След първата част на "Игрите на глада: Сойка-присмехулка" хората очакваха финала на поредицата със смесени чувства. Феновете някак се опитваха да оправдаят бавния темпоритъм, нищонеслучването и безкрайните сцени, снимани в някакви мрачни мазета от част първа, но дори и те не успяха.
Хората, които не са чели книгата, трудно възприеха началото на очаквания грандиозен финал на поредицата по книгите на Сюзън Колинс.
Може би, защото той изобщо не беше грандиозен...
Втората част, тоест баш финалът, излиза по кината този петък и независимо дали точно вие го чакате или не, предизвиква мнения и обсъждания.
Първото, което ще кажа е, че втората част на "Сойка-присмехулка" е в пъти по-добра от първата. Тя има динамика, ясна идея, цел и посока. Нещо, което отсъстваше в част едно.
Като за начало, кому е нужно една книга да бъде разделена на две части? Освен на очевидната страна - продуцентите и студиото, което ще изкара повече пари.
"Сойка-присмехулка част 2" стартира директно с финала на първата си част, така че, моят съвет е да намерите сили някъде вътре в себе си и да я изгледате още веднъж, защото по-лошото от филмите, които ви карат да се лутате в сюжета им в по-голямата си част, са бързо забравящите се филми, които имат същия, че дори и по-неприятен ефект.
За да разберете втората част със сигурност ви трябва първа, иначе сюжетните линии и идеята на историята тотално ще ви загубят.
Което разбира се, е проблем.
Двете части са снимани заедно, като един филм и после са разделени посредством монтаж, което много си личи.
Последните части на най-гледана антиутопична сага за последните години са толкова различни от нейното начало, и може би това предизвиква такива възмущения сред феновете на поредицата.
Сюзън Колинс го прави нарочно.
В мига, в който започва да пише първата си книга, Колинс знае точно как иска да завърши поредицата, докъде иска да доведе своята Катнис Евърдийн - нейното момиче, направено от огън. До финалния сблъсък на доброто и злото. На Давид, който среща Голиат.
И го прави.
По един рязък, наслагващ, стържещ, шутиращ начин, когато рязко сменя концепцията и ритъма, който е създала пред очите на читателя в първите две части.
Въпреки това, когато се замислите накъде води цялото действие след втората част на историята за Панем, ще разберете, че част три на поредица от този тип не може да има друг финал. Иначе нямаше да е това, което е днес - в книжарниците и в боксофиса.
Тя нямаше да има този ефект с различния, бавен и една идея по-мрачен край.
Франсис Лорънс, режисьорът на последните две части, взима под внимание този факт и се опитва да направи един филм - антиутопия за пораснали хора. Той режисира така, сякаш не иска "Игрите на глада" да останат в сферата на Y&A литературата и публиката. На моменти се справя. Но хората като цяло са предубедени. Тези, които не харесват този тип жанр, никога няма да отидат да гледат филма.
"Игрите на глада: Сойка-присмехулка 2" се откроява от първата си част с динамика, батални сцени, повече действие и по-малко приказки и висене в безмислени подземия и коридори.
Част от актьорите са като истински нинджи на моменти, които се борят с ултимативното зло, което изкача от всяка дупка и сякаш не може да бъде победено.
Франсис Лорънс, както и студиото, което стои зад "Игрите на глада", съзнавайки структурата на последната книга на Колинс, умишлено правят финала да напомня много повече на първите си две части. И все пак, знайте, че този филм не е като тях.
Ако очаквате това, ще се разочаровате.
Най-големият проблем на "Игрите на глада: Сойка-присмехулка 2" си остава фактът, че филмът не успява да се обоснове емоционално. Безмислената и насилствена смърт на голяма част от персонажите не трогва така, както се случва в книгата.
Може би, защото добрата старата хартия все още работи по-добре с главите ни. Не знам.
За сметка на това тромавостта на писането, когато става дума за екшън и задъхани сцени, тук е отработена добре, защото въпреки всичко киното все още носи заряда на бързината и динамиката на картината, предимството да те залепи за стола и да те остави без дъх.
А ние получаваме екшъна, който чакахме още предния път.
Освен това, за да доближи този филм повече до по-добрата втора част от поредицата, Франсис Лорънс използва стария трик на Хичкок, че не е страшно чудовището в кадър, а онова, което не виждаш и се спотайва в ъгъла.
Той успява да натегне случките на бойното поле и извън него, и да ги насити с напрежение. И чудовища.
Нещо, което не очаквахме от "Игрите на глада" вече. И за което благодаря.
Разбира се, че няма да спра да повтарям, че независимо какви и какво са "Игрите на глада" като идея, франчайз и прочие, техният най-голям плюс е Дженифър Лорънс.
Тя е толкова достоверна в ролята на иначе хартиената и плоска Катнис Евърдийн, че убедена съм, ако някой друг беше изиграл тази роля, филмите нямаше да се получат и наполовина толкова добре.
От погледите, краткия диалог, студеното излъчване, любовната сюжетна линия с откровено несексапилния Пийта, по който иначе тя припада, Лорънс е истински, плътен, жив човек в един футуристичен, измислен свят. И тя е човекът, който кара всичко, около нея да изглежда реално.
От грима на Елизабет Банкс до фалшивата игра на Лиъм Хемсуърт, на който му се получават само сцените със стрелба, тя е там, за да ти кажа, че да, това, което гледаш - е истинско.
Тя е човекът, заради когото някой фен може и да се излъже и да пусне една сълза, когато й се налага да убие един от основните персонажи. От милост.
Лорънс е най-доброто решение, което студиото е взело за този филм от неговото начало и това е редно да се отбележи.
Няма да ви разказвам сюжета на втората част, ще цитирам Мартин Фрийман, който казва: "Прочети проклетата книга!"
Ако нямате нерви, то филмът ще е по кината в петък.
Независимо дали ще го гледате или не, знам, че имате най-малкото любопитство към него.
Той е логичният финал на историята. С няколко излишни елемента и леко bitter sweet моменти, филмът завършва нещо, което ще остане в историята на модерното кино. Независимо дали ви харесва или не.
