмисляне, няма промяна, той „просто не е там".

Но ние сме тук, готови да отпразнуваме началото на 2020 г. с един от шедьоврите на 2000 г. Филмът тръгва като малък проект, отказан от Леонардо ди Каприо. Бюджетът е само 7 милиона долара, но сега влиянието му е безценно и неизмеримо.

Противоречията и парадоксите в природата на персонажа са част от неговия дълготраен ефект върху популярната култура. Идентификацията с отделни черти на образа е колкото лесна, толкова и травматична.

Естетиката, музиката, играта, диалогът - всичко работи перфектно. От сцената с визитните картички до убийството на Пол Алън. От тройката с проститутката до анализа на творчеството на Фил Колинс и Уитни Хюстън. От невъзможната резервация в „Дорсия" до вечно невърнатите видеокасети. Това е перфектната сатира.

Всеки от нас има малко „Американски психар" в себе си. Но не бързайте да вадите брадвата от мазето и да я използвате срещу някой, който има по-качествено изработена визитна картичка от вас. Като за начало може да опитате с 1000-те коремни преси, с които Бейтман започва деня си.

А сега ме извинете, трябва да върна малко видеокасети.

Новините

Най-четените