"Най-лошата част на това да имаш психично разстройство е, че другите очакват да се държиш така, сякаш го нямаш."
Този цитат от дневника на Артър Флек (Хоакин Финикс), главния герой във филма "Жокера", се забива като обвинителен показалец в гърдите на зрителя. Белегът от него остава да пари там, заедно с неприятното усещане в стомаха, че хора като Флек не просто има, но и обществото ни носи вина за това в какво се превръщат.
"Жокера" на режисьора Тод Филипс с танцова стъпка се промъква между всички клишета, които могат да се чуят или прочетат за филмите, базирани или вдъхновени от комикси.
Както името му подсказва, той би трябвало да служи като предистория за живота на най-популярния злодей от комиксите за Батман – ухиления психопат Жокера, като ни представи една версия за неговия произход – какво е накарало един обикновен човек да се пречупи и да завлече света около себе си в бездната на лудостта и насилието. Един лош ден? Не, много повече.
Вече вероятно знаете, но да преговорим – във филма Хоакин Финикс влиза в ролята на Артър Флек - самотен мъж, на видима възраст в началото или средата на 40-те, който живее с болната си майка. Смущаващо слаб не само отвън, но и отвътре.
Артър работи като клоун - забавлява болни деца, помага на фалирали бизнесмени да разпродадат стоката си, или поне се опитва да го прави. Но като всички нас има мечти – да забавлява хора от сцената и да получава тяхното признание, докато прожекторите го осветяват така, както греят върху любимия му телевизионен водещ Мъри Франклин (Робърт Де Ниро). Иска да бъде забелязан - така, както в съвремието искат да бъдат забелязани всички онези хора, обсебени от това да си правят селфита и да получават лайкове в социалните мрежи от близки, познати и хора, които никога не са виждали и няма да видят.
Светът около Артър обаче не желае да го приеме – присмива се на мечтата му да стане комик, отказва му помощта, от която Артър очевидно се нуждае, и го използва като боксова круша за проблемите на другите.
Още в първите минути Филипс щрихова образа на Артър Флек и неговия живот. Постига го като не пришпорва сцените, а дава достатъчно време на Хоакин Финикс ("Учителят", "Да преминеш границата", "Вроден порок") да разгърне безспорния си талант, било то и с помощта на едва няколко думи, поглед и подръпване от цигарата.
Тези първи минути те карат да изпиташ някаква симпатия към неговия герой, макар да съзнаваш, че и ти си част от масата и на въпроса: "Бих ли бил негов приятел?", едва ли ще отговориш положително.
Артър няма само един лош ден – неговите се трупат един след друг, а с тях и неприятностите. Болката, физическа и емоционална, го притиска отвсякъде, пречупвайки стената между истинския свят и собствените му фантазии. И в един момент тази болка неизбежно ще се насочи навън, прехвърляйки се чрез ръцете на самотника върху други – виновни или не.
Въпреки че действието във филма на Филипс се развива в началото на 80-те години, той е огледало за "отклоненията" в нас като хора и общество, които са налице и днес.
Повдига въпроса как се отнасяме с хората с психични разстройства, как им помагаме, кои са всички онези фактори, които могат да "бутнат" човек от ръба на нормалността, и как ежедневно, капка по капка и без да се усетим, допринасяме за страданието на някой друг "Артър Флек".
И ако тревогите, че "Жокера" може да провокира насилие в САЩ, както и новините, че полицаи под прикритие ще охраняват прожекциите в Ню Йорк, ви се струват пресилени, изчакайте да видите филма. За съжаление, не е никак малък шансът да има хора, които да се припознаят в Артър. Не само САЩ, но и навсякъде другаде, където така самоуверено сме надценили развитието си като индивиди и общество.
И ни остава да се надяваме, че припознаването на неговия живот в своя, няма да накара тези хира да приемат и неговото решение за свое.
На фона на личната история на Артър, "Жокера" разглежда темата и за класовата борба. Виждаме един погълнат от безумие град – небезизвестния Готъм. Град, покосен от нищета, страх, завист и омраза. Един град, който е мръсен - буквално и преносно, и сякаш нищо не може да го прочисти. А съвременната политическа реалност прозира в изказванията на (кандидат-)политиците от филма, които вместо да търсят единство, сякаш засилват разделението на "ние" (богатите) и "те" (бедните).
Филипс ни напомня, че когато финансовата ножица се разтвори твърде широко, рано или късно някой се порязва на нея. Неравенството поражда насилие. Готъм от екрана не е само измислен пример за това, а предупреждение.
"Жокера" е отроче на преплитането на "Шофьор на такси" и "Кралят на комедията", на което Тод Филипс е бил една комиксова ваксина.
Режисьорът не крие влиянията на творчеството на Мартин Скорсезе върху своя филм, а и няма смисъл – то така се е просмукало в трагичната история на Артър Флек, че отричането му би било абсурдно. Трябва да се отбележи обаче, че заемките са в полето на отдаването на почит към творчеството на Скорсезе, а не безочливо копиране.
Забележимо сходство е и това, че подобно на филмите на легендарния режисьор, насилието в "Жокера" на Филипс е внезапно. Предусещаш го секунди преди кръвта да опръска стената и нечие безжизнено тяло да се строполи на пода, без значение колко "спокойна" е била сцената до този момент.
Що се отнася до "комиксовата ваксина", тя се изразява в това, че "Жокера" чисто и просто не е комиксов филм. Не и такъв, какъвто зрителите са свикнали да виждат през последните години. Той е много по-реалистичен, мрачен и зрял дори от стремящата се към това трилогия за Батман на Кристофър Нолан.
Не очаквайте динамика, зрелищен екшън или компютърно-генерираните бутафории, характерни за този субжанр. Няма ги. Няма го и гигантския мащаб, нито винаги огромния залог. И добре че ги няма!
"Жокера" прави това, което филмите по комикси (а и самите съвременни комикси) отдавна трябваше да направят – фокусира се върху основния си персонаж, неговата лична история и трагедия, а не се опитва отново да ни убеди, че от случилото се в тези два екранни часа зависи съдбата на планетата или дори галактиката.
Конфликтът, който движи филма, тук не е между "добрите" и "лошите", а между един човек с истински проблеми и целия заобикалящ го свят. Същевременно на заден фон се трупа напрежението на един друг конфликт в самото общество, на който главният герой, без да иска, се превръща в катализатор. И това стои убедително на екран.
Покрай позитивните реакции, които в един или друг вариант ще прочетете и чуете през следващите дни и седмици, си струва да се отбележи и нещо друго. Една различна гледна точка, с която можете да се съгласите или не, след като гледате филма.
И тя е, че нямаше нужда филмът на Тод Филипс да има каквито и да е допирни точки с комиксите.
Героят в историята можеше да има всякаква друга професия. Това, че работи като клоун, иска да бъде комик и мечтае за аплодисментите на публиката и светлините на прожекторите, както и темата за очакванията да си щастлив в един свят на мъка, само позволяват да се осъществи сякаш логичната връзка с легендарния противник на Батман и превръщането на Артър в една негова версия. Но това в никакъв случай не е задължително.
"Жокера" е много повече психологически трилър и кинопоклон към творчеството на Скорсезе, отколкото филм, вдъхновен от комиксите на DC. Комиксовите елементи – като Томас Уейн, баща на вие-знаете-кого, акцента на иконома му Алфред или фасадата на лудницата "Аркам", дори по-скоро изваждат зрителя от реалистичната атмосфера. От друга страна помагат на историята да направи необходимите завои, които допълнително да оправдаят (д)еволюцията на главния си герой.
Хоакин Финикс наистина прави роля, която може да му заслужи най-малкото номинация за "Оскар", ако така оценявате истинските актьорски геройства в Холивуд. Почти няма сцена, в която той да не присъства и която да не изнася с лекота върху ръбатото си тяло. Този му успех е безспорен.
И макар той да е перфектният Артър Флек, а впоследствие и един, нека го наречем, прото-Жокер, Финикс не е най-добрият Жокер, който сме виждали на голям екран. Тази титла остава за покойния Хийт Леджър, чиято интерпретация на героя, макар и също отклоняваща се от комиксовия оригинал, беше много по-завършена и лишена от човещина. Много по-злодейска, ако щете.
В крайна сметка обаче "Жокера" е сред най-доброто, което Холивуд ни предлага тази година. И по-важното – той може да напомни на студията, които са така твърдо решени да ни заливат с комиксови продукции, че киното като изкуство изисква не толкова огромни бюджети и шарени ефекти, колкото по-интимен творчески подход, добър сценарий и както в случая, свободата за един актьор да покаже на какво е способен.
"Жокера" е по кината в България от 4 октомври, петък.
