Няма две мнения по въпроса, че Сюзан Колинс е стъпила на златна мина с "Игрите на глада".
Идеята може и да не е оригинална, но е от онези, които не остаряват, защото в същината си човешката природа не се променя. Колкото и да ни се иска да вярваме в обратното.
Неравенството, жаждата за власт, пропагандата и превръщането на чуждото страдание в забавление са теми, от които винаги може да се извлече нова история. А с подходящата холивудска опаковка - и поредния касов хит.
В антиутопията на Панем средната класа не съществува. Богатите са неприлично богати, бедните се борят за оцеляване, а властимащите са толкова откъснати от действителността, че са превърнали убийството на деца в национален празник.
За да функционира подобна система, насилието само по себе си не е достатъчно. Необходима е пропаганда, а най-ефективната пропаганда е тази, която хората консумират доброволно, убедени, че се забавляват.
Звучи като крайно нехуманна идеология, но механизмите ѝ не са толкова чужди на съвременния свят. И ако смятате, че сте имунизирани срещу тях, помислете пак.
Гледайте трейлъра на "Игрите на глада: Изгревът в Деня на жътвата" тук:
Вземете например едно видео в социалните мрежи. За да достигне до вас, създателят му трябва да мисли не само каква информация предлага, но и как да ви забавлява, как да я поднесе в естетически привлекателна форма, как да се съобрази с алгоритмите и да улучи точния тон в точния момент.
Трябва да е малко журналист, малко шоумен, малко графичен дизайнер и експерт по социалните мрежи. Защото борбата вече не е само в това да си полезен, а и доколко привличаш вниманието.
Разбира се, залозите са несравними, но принципът е сходен с този в "Игрите на глада": за да оцелееш, трябва да бъдеш гледан.
Същата логика обаче може да бъде открита и в новия филм "Игрите на глада: Изгревът в Деня на жътвата". Поредната предистория на франчайза се е превърнала в част от зрелището, което сама критикува.
Този път стръвта е Хеймич Абърнати.
Циничният, вечно пиян ментор на Катнис Евърдийн, когото Уди Харелсън изигра блестящо в оригиналните филми, получава собствена история.
"Изгревът в Деня на жътвата" ни връща 24 години преди събитията от първия филм, когато 16-годишният Хеймич е избран за участник в 50-ото издание на Игрите.
За да отбележи юбилея, Капитолът решава да удвои броя на трибутите. Вместо обичайните 24, на арената са изпратени 48 младежи, а обещанието е за още по-мащабно и жестоко зрелище. Има достатъчно "материал" за грандиозно шоу.
Само че двойно повече трибути не означава автоматично двойно по-добра драматургия.
Вместо да използва по-големия брой участници, за да задълбочи усещането за жестокостта на системата, филмът разпилява вниманието си между множество персонажи, голяма част от които не допринасят почти нищо за сюжета.
Към тях е прибавена и любовна история, която трябва да осигури емоционалния център на разказа. Проблемът е, че тя изглежда по-скоро като задължителен елемент от формулата, отколкото като естествена част от историята на Хеймич.
А точно неговата история би трябвало да оправдае съществуването на филма.
Младият Джоузеф Зада получава неблагодарната задача да наследи Уди Харелсън, но не успява да изгради достатъчно въздействащ образ, който да понесе тежестта на целия разказ.
Още по-неприятното за него е, че остава в сянката на Кийрън Кълкин и Ел Фанинг, които са значително по-интересни в поддържащите си роли. И двамата получават образи, граничещи с карикатурата, но успяват да им придадат отчетлив характер.
На противоположния полюс са Джеси Племънс и Глен Клоуз, чиито персонажи остават твърде еднопластови, за да оправдаят присъствието на актьори от подобен калибър.
Когато главният герой отстъпва на поддържащия състав, нещо очевидно не работи. Но още по-големият проблем на новите "Игри на глада" е сценарият.
Защото зад цялата тази пищна опаковка се крие история, която вече сме гледали. Няколко пъти.
От Жътвата през подготовката за арената до сблъсъка с жестокостта на Капитола филмът следва добре познатата схема. Има нови лица, нови костюми, нови жертви и същите драматургични ходове, които трябва да ни развълнуват на точно определените места.
Естествено, повторението не е непременно недостатък. В крайна сметка всяка история от света на Панем е подчинена на един и същ обществен ред. Разликата би трябвало да идва от героите, техните решения и начина, по който преживяното променя представите им.
Само че в "Изгревът в Деня на жътвата" познатата формула често замества същинското развитие на персонажите. Вместо да открие нови измерения на антиутопията, филмът разчита на това, че публиката вече познава и харесва този свят.
Така стигаме до най-голямата ирония във франчайза - "Игрите на глада" започнаха да работят по логиката на Капитола.
Всяка следваща Жътва обещава по-мащабна арена, повече участници и още по-жестоко зрелище. Защото в Холивуд, също както в Капитола, шоуто трябва да продължи.
В най-добрия случай "Игрите на глада: Изгревът в Деня на жътвата" е сносно развлечение за най-верните почитатели на поредицата, които искат да прекарат още няколко часа в Панем.
Но ако очаквате нова гледна точка, оригинален разказ или по-смело развитие на идеите на Сюзан Колинс, няма да ги получите.
Поредицата все по-отчетливо показва, че е изчерпала художествените си възможности. А Холивуд очевидно няма намерение да я остави да си почине, докато от арената все още може да се изкара някой и друг милион.
ОЦЕНКАТА за "Игрите на глада: Изгревът в Деня на жътвата": 2 от 5 кафенца.
Филмът е по кината от 18 ноември.
